Макар че много от неговите поданици бяха на същото мнение, да направиш открито подобно изявление беше равносилно на държавна измяна. Ума започна да крещи като подивяла:
— Измяна, измяна!
Хатидже и Кемал веднага се притекоха.
— Какво става тук? — запита Хатидже, насочвайки пръст към Уилоу. — Какво си направила на господарката Ума?
— Веднага трябва да повикате султана! — изкрещя Ума. — Англичанката говори предателски думи срещу него.
— Не съм казала нищо повече от онова, което се шепне из пазара — отвърна Уилоу.
Кемал я изгледа предупредително.
— Какво е казала господарката Уилоу?
Ума повтори думите на Уилоу. Хатидже изглеждаше шокирана, но Кемал само изви поглед нагоре.
— Не се тревожи, Хатидже, защото господарката Уилоу е права. Бездетството на Ибрахим се обсъжда във всички кафенета. — Изгледа Хатидже с неразгадаемо изражение. — Някои говорят, че на наложниците на султана били давани билки, за да не могат да заченат.
Хатидже се намуси.
— Ибрахим трябва да узнае за това.
Кемал я изгледа строго.
— Няма да му казваш нищо. Това е моя работа и ще я върша така, както сметна за уместно. Не е станало нищо.
Жените смениха темата, макар и неохотно, под неотстъпния поглед на Кемал. Но Уилоу усещаше омразата им към нея. Не биваше да казва каквото мисли. Как щеше да оцелее в такова обкръжение, където всичките жени бяха враждебно настроени към нея? Изправи рамене и взе твърдо решение. Никога не й беше липсвала смелост. Щеше да оцелее, каквото и да й струва. А и не беше изцяло изгубила надеждата, че баща й ще открие следите й в Истанбул и ще настоява да я освободят.
Повече я безпокоеше това, че Тарик е в Истанбул. Какво лудост го беше обзела? Какво очакваше да постигне? Харемът беше непристъпен, а сараят — добре охраняван. Кемал не можеше да направи особено много за нея. Тя се надяваше той да е предал посланието й на Тарик и принцът да е напуснал града.
Кемал изчезна по-късно този ден и Уилоу не го видя отново, преди да се оттегли за нощна почивка. Не можа обаче да се отърси от предчувствието — или ужаса? — което я дебнеше целия ден. Чувството само нарасна, когато Али Хара й пожела лека нощ тази вечер.
Когато най-накрая заспа, тя потъна в дълбок сън. Събуди се посред нощ, чувайки как някой я вика по име. Помисли, че сънува, и се обърна на другата страна, за да заспи отново. Но настойчивостта на гласа и ръката, която я разтърсваше, в крайна сметка я накараха да отвори очи.
— Събуди се, господарке — прошепна Кемал. — Време е да тръгваме.
Уилоу се разсъни.
— Да тръгваме ли? Къде ще ходя? Господи, дано не е повикване от Ибрахим.
— Ще ти кажа по-късно, сега няма време. Не можех да ти обясня по-рано, защото ме повикаха в сарая. Облечи това — и той й подаде един тъмносин кафтан.
— Не ме вика Ибрахим, нали?
— Не. Побързай.
Уилоу надяна кафтана над нощната си риза и пъхна крака в чехлите. Преди да успее да запита още нещо, Кемал вече я извеждаше от стаята към тъмния коридор.
— Кемал…
— Шшт, не говори. Скоро ще разбереш.
Тя го последва по коридора и към главната зала на харема. Загледа любопитно как той отива към една гладка стена, опипва един квадрат от облицовката и изведнъж тя поддава под натиска му, разкривайки тесен проход.
— Влизай — подтикна я той. — Качвай се нагоре, следвам те.
Беше толкова тъмно, че Уилоу не виждаше дори върха на носа си. Кемал я побутна към първото стъпало и тя се заизкачва опипом, държейки се за стената, за да се ориентира. Стори й се, че е минала цяла вечност, преди да стигне до следващата стена. Кемал натисна едно място там и се отвори нов проход.
