— Отвори уста, красавице. Ще намериш тази храна превъзхождаща всичко, което си вкусила на борда на „Отмъщение“. Превъзхождаща всичко, което се вкусила и в Англия, обзалагам се.
Кимна одобрително, когато Уилоу отвори уста. Пъхна месото в устата й и я загледа как дъвче, като нарочно облиза пръстите си, докато тя дъвчеше. Храната явно й беше харесала, защото тя сама посегна към блюдата. Доволен, че тя няма намерение да се мори с глад, Тарик отдаде на чинията си дължимото й внимание. След като двамата се нахраниха до насита, той взе една праскова, обели я и предложи едно резенче на Уилоу.
Тя отвори уста, за да го поеме, но вместо да й даде плода, той остави устните й да се затворят над пръстите му. Тя трепна силно, когато той полека раздвижи пръсти в устата й, преди да пусне плода. Струйка сок се стече по брадичката й. Преди тя да успее да я изтрие, Тарик се наведе, близна брадичката й, а после и устните й с езика си.
— Възхитително — измърмори той. — Искаш ли още едно парченце?
Взе мълчанието й за съгласие, макар че тя изглеждаше малко напрегната. Отряза още едно парченце от прасковата и го поднесе към устата й. Както беше направил и предния път, пъхна два от пръстите си вътре заедно с прасковата.
Дори не се опита да потисне стона си, когато езикът на Уилоу близна пръстите му, обирайки прасковения сок от тях. Усещането беше толкова еротично, че той се уплаши, че ще загуби контрол. Тази вечер не биваше да бързат за никъде. Той извади пръстите си от устата й и сам пое резен праскова в собствената си уста.
След като довършиха плода, той плесна с ръце. Вратата се отвори безшумно.
— Отнеси това — заповяда той, махвайки към остатъците от яденето им. — Погрижи се никой да не ни безпокои.
Блестящият му поглед не се отделяше от Уилоу през цялото време, докато говореше.
— Ще се върна в харема — каза Уилоу и понечи да се изправи.
Тарик я дръпна да седне.
— Не, красавице, не можеш да си тръгнеш още. Мислех за тебе в тази обстановка цял ден — не, още откакто за първи път очите ми се спряха на тебе.
Уилоу се дръпна.
— Защо, след като не мога да ти дам това, от което имаш нужда? Защо не повикаш Сафие? Тя няма търпение да… да ти достави удоволствие. Бил си дълго време в морето и имаш нужда от утехата на копнееща за тебе жена.
Самият Тарик се чудеше защо не беше пратил да доведат Сафие. Сафие можеше да му даде всичко, което би могъл да иска от една жена, но не нея желаеше той. Уилоу го интригуваше безмерно. Не просто красотата й, която беше забележителна, нито пък изключителната й златиста коса и прекрасните зелени очи. Не, ставаше дума за нещо не толкова забележимо, нещо трудно за обяснение.
Духът й беше неукротим, природата й — оптимистична въпреки ситуацията, в която беше изпаднала. Той знаеше, че тя се надява да избегне съдбата си, но онова, което не знаеше, бе, че бягството е невъзможно. Щом се отделеше от неговата закрила, щеше да принадлежи на Ибрахим, телом и духом.
Тази мисъл накара красивото лице на Тарик да помрачнее и предизвика болка в сърцето му. Ибрахим не беше известен с добър характер. Повечето от наложниците му се страхуваха от него, и то основателно. Брат му беше жесток човек, заповядваше да наказват наложниците му с бастонада, когато не беше доволен от тях. Тарик не би могъл да понесе мисълта, че някоя част от копринената плът на Уилоу може да бъде така жестоко ранена.
— Защо се мръщиш? — запита Уилоу.
— Една неприятна мисъл ми мина през ума. — Отпъди мрачните мисли. Щеше да мине много време, преди Ахмед да се върне с отговора на Ибрахим относно условията за размяната. — Но тя вече отмина; сега имаш цялото ми внимание.
