само че напълно огледален: там лирическият герой бе минал в „съня, портата едничка, през която умрелите при живите дохождат“ — и искаше да остане колкото се може по-дълго „там“: „Ден, не ме събуждай още!“
Усети суеверна тръпка, като си спомни съня с панела. Какво можеше да означава това; че я чакаше пропадането с някой „Джъмбо“ и гмурването му в океанските дълбини? Бе слушала за подобни предчувствия на самолетокрушенци преди излитане — трудно доказуеми впрочем, тъй като идеха от живите им слушатели и тълкуватели на сънища, истинските източници вече ги нямаше… Тя се помъчи да не мисли за смъртта, като си припомни нещо весело, нещо абсурдно, което все още можеше да предизвика по-скоро леко прихване у българина, отколкото гръмогласен, освободен смях. Но съзнанието й още витаеше в облаците и тогава се сети за падащата крава от небето, за която Сашо Градев й четеше веднъж от изрезка от „Московские новости“. Някъде в безкрайните пространства на Сибир, покрай голяма река, нещо като нашия Дунав, намерили полужив моряк, изхвърлен от вълните на брега. Когато го свестили, не повярвали на разказа му: от небето паднала крава, улучила рибарското им корабче и го потопила! Откъде ще се вземе такава торпила, явно морячето още не било дошло на себе си!… Но скоро се разбрало, че казвало истината… На някакво летище в оня край пилоти на самолет от селскостопанската авиация забелязали в ливадите покрай пистата да пасе крава. Решили да я откраднат, натикали я в търбуха на самолета, но забравили да я завържат добре. По време на полета кравата започнала да се буха от стена в стена, имало опасност да катастрофират. Отворили люка и я пуснали в реката… Където в този момент пътувало корабчето…
Стела не вярваше в паранормални явления; неприятните съновидения си обясняваше с предстоящи здравословни проблеми, нещо като сигнали за разклащане в имунната система. Или че я очакваше — в най-невинната форма — някоя неприятност. Като разправията с Лющеров на заранта.
— Какви са тия изпълнения, Стела ви? — попита я, като й сервираше кафе — менте в пластмасова чашка. — Какви сигнали достигнаха до умореното ми ухо?
— Моля? — погледна го тя. — Говори веднъж в прав текст, без евфемизми!
— Някой се е опитал да подлее вода на дружката си? — Оня не можеше да излезе бързо от гамата.
— Ивет ли е подала оплакване?
— Изплакване, по-точно. Снощи ми изплака, че вашият австралиец си дигнал чуковете, без да й каже нищо определено… Зарязал я, с една дума.
— Техен проблем.
— Но ти да си правила някакви изявления все пак?… Не може така, без нищо…
— Срещу Ивет? Шефе, бъркаш ме с някого! Никакви изявления не съм правила.
— Не са хубави тия работи, не са… Не обичам скандали и сплетни! Или ще работим джентълменски, или да скачаме колективно в Дунава, заловени за ръце… Влез, Иве, влез!… Тъкмо обсъждаме твоя случай!
На вратата бе се появила Ивет, случайно или режисирано; Стела скочи демонстративно.
— Няма случай!… Къде ме търсите мен? Рекъл — казал — това не е в природата ми… Ако не сте го разбрали досега, по-зле за вас. Не съм шушумига!
И се прибра в Профилакториума.
Никсън и Луко пиеха греяна ракия, на печката къкреше чайник; на въженце съхнеха пелените на Касандра. Мисълта за нейния Алекс я прониза в този миг и тя си помисли, че понятието „гузна съвест“ не е само книжна метафора: почти не бе се занимавала с пеленките на Алекс и гузната й съвест само напомняше тази подробност… Реши да тръгне за Търново начаса.
— О, „Жена за австралиеца“! — Луко я приветстваше с димяща чаша. — Имаше такъв филм! Ще пиеш ли нещо загряващо?… Или предпочиташ австралийска текила?
Значи Ивет, в раздразнението си, вече бе ги посветила в операцията на карнобатския свекър. Не счете за необходимо да влиза в разговор, само му се изблещи по момичешки и се качи в стаята си. Нахлузи вълнения чорапогащник, обу „алените терлички“ — ботинките, които бе купила на битака в Търново и носеше вече шеста зима.