Светлината от една-единствена свещ танцуваше сред сенките на просторната, привидно празна стая. Някога покоите трябва да са били красиви, но сега изглеждаха печално запустели. Уилоу почувства как въздухът се раздвижва, когато Кемал мина покрай нея.
— Никаква светлина — каза той, угасявайки свещта.
— Трябваше да я видя. Уилоу замръзна.
Този глас!
— Тарик! Господи, какво правиш тук? Това е лудост.
— Ще чакам най-долу на стълбите — каза Кемал. — Прати господарката Уилоу долу един час преди съмване. Ако закъснее, ще дойда за нея.
Въздухът се раздвижи отново и Уилоу разбра, че Кемал е излязъл. Сърцето й се разтуптя от предчувствието. Тарик щеше ли да й се сърди?
— Уилоу…
Тъмнината й пречеше да го вижда, но усещаше близостта му. Ароматът му дразнеше сетивата й, съживявайки спомени, които населяваха сънищата й още от раздялата й с него.
— Не трябваше да идваш тук — прошепна тя.
— Не ме познаваш, ако си мислиш, че ще позволя на Ибрахим да те има.
Тя усети дъха му на бузата си, после той я докосна, нежна ласка по тила. Тръпка затанцува по гръбнака й.
— Не исках да умираш. Защо не пожела да приемеш моя дар?
Тя усети ръцете му да я обгръщат, тялото му беше нейният истински дом, нейната родина.
— Глупаво момиче — измърмори Тарик укорително. — Ти си моя. Няма начин да те оставя да си идеш. Ще те отведа далече оттук. Не днес, но веднага щом задвижа плановете си.
— Не, не можеш! Има стражи навсякъде. — Последва тежка тишина. — Как…
— Нека аз да се тревожа за това. — Ръцете му се спуснаха по тялото й. — Иска ми се да те видя, но ако някой забележи светлина в старите ми покои, това ще събуди подозрения. Добре ли си? Кемал каза, че си здрава и невредима, но трябва да го чуя от тебе.
— Много добре съм, Тарик. Ибрахим не ме е докоснал. Искаше да бъде сигурен, че не нося дете от тебе, преди да ме повика в леглото си. За щастие, неговата армия в Полша е отблъсната и той няма време да мисли за друго освен за войната.
— Познавам го по-добре от всеки. Повярвай ми, не е забравил за тебе.
За миг Уилоу помисли дали да не каже на Тарик, че най-вероятно носи детето му, но здравият разум й подсказа, че ако му довери това, само ще засили тревогите му. Ако не успееше да я освободи, тя не искаше той да знае за детето, защото ако Ибрахим наистина легнеше с нея, искаше султанът да повярва, че детето е негово. Това беше единственият начин да опази детето на Тарик.
— Ще направя всичко необходимо, за да остана далече от леглото на Ибрахим. Ще се направя на болна, ако потрябва.
— Ах, красавице, колко си невинна. Когато научих, че ти и Мустафа сте ме измамили, бях толкова бесен, че исках да извия хубавото ти вратле. После ме обзе страх, толкова голям, че една не ме унищожи. Но се съмнявам, че ще мога да простя на Мустафа. Това, което направи той, ме съсипа.
— Не го обвинявай. Беше мое желание, както и негово, да спасим живота ти. Защо не прие нашия дар? — Тя сграбчи раменете му, гласът й беше отчаян. — Трябва да се махнеш, Тарик. Върни се на кораба си и отплавай далече от Истанбул. Не давай на брат си втори шанс да отнеме живота ти.
— Няма да си тръгна, красавице. — Той обгърна лицето й в дланите си. — Нямам нужда от светлина, за да те видя. Паметта ми служи добре.
Тя потърка буза в дланта му.
— Правиш нещата трудни, Тарик. Колкото повече се бавим тук, толкова по-трудно ще бъде да се разделим.