Посегна към нея. Тя се дръпна, но мисълта, че тя няма как да му избяга, го накара да се усмихне. Той искаше да й даде удоволствие, дори ако трябваше да се откаже от своето. Нямаше представа защо иска да се подложи на такова изпитание. Може би заради онова изражение на лицето й, когато тя стигаше до върха. Беше го видял веднъж и искаше да го види отново… и отново. Нейното удоволствие беше неговото удоволствие.
— Ще сваля елечето ти — измърмори той.
Задуши нейните протести с целувка, докато без усилие сваляше елека и го хвърляше настрана. Тя застина под него, което той прие като добър знак. Не искаше да я плаши; само да я люби по всякакъв възможен начин с изключение на единствения, който им беше забранен.
Уилоу се опита да прикрие гърдите си, но Тарик не й позволи. Положи я на възглавниците и задържа ръцете й над главата с една ръка, докато облизваше и засмукваше зърната й. Той трепереше от възбуда и страст. Дори само докосването до нея го подлудяваше от желание. Трябваше му цялата сила на волята, за да си спомни защо тя трябва да остане девствена.
Развърза колана й и го метна настрана. Целуна я силно, езикът му проникна в устата й като имитация на онова, което в действителност искаше да направи с нея. Изпъшка, когато членът му се надигна и се изпълни с кръв.
Изведнъж той изстена и се дръпна.
— Защо ме ухапа?
Тя го изгледа самодоволно усмихната.
— Исках да знаеш, че не съм доброволна участничка в това, което правиш.
— Знаеш ли какво ще стане, ако ухапеш Ибрахим?
— Той няма да ме иска, което ще бъде много добре.
— Наивна си, ако мислиш така. Ще нареди да те набият и после ще те вземе, докато си още прекалено слаба, за да се съпротивляваш. Или ще те упои, за да се подчиниш.
— Да ме упои ли? — прошепна Уилоу. — Ще го направи ли?
— Да, ще го направи, красавице. Ще ти дадат да ядеш нещо, което ще те накара така отчаяно да искаш мъж, че ще се молиш за вниманието му. Ще го посрещнеш с отворени обятия… и крака — добави той грубо.
Уилоу ахна с блеснали от уплаха очи, макар Тарик да знаеше от собствен опит, че тя не се плашеше лесно. Тя беше жена, която заслужаваше по-добра съдба от това, което той й готвеше. Най-малкото, което можеше да направи за нея, беше да й покаже вкуса на удоволствието, преди да бъде използвана безжалостно от Ибрахим.
— Не исках да те плаша, красавице — извини се Тарик, — но най-добре е да не отиваш при Ибрахим, без да познаваш жестоката му природа или методите му да наказва непокорството на жените. По-лесно ще ти бъде, ако приемеш съдбата си.
Уилоу потръпна.
— Никога! Няма ли у тебе капка състрадание? Или съвест? Моля те, върни ме у дома ми. Не ме давай на мъж, когото презираш, на мъж, който измъчва жените си.
Дори ако Тарик решеше да не я прати на Ибрахим, знаеше, че не може да я върне у дома й. Щеше да я задържи за себе си. Мисълта му беше минавала неведнъж през ума, въпреки съзнанието, че ако я задържи, осъжда на смърт майка си.
— Ще се научиш да оцеляваш — каза Тарик, оставяйки тона си нарочно безстрастен въпреки хаоса, който цареше в ума му.
— Ако държиш да ме пратиш на Ибрахим, можеше поне да ми кажеш срещу кого ме разменяш.
— Да — отговори замислено Тарик. — Предполагам, че си права. Но първо трябва да научиш за брат ми повече, отколкото съм ти казал досега. Той е най-големият син на баща ни. Майка ми беше единствената съпруга на татко, но той имаше много наложници, от които имаше синове и дъщери. Ибрахим се е родил, преди татко да срещне мама и да се ожени за нея с християнска церемония. Мама е известна с името Салиха султан. Когато татко почина преди три години, султанатът мина към Ибрахим. Това нямаше значение за мене, защото никога не съм искал нещо, което по право принадлежи на брат ми. Преди две години Ибрахим уби всички мъжки наследници на татко. Страхуваше се, че един ден те ще го свалят. Беше тръгнал да убие и мене, но мама ме предупреди за намеренията му. Умоляваше ме да бягам. Исках да я взема с
