— В движение съм, трудно ще ме засечете. Но в „Приста“ съм сутрин към десет… Кафето, дето бяхме…
— Йес, „Приста“, утре — десет! Става ли?
— Става. — Тя го погледна с майчинска загриженост. — Сега си вървете, но само по светлото… Не се спирайте никъде: ще ви смъкнат пардесюто. Или каубойката.
Но той не бързаше да си върви, та се наложи да префасонира програмата си до полунощ.
— Само да се обадя и ще ви придружа. За всеки случай.
И когато подир малко прекосяваха тъмните улици и площади, уловила го под ръка, тя доизясни ролята си.
— Ще ви бъда бодигард!… Тук, при нас, нощем не можеш да се разхождаш без бодигард; не знам как е в Бърт!
— В Бърт е спокойно; няма апаши.
— Уплашили сте ги, изглежда… Или живеете един век по-назад: у нас преди сто и петдесет години пускат една мома от Жеравна, с наниз жълтици на шията, и за седмица тя пристига пеша в Цариград, без да падне косъм от главата й!… Описано е в литературата.
„Приста“ още светеше; Йоргаки оставяше един сервитьор да дежури, независимо от наличието или липсата на клиенти. Този път беше Буби, общо взето, неподходящ за сервитьор. Когато влязоха, Буби сгъваше покривки, макар че му беше забранено да върши тази операция пред външни лица.
— Има още един час до финала! — каза му Стела. — Остави покривките и ела да ни обслужиш.
— Не се прави на интересна — отвърна Буби.
— А ти си пази хлебеца, умнико! Йоргаки ще те уволни за пропуснати ползи и никакви синдикати не са в състояние да те възстановят!
Това бяха реплики, разменени в движение и с елегантна усмивка от страна на Стела; Буби, като български сервитьор, не познаваше подобна смяна в израза на лицето си.
Все пак той знаеше, че мадамата е близка на шефа, и побърза да донесе русенска фетяска и мезе — панирано филе от океанска акула.
— В твоя чест, Методи! — Тя се извини, че минава на „ти“. — В твоя чест поръчах мезето от твоя океански район, по Дунава няма акули. Имаме моруна, есетра и тъй нататък, но няма кой да ги лови. Продължаваме да живеем по социалистическия закон, който прави местното производство по-скъпо от вносното… Видя ли ябълките на пазара? Два пъти по-скъпи от бананите от Еквадор… Дядо Маркс се върти в гроба си като дюнер — кебап и не може да си обясни законите на българската икономика… Но това е тема за дисертация… Хареса ли ти фетяската?
— Румънско ли е? — попита Мерджански, като се взираше в етикета, дело на график — сюрреалист.
— Наше, родно… Пише го: „Русенска фетяска“. Май че това е единствен пример, след Аспарух, за нещо, минало Дунава оттам насам и пуснало корен на наша почва. Посоката е обикновено навън! Екс!… Впрочем да пием на екс за Ивет, твоята избраница! Няма да сбъркаш, Методи… Няма да сбъркаш, ако вземеш Ивет, момичето е хубаво… Заведи я в Мелбърн и я пусни на някое дефиле — готова „Мис Австралия“!
Методи Мерджански бе в добро настроение, но бе сдържан в оценките си за Ивет, което не остана незабелязано от Стела.
— Това си е твое право на вкус и преценка. Имаш избор. Богат. Във всеки случай ще си избереш невеста, няма да се върнеш с празни ръце.
— Снаха! — уточни той. — Синът ми, Енко, трябваше да бъде с мен, билет имаше резервиран… Но бизнесът… бизнесът не дава време, госпожице… Той има фирма за манифактура от кожи… Как е тукашно… палта, панталони, якета…
— Кожено облекло!
— Я! Я!… Сега при нас лято, кожите — нескъпи; Енко купува, прави резерв…
— Гледах шапката ти… От фина кожа ми изглежда, да не е от кенгуру?
