— Нищо не обещавам, Сафие, защото това, което правя, не е твоя работа.
Ъгълчетата на плътните устни на Сафие увиснаха.
— Ще пратиш ли за мене днес?
— Може би — отвърна той разсеяно.
Не мислеше за Сафие, а за Уилоу, чието гъвкаво тяло копнееше да изследва върху копринени чаршафи. Тя изпълваше всичките му мисли. Той желаеше нещо, което не можеше да има, и това го подлудяваше.
Тарик се отдалечи от Сафие, оставяйки огнената наложница да кипи в безсилен гняв. Сафие разпознаваше вманиачаването, щом го видеше, и разбра, че господарят Тарик се е побъркал по бледата англичанка. Макар да нямаше представа колко ще трае самообладанието му в присъствието на Уилоу, тя знаеше със сигурност, че един ден той ще се предаде, и то по-скоро рано, отколкото късно.
Ако Уилоу беше още невинна, в което Сафие сериозно се съмняваше, нямаше да остане такава за дълго. Сафие се закле безмълвно, че ще предотврати неизбежното. Каквото и да трябваше да се направи, тя беше решена да запази позициите си като фаворитка на принца.
Уилоу остана в стаята си до края на деня. Бейба й донесе дрехи като тези на Сафие, състоящи се от пъстър, обшит с мъниста елек, който едва покриваше гърдите й, пола от няколко слоя прозрачна материя, меки чехли и златен колан, инкрустиран със скъпоценни камъни. Тъй като нямаше какво друго да облече, тя свали кафтана и облече дрехите, въпреки че ги намираше много разголени.
С приближаването на вечерта Уилоу усети, че е гладна. Запита се дали някой ще й донесе вечеря. В крайна сметка Али Хара се появи, но без да й носи храна, а на ръката му висеше разноцветна дреха.
— Трябва ли да си легна гладна? — запита Уилоу.
— Не, господарке. Принц Тарик иска присъствието ти в неговата стая.
Уилоу замря.
— Какво желае той?
— Не ми се доверява, господарке. — Подаде й кафтан с качулка в различни оттенъци на зеленото. — Облечи това и ме последвай.
Уилоу се запита какво ли би се случило, ако откаже. Огледа внимателно Али Хара. Ако размерите му бяха някакво указание за големината на силата му, той нямаше да има никакви затруднения да я накара да се подчини на заповедта.
Какво искаше този пират, запита се Уилоу. Нима не разбираше, че като обръща внимание на нея, а не на Сафие, настройва наложницата си срещу нея? Защо не е извикал нея в стаята си? Както беше изтъкнала Сафие, Тарик беше стоял много месеци без жена и би трябвало да няма търпение да легне с прелестната си наложница.
Въздъхвайки примирено, Уилоу навлече кафтана и последва Али Хара. За нейно огорчение Сафие чакаше пред вратата, оголила хищно зъби. Тя дръзко пресече пътя на Уилоу.
— Какво си му направила? — изсъска тя.
Уилоу я изгледа изумено.
— Ако говориш за принц Тарик, нищо не съм му направила.
— Той прати да те повикат, нали? Иска те в леглото си. Излъгал ме е. Каза, че не те е довел тук за свое удоволствие и че трябва да отидеш недокосната при Ибрахим.
— Принц Тарик е казал истината — възрази Уилоу.
Сафие изсумтя невярващо.
— Тогава защо те вика тази вечер?
— Нямам представа — отвърна искрено Уилоу.
— Дръпни се, Сафие — заповяда Али Хара. — Господарят ми очаква господарката Уилоу, а той не е от търпеливите.
Сафие се отдалечи, но не преди да изръмжи за последен път към англичанката:
— Познавам добре принца. Той е страстен мъж. Ще те вземе, ако поиска.
Уилоу искрено се надяваше да не стане така, но вярваше на Тарик не повече, отколкото на Сафие. Не за първи път се запита коя е любимата, която той е оставил в Истанбул. Сигурно означаваше много за него.
