далечината, а обратно, към самите нас и все по-навътре!
— „Далечината е в нас“! — Тя почти извика, спомнила си, че това бяха същите думи, които Сашо Градев повтаряше някога като свой девиз. — Това е девизът на един приятел… Знаеш ли, че можем да му идем на гости; ако го открием, разбира се…
Дами се съгласи мълчаливо: „Щом желаеш…“
Но тя се отказа от хрумването си, след като размисли — не беше виждала доцента вече толкова време, беше го изтръгнала от сърцето си, както се казваше в любовните романи, мястото му бе запълнено със сива съединителна тъкан — материята на нейното ежедневно живуркане…
— Друг път! — каза тя, когато навлизаха в града. — Сега ще идем само на улица „Бурмов“…
Но през цялото време, докато се движеха към улица „Бурмов“ или изчакваха зеления сигнал по пресечките, Стела поглеждаше към течащите назад витрини, огради, минувачи и се надяваше да зърне фигурата на Сашо. Уж го нямало, уж бил изтръгнат!… Отпечатъкът му стои някъде в нея, като татуировка в сърцето („Какво заглавие!“, помисли си), и тя ще го носи винаги, дори да идеше от другата страна на земята, в прериите и пустините на Западна Австралия…
Дами паркира на съседната улица, искаше да я придружи, но тя го спря само с жест: ще те повикам, ако се наложи! Чу как той пусна музика в колата и не й стана приятно: сега й трябваше тишина, неподвижност, пълен синхрон с нейните чувства — можеше да изчака поне докато завиеше зад ъгъла… Не, никой не може да следи с такава прецизност чуждите чувства, да улавя амплитудата им и да се мъчи да поддържа в равновесие своето рамо от везните. Ако владеехме с подобна чувствителност сетивата си, нямаше да има сблъсъци, раздели, разводи; хармонията щеше да е в нашата власт, щеше да е дълготрайна… Или и това е само едно непосилно желание, един максимализъм, без изгледи да бъде реализиран, за жалост… Който трупа максимализми, трупа тъга…
На ъгъла имаше малко квартално кафе с няколко маси зад стъклото, оформено като голям екран на телевизор, и с пъстри рафтчета зад плота, отрупани с лакомства и напитки; тя влезе и купи от най-скъпия шоколад „Нестле“.
Оградата на Кантарджиеви. Не е двуметрова крепостна стена, като на днешните най-новобогаташи, но е солидна, с много желязо между бетонните колони. И портите са в същия стил и от същия материал; по пътеката, която води към гаража в дъното на двора, личат следи от скоро влизала или излизала кола. Ноемврийският сняг се е стопил на двора, тревата е смачкана и разгазена, виждаха се няколко дървени колчета, очертавали писта за шейна или ски; тук-там по колчетата имаше парчета от лента в трите цвята на българското знаме… Алекс се е пързалял от стълбището на къщата по лекия наклон… Пораснал е, Господи, иска вече да бъде скиор, спортист!…
Стела бутна портата, не бе заключена; влезе, без да бърза, прекрачи бордюра на алеята, излезе на пързалката. Едно парче от трикольорната лента лежеше смачкано и мокро; тя го взе и почна бавно да го навива на ролка, да го суши с пръстите си и изглажда гънките му. Но умът й беше другаде. Досега никога не бе прекрачвала границите на този двор, гледала бе отвън, повече набързо, крадешком… Сега, този път, този последен път, си позволяваше да проникне толкова навътре в чуждата територия, без да се крие и да изпитва каквото и да било неудобство, възползвайки се от правото на последната среща на една майка с нейното дете… Ще бъде храбра, ще бъде любезна и внимателна към чуждите хора (какво са й виновни те?), а на Александър само ще даде шоколада… И никакви сълзи, никакви широки, славянски прегръдки („Сине мой, надежда моя, скъпа…“). Мъката, като далечината, не е пред нас, не е в жестовете и въздишките; тя е в другата посока, все по-навътре, все по-дълбоко в нас самите…
Един поглед зад телената ограда. Съседът е на поста си.