Когато слезе на двора, студът й се видя омекнал; имаше време да вземе автобус до старопрестолния град и да се върне вечерта за представление. В същата минута видя ладата на Дами Диамандиев да влиза през портала и си помисли, че това не е случайност, а чиста Божия намеса…
Дами бе идвал до фирмата за фуражни смески, от която купуваше храната за кокошките — имал да внася една сума за няколко тона, дадени му на кредит; той превел сумата по банков път, но му съобщили, че има промяна в цената и се налага лично да дойде до Русе. Обясняваше на Стела подробности, които до известно време не я интересуваха. По-точно до момента, когато каза, загледан в нея с невиждащ поглед:
— Нещо става, което не можем да разберем… Носи се около нас… Доларът е скочил от трийсет на шейсет лева. За седмица!
— Инфлация, доколкото разбирам от валутни сделки — каза Стела.
— Скоковете не са добри. Рублата стигна по същия начин до хиперинфлация. Логично е да стане и при нас.
— Хлябът сега е двайсет лева. С колко процента ще скочи?
— С пъти, не с проценти. Умножи го двайсет, петдесет пъти… Знае ли човек?!
— Хиляда лева един хляб! Възможно ли е?
— Всичко е възможно! Чели сме в книгите как с чували с пари са ходили до фурната… Може да е дошъл и нашият ред?!
Тя се засмя, като го гледаше отблизо в очите.
— Пепел ти на езика!… Впрочем, ако не прозвучи дебелашки, бих казала, че всичко това вече слабо ме интересува… Само след някой ден ще съм на другия край на планетата. На другия полюс от двуполюсния планетарен модел!
— В Антарктида ли заминаваш? — Дами бе се приземил и я разглеждаше изучаващо: зимна канадка, с подплата, шалче и ръкавици, ботинки — екипировка като за туристически поход.
— За днес само един кратък маршрут — до Търновград. Навит ли си да ме откараш? Ако не си зает, естествено.
Той си помисли да й каже, че би тръгнал с нея навсякъде, във всяка посока на света, избрана от нея, но се боеше да не заприлича на Джими, който си падаше по бомбастичните изявления. Истината бе, че мина към Профилакториума само да я види. Не бързаше и да разпитва закъде се готвеше да заминава: бе чувал вече нейни проекти за емигриране в различни страни и континенти, надяваше се и този да е от въображаемите.
Но в колата тя бе доста конкретна и както му се видя, навита за предстоящата авантюра. Какво я задържало всъщност на тази земя? И трите опорни точки на стабилността — минало, настояще и бъдеще — вече изгубили притегателната си сила. Миналото, макар да е било „славно“ някога, „люляно“ в люлката на знаменития паша, е толкова далече, че очертанията му се губят зад хълмовете на времето. За минало тя броеше по-скоро двайсетте години, откакто се помнеше на тоя свят — от времето около баба Параскевги до днешния сив декемврийски ден, скриван от облаци, зад които бе далечното слънце. Сивият ден бе нейното настояще, едно живуркане по всички линии — семейна, професионална, приятелска. Бъдещето пък е разтегнато настояще, протегнат мост към невидими брегове. Нещо като емблемата на районния телецентър „Полегнала Тодора“: мост, увиснал в пространството само върху единия си пилон, другият се губи в мъгла и изпарения; не се знае, ако тръгнеш по него, дали ще стъпиш на твърда земя, или ще скочиш в нищото!
— „Скок в тъмното“? — засмя се Дами, след като я изслуша. — Само че това го е казал Чърчил за България, когато е тръгвала към комунизма. И е познал!… Твоята метафора ми се вижда спорна, макар и ефектна. Лошото е, че тази философия отдавна зрее в главата ти и никой не може да я разкара оттам. А по-лошото е… — Той замълча за миг, загледан в пътя на колата: наближаваха разклон с надписи и знаци от всякакъв вид, предупреждаващи за опасност.
— По-лошото? — попита Стела, когато излязоха на чистото платно.
— Че твоето поколение разсъждава като теб и вижда нещата еднопосочно, в права линия: само напред! Да вървим накъдето ни видят очите, пък после ще му мислим… Българинът, вместо да седне на задника си и да бачка, е седнал на куфара си.
— Пътуващият проповедник!
— Така е, моето момиче, изглежда домошарско и както искаш го наречи, но посоката не е към