Али Хара я поведе първо по дълъг зелено-бял мраморен коридор, после сви по друг и спря пред една солидна бронзова врата, излъскана до върховен блясък. Стражът отвори вратата. Али Хара полека побутна Уилоу напред. Когато тя погледна през рамо, всичко, което видя, беше една отдалечаваща се фигура. Уилоу искаше да побегне заедно с него, но замръзна на място при вида на разкошната стая, която изглеждаше като фантазия, излязла направо от някой сън.
Застана на вратата, зяпайки като последна глупачка облечените с коприна стени, стройните колони от млечнобял и златист мрамор и тънките завеси, развяващи се около легло, отрупано с разноцветни възглавници. Светлината на множество свещи озаряваше стаята в трепетни отблясъци.
На пръв поглед й се стори, че няма никой. После го видя излегнат на купчина възглавници, разпилени по пода около ниска масичка. Той вдигна ръка и с лениво движение я подкани да се приближи.
Уилоу се поколеба. Искаше да се обърне и да избяга, но звукът от затварянето на тежката врата и собственото й любопитство я накараха да пристъпи напред. Стъпките й може би бяха малко бавни, когато се приближи към Тарик, но смелостта й не беше намаляла.
— Какво искаш? Защо прати да ме доведат?
— Искам да споделя храната си с тебе — измърка Тарик с така открито сексуален глас, че тя една не се препъна. — Страхуваш ли се от мене, красавице?
— Не. А трябва ли?
Треперещият й глас опровергаваше думите й.
С едно-единствено грациозно движение Тарик се изправи. Уилоу се вгледа в него. Той беше мечтата на всяка жена. Беше облечен в прости бели дрехи, носеше ризата си отворена почти до пъпа, а шалварите му бяха напъхани в черни кожени ботуши. Черната му коса беше свободно пусната, доста дълга, почти докосваше раменете му. Хищният блясък в сребристите му очи можеше да разтопи и камък, а Уилоу беше доста по-податлива от камъка.
Посягайки към нея, той смъкна кафтана й и го метна настрана. Дъхът му спря, когато я погледна. Погледът му се плъзна по оскъдно облеченото й тяло — от върха на разкошната й глава до краката, обути в меки чехли. Косата й се спускаше по раменете като златисто наметало; не беше виждал нищо, което да се сравни с нея, въпреки всичките си пътешествия досега. Краката й, видими през прозрачната материя на папите, бяха дълги и стройни. Гърдите й напираха от късия елек, а инкрустираният със скъпоценни камъни колан, който пристягаше кръста и, подчертаваше тънката й талия и грациозните извивки под прозрачната материя на полите й. Изяществото й отнемаше дъха му; бе съвършена във всяко отношение.
Хващайки я за лакътя, той я поотведе към възглавниците и я настани върху тях. После седна до нея и плесна с ръце.
Вратата се отвори. Един прислужник влезе и се поклони.
— Може вече да носиш храната, Харун — нареди Тарик. Прислужникът се поклони отново и излезе.
Тарик се усмихна, когато видя Уилоу да седи неподвижна до него с предпазливо изражение на лицето.
— Отпусни се, красавице, просто желая да споделя вечерята си с тебе.
Дрезгавият му глас я обля с внезапна горещина.
— Защо аз, когато имаш Сафие?
Тарик се намръщи. Защо наистина?
— Ако исках Сафие, щях да пратя за нея.
Чу се дискретно почукване и вратата се отвори. Харун влезе с огромен поднос. Друг прислужник, който носеше чинии със златен ръб, чаши и прибори за хранене, влезе след него. Харун постави подноса на масичката, нареди прецизно чиниите и приборите и тихо се оттегли.
Тарик отхлупи блюдата с димящ ориз, вкусно агнешко със зеленчуци, риба, купи с ароматна супа, подправена с джоджен, плоски питки и купчинки масло. Наред с ястията на подноса имаше чаши с чай и купа пресни праскови, фурми и смокини. Тарик напълни по една чиния за Уилоу и за себе си.
Когато Уилоу не показа признаци, че ще яде, той взе едно сочно парче агнешко и го поднесе към устните й. Подсмихна се, когато чу как стомахът й къркори.