— Добър ден! — Тя му кимна, да го умилостиви. — Търся Кантарджиеви!
— Как влязохте?
— Беше отключено.
— Обикновено заключват. Отидоха на болницата — госпожа Кантарджиева я оперираха: старческо перде. Четвъртък е — ден за свиждане.
— Детето?
— Отидоха с колата. Добре е, расте.
Тя не смее да пита нищо повече. И съседът не задава никакви въпроси. Той знае. Както и махалата. И целият град, без Алекс…
Тя върти масурчето от трикольорната лента между пръстите си, докато прекрачва лехата за цветя, сега мокра, с осланени и обезцветени листа и стъбла на растения, които преди месец-два са били свежи, одушевени. Стъпва на алеята, която води към изхода. Желязната врата звънва зад гърба й, едва чуто. Като стон. Желязо, но и то стене…
Тя върви, като внимава да не мигва — хладният въздух да отнеме топлината на клепачите. Мигне ли — ще нахлуят сълзите…
На ъгъла е кафето — телевизор; на другия — колата на Дами.
Тя блъсва алуминиевата рамка и влиза. Зад плота стои мъж, може би същият от преди малко — не си го спомня, — може да го е сменил друг.
— Нещо допълнително? — пита той; значи е същият, с шоколада.
— Малка водка!
— Каква да бъде?
— Няма значение…
Монтирал е пред барплота три еднокраки стола, по форма напомнящи бутони на тромпет. Тя плъзва хълбок по седалката на един от тях и се отпуска. Питието минава през гърлото й, но вместо по обичайния си път поема нагоре, към клепачите.
Мъжът я наблюдава съсредоточено. Още един ирисов диагностик! Народонаселението на тази земя вече откача на тема съзерцание: стои от години вцепенено, загледано в собствения си пъп, или се втренчва непрекъснато в очните дъна на ближния. Нирваната — националната доктрина в края на века! Тема за дисертация.
— Конюнктивит? — проговорва мъжът. Той е среден на ръст и в средата на своя живот; видимо отегчен от всекидневното бръснене, щом може да се мине и със седмичния ритуал пред огледалото. Очите му са светли и почти без цвят, като растения в късната есен. Цветна е само рамката на истинския конюнктивит, която ги обгражда.
— Май сме адаши по заболяване? — усмихва му се Стела.
Това му носи известна радост и раздвижване.
— Моят е алергия към бета- и гама-лъчите… От завода за телевизори, дето го закриха… Един конюнктивит ми остана. Иначе съм инженер слаби токове. Бях де…
— При мен е от електрожена — каза тя, след като го изслуша. — Рязахме мост. За старо желязо. Скрап… Пълна скръб!… Моста вече го няма… Няма връщане назад…
— Ай стига! — внезапно каза мъжът, изпълнен със съмнения. — Нямаш вид на електроженистка!
— Вярно е! Режа мостове… — Внезапно съжали за издевателството над кроткия човечец. По-добре да плаща и да си тръгва, преди да е поискал документ за правоспособност при боравене с електроженен апарат.
— Кой разряд имаш? — Ето: очакваше нещо подобно!
— Пошегувах се, извинявайте! — каза тя и почувства внезапно облекчение от тона на простота и откровение, който се откърти от душата й. — Учих преди време тук, правих глупости — като всички в лудите години. Опитвам се да променя нещо от живота си; от себе си, да почна отначало…
— И сигурно решихте да емигрирате? Сега всички го правят — на вашата възраст, имам предвид.
— Нещо такова.
— И аз съм го мислил по едно време, когато не пускаха и трябваше да се бяга през минираната граница. Уплаших се, не от мините, а от самата мисъл за емигрантство… Самият аз бях емигрант в този град от трийсет години и не можех да свикна; живеех като емигрант. Защото бях от село и не можех да свикна. Сънищата ми и досега са „селски“, така да кажа, нощем съм там, дето съм се родил. Макар това да е едно загубено село от пет къщи — за другите. Този град — замълча за миг, загледан към улицата, отвъд витрината, — в този град осемдесет на сто са като мен, емигранти от селата, и се мъчат да стават граждани. А то не може.
