щеше да живее, дори ако той умреше.
— Чувам стъпки! — изшептя Уилоу през решетките.
Вероятно моят палач, помисли Тарик. Стъпките спряха пред килията му. Той се надигна бавно и тръгна към вратата.
— На какво дължа това посещение, братко? — изрече провлечено той, когато разпозна Ибрахим в неясната светлина.
— Дойдох да ти кажа, че имаш само два дни да се покаеш за греховете си — изрече злорадо Ибрахим. — Пиратството се наказва със смърт. Ще умреш като предател.
Лек вик се чу от килията на Уилоу. Тарик намери смелостта да се изсмее. Очевидно това не беше реакцията, която Ибрахим очакваше.
— Как можеш да се смееш пред лицето на смъртта?
— Намирам го доста забавно. Дори да не бях пират, щеше да намериш основание да отнемеш живота ми.
— Да, щях, но ти си разбойник и поради това решението е лесно за мен. След два дни ще бъдеш изведен на градския площад, където ще бъдеш екзекутиран. Надявам се да не си прекалено привързан към главата си. Няма измъкване този път, скъпи братко. Ограби последния си кораб.
Извърна се и се отдалечи.
— Не губи надежда — извика Уилоу към Тарик. — Мустафа ще доведе хората от кораба ти.
Тарик въздъхна.
— За мене всичко свърши. Няма достатъчно хора на борда на моя кораб, за да се опитат да ме измъкнат.
— Екзекуцията трябва да бъде публична; може би хората ти ще успеят да те спасят, докато тълпата си събира да гледа. Има много неща, които Мустафа може да направи, за да ти спаси живота.
Не храни напразни надежди, любов моя. Трябва да приемеш неизбежното. Аз го приех.
— Отказвам да приема поражение — извика тя. — И ти не бива да го приемаш.
Тарик се усмихна в мрака. Колко обичаше своята огнена англичанка. Ако тя още хранеше надежди и той щеше да се надява.
— Права си, любов моя. Където има живот, има надежда. Няма да приема поражението, докато главата ми не се отдели от тялото. Мустафа е изобретателен. Може би бог ще му подскаже начин да ни спаси.
Думите на Уилоу се оказаха пророчески. Рано на следващата сутрин великият везир се втурна в спалнята на Ибрахим без предизвестие, с бледо лице и изкривена мантия.
— Какво означава това? — изрева Ибрахим, надигайки се от любимата си наложница Ума.
— Три английски кораба влязоха вчера в пристанището — изрече задъхан Селим паша. — Маркиз Брамстън дойде в сарая с въоръжена охрана преди малко. Настоява за аудиенция от името на кралица Елизабет.
Везирът изгледа остро Ума.
Ибрахим я избута от леглото и посочи към вратата. Ума навлече кафтана си и бързо излезе от стаята. Ибрахим стана и облече една роба.
— Можеш да говориш свободно, Селим.
— Началникът на пристанището помислил, че корабите са дошли да купят провизии, затова не те е осведомил за пристигането им.
Ибрахим поглади брадата си.
— Какво според тебе иска английската кралица от мене?
Селим паша вдигна рамене.
— Има само един начин да разберем, господарю. Не би било разумно да оставяме негова светлост да чака.
— Къде е той сега?
— В залата за аудиенции, но мисля, че частна среща ще бъде най-доброто. Англия е силна нация, с най-мощната флота на света. Не е добре да гневим кралицата или нейния пратеник. Нашите войски са твърде далече сега, за да отваряме война с Англия.
— Много добре, ще дам аудиенция на лорд Брамстън. Придружи го до частната ми зала за аудиенции след половин час. Искам първо да се облека и видът ми да бъде представителен.
След половин час, изкъпан и облечен в разкошни дрехи, Ибрахим чакаше в частната си зала за аудиенции, когато Селим въведе там един изискан джентълмен с посивяла коса. Маркизът се държеше гордо и благородно, което отиваше на титлата му. Той се поклони леко, острият му зелен поглед беше предпазлив.
— Както вашият велик везир вероятно ви е казал, Ваше величество, аз съм маркиз Брамстън.
— Наистина — отвърна Ибрахим, — рядко виждаме британски военни кораби в нашето пристанище, милорд. Вашата мисия мирна ли е?
— Зависи — отвърна предизвикателно Брамстън. Направи пауза за по-голям ефект. — Ще говоря открито, Ваше величество. Идвам за дъщеря си. Тя беше отвлечена от моя кораб от пирати. Отне ми много време да открия следите й, но имам сериозно основание да смятам, че Уилоу е била купена за вашия харем.
Очите на Ибрахим се присвиха.
— Какво ви кара да мислите, че дъщеря ви е тук?
— Проследих я до пазара за роби в Алжир и говорих с роботърговеца, който я е продал на вашия агент. Не се съмнявам, че Уилоу е тук, и искам да ми я върнете.
— Заплаха ли долавям в тона ви, лорд Брамстън? — запита сурово Ибрахим.
Брамстън изглеждаше невъзмутим.
— Приемете го както искате. Само не забравяйте, два английски военни кораба освен моя собствен „Бриз“ са насочили оръдията си към града ви. Оръдията могат да нанесат значителни поражения, ако откажете на моята проста молба.
— Дъщеря ви не е идвала в Истанбул — излъга Ибрахим.
— Господарю — прошепна Селим паша на ухото на Ибрахим, — може би трябва да уважите молбата на маркиза. Всеки от тези военни кораби разполага с по четиридесет оръдия. Биха могли да нанесат сериозни вреди на града ни, дори да улучат и сарая. Нашата флота беше разбита от брат ви, а по-голямата част от армията ни не е тук.
— Мислиш ли, че негова светлост ще бъде доволен да научи, че дъщеря му сега е в моята тъмница?
— Сигурен съм, че няма да бъде доволен. Но жената е жива и здрава.
Хитро изражение се изписа на лицето на Ибрахим.
— Може би можем да прехвърлим вината върху принц Тарик. Той наистина задържа жената Уилоу като пленница и я направи своя курва преди идването й в Истанбул.
— Англичаните не са снизходителни към братоубийството.
— Направих каквото трябваше, за да осигуря султаната за собствените си наследници — отговори Ибрахим.
— Въпреки това, не можем да си позволим война с Англия. Вярвам, че лорд Брамстън ще бъде толкова щастлив да си върне дъщерята, че ще прости отношението към нея. Може би затварянето й в тъмницата няма да стане предмет на разговор, преди бащата и дъщерята да излязат от нашите води.
— Така да бъде — измърмори Ибрахим.
Брамстън стоеше спокоен, докато Ибрахим и великият везир си говореха тихо. Вярваше, че султанът няма друг избор, освен да освободи Уилоу. Брамстън имаше пълната подкрепа на кралица Елизабет и знаеше, че тя ще одобри всичко, което той сметне за необходимо да направи, за да си върне Уилоу.
Накрая Ибрахим се обърна отново към Брамстън.
— Много добре, милорд, признавам, че купих дъщеря ви за моя харем, но тя не е влизала в леглото ми.
Брамстън изпръхтя с видимо презрение.
— Доведете ми я незабавно.
— Ще ви бъде доведена, но не незабавно. Ще приемете ли моето гостоприемство, ще се присъедините