— Ноу… Заек! Не кенгуру!… Аз нося ръкавици от заек, много елеганс! Ще ти подаря, сега — не в мен!… Какво ще кажеш за един обяд утре? Вдругиден трябва да пътувам. Карнобат. Ти също каза, че Карнобат твой град?…
— Не, погрешно си ме разбрал. Тукашна съм, от Туна вилает. Преди двеста години, през турско, Туна са викали на Дунава. А управител е бил Митхад паша… Той подарява на прапрадядо ми люлка… бебешка… Целият ни род се ражда в люлката на Митхад, с това се фука родата… Фукаше, искам да кажа, защото останахме по-малко от пръстите на тая ръка…
— Интересно… И какво още?
— Какво — пълна деградация!… Четири поколения събират, трупат, петото им разпилява майката… Позната история!… Наздраве все пак! Последна глътка, че фетяската ме хвана: не мога да пусна колесника!
Часовникът показваше вече два след полунощ. Буби, сервитьорът, шумолеше с покривките като буба в черничев лист: беше му го казвала и друг път по това време. Мерджански я гледаше прехласнато и я харесваше за снаха, но още не смееше да й го каже. Време бе да го хване като грижлива проектоснаха и да го затътри до „Дунав-хотел“.
— Ще те водя в Бърт! — изломоти по някое време той, когато се разделяха в студената ноемврийска нощ.
— По принцип идеята ти се приема… Внасяш генетичен материал от България. Един ден, когато се наложи, този материал ще се върне пак по тези земи. Като се изродим съвсем, искам да кажа. Това в конезаводите го правят.
— Ще те водя в Бърт! — повтори Методи Мерджански, за да свиква постепенно с тази мисъл.
— Чао засега, сър!… Иди до Карнобат и като се върнеш, ще седнем на масата за преговори. Като свекър и снаха… В нашия фолклор няма регистриран конфликт между свекър и снаха. Проблемите са били решавани на софрата за преговори…
Таксито я чакаше пред хотела. Тя се чудеше дали да го целуне на раздяла, но предпочете само да му прати целувка по етера: бъдещият статут я задължаваше да се държи чинно пред свекъра.
Мерджански дойде на две вечерни представления, преди да замине за родния си край; сядаше на втория ред на масите — по липса на клиенти трети ред нямаше. В отразеното сияние на подиума Стела го виждаше да седи съсредоточен и без особено въодушевление — явно женското тяло не бе приоритетен пункт в неговата таблица на ценностите. Ивет не можеше да разбере това и се престараваше в желанието си да бъде харесана: усмивката й, задължителна на всяка минута, сега бе с един размер по-голяма от стандартните; а когато виеше телце около галванизирания лост в танца „спирала на екстаза“, голото й задниче, разполовено от тънката копринена прашка, оставаше няколко такта по-дълго към полезрението на бъдещия свекър. Въпреки това Мерджански отклони вниманието си от Ивет и го насочи към Стела. Последната вечер преди заминаването той я повика на задния вход и й каза, че подир седмица трябва да е готова с решението си: имал резервирани места в самолета, само да си носи задграничния паспорт и куфарче с най-необходимите вещи. Направиха приблизителна сметка: падаше се един понеделник, десетина дни преди Коледа.
— По-хубав коледен дар на моя Енко никой не може да му направи! — пошегува се сполучливо Мерджански: в присъствието на Стела той се усмихваше повече и правеше непрекъснати опити да се шегува. Преди да си тръгне, извади отново снимката на Енко и я тикна в ръцете й: „Разглеждай го, докато се върна — да свикваш с лика му.“ Тя прибра фотографията в чантичката си и не смееше да я покаже на никого. Една нощ й се присъни летището в Пиргово, видя копите сено, събрани по края на пистата, и раирания чорап на пилона, издуван от дунавския бриз; видя белите облачета, летящи покрай нея върху синьото ултрамариново небе, и разбра, че отново лети не в обикновените самолети на „Балкан“, а в панелната къща — самолет, която й се присънваше почти всяко тримесечие. Стана й неприятно и поиска да се събуди веднага, да се измъкне от съня като от салон, където се разиграва тъпо представление. Но единственият начин, както съобразяваше в съня си, бе по-скоро да се съмне, да дойде денят. И тя се чу да произнася молба, гореща като молитва: „Събуди ме, ден! Събуди ме!“ Когато наистина се събуди, в ушите й още звучеше тази молба, ритмична като стих или рефрен на песен. Спомни си, че това бе стих от Далчев,
