ли към мене за една лека закуска?
Брамстън започна да става нервен.
— Това някаква хитрост ли е? Ако е така, обещавам, че ще съжалявате.
— Не — протестира Ибрахим. — Селим паша ще доведе лейди Уилоу, но тя ще иска да се изкъпе и да се облече подходящо за вашата среща. Сам ще се уверите колко добре е била третирана. Елате, милорд — каза той, ставайки. — Ще се оттеглим във вътрешните ми покои, докато Селим паша доведе дъщеря ви.
Уилоу се беше свила на пейката, опряла гръб на влажната стена. Един поднос с изстиваща храна стоеше на масата. Храната не я интересуваше.
Утре Тарик щеше да умре и нейният живот щеше да свърши с него. Неоспоримата истина за тяхната съдба я хвърляше в дълбока мъка.
Разбираше, че е прекалено оптимистично да очаква Мустафа и Али Хара да помогнат по някакъв начин. Почти нищо не можеха да направят. Но въпреки че го знаеше, тя още хранеше надежди за бягство.
Звук от стъпки прекрати отчаянието й мисли.
— Тарик, някой идва! Какво ще искат този път?
— Сигурно главата ми — измърмори той.
Ужасът я разтърси цялата.
— Не! Още не. Моля те, господи, още не.
— Селим паша е — каза Тарик.
Великият везир влезе във външното помещение, придружен от двама еничари. Отиде право към килията на Уилоу, извади ключ и отвори вратата.
— Ела с мене, жено.
— Къде ме водите?
— Султанът реши да те пощади. Възнамерява да те върне на семейството ти.
Уилоу намери думите на Селим паша толкова невероятни, че го помоли да ги повтори. Мълча цяла минута след това, после изпищя от радост.
— Уилоу! Какво става? — извика Тарик.
— Султанът ме връща у дома, при семейството ми! — извика тя. — Ние сме свободни!
— Не, жено, само ти си свободна. Присъдата на принц Тарик остава в сила.
Щастието се оттече от Уилоу, оставяйки я пребледняла и разтреперана. Защо тя, а не и Тарик?
— Не, не може да бъде! — извика тя, изхвърчавайки от килията. — Отказвам да тръгна без Тарик.
— Уилоу, любов моя, трябва да вървиш. Имаш цял живот пред себе си в Англия.
— Нямам живот без тебе — закле се тя. — Това не може да е краят. Няма да го позволя.
Пресегна се през решетките към Тарик. Той стисна ръцете й и ги поднесе към устните си.
— Върви и бъди щастлива, любов моя! — Пусна я и отстъпи назад.
Тя продължи да стиска решетките. Двамата стражи я откъснаха и я повлякоха навън.
След минути тя, поразена, се намери обратно в харема. Селим паша я предаде под грижите на Кемал и се сбогува на вратата. Когато видя Кемал, Уилоу избухна в сълзи.
— Не плачи, господарке — зауспокоява я той. — Свободна си. Радвай се на щастието си.
— Как да се радвам, когато животът на Тарик ще свърши утре?
— Може би не всичко е изгубено — прошепна евнухът.
Сълзите на Уилоу веднага спряха.
— Какво говориш? Мустафа има ли план да спаси Тарик?
— Не мога да кажа със сигурност, но не бих подценил находчивостта му. Той знае, че принцът ще бъде екзекутиран утре на градския площад. Ако Аллах бъде милостив, Мустафа ще намери начин да спаси нашия принц.
— Защо ме освободиха?
— Не знам. Наредиха ми да се погрижа да се изкъпеш и да се облечеш подходящо. Султанът ще те повика, когато бъде готов за тебе. — Той сбърчи нос. — Ела, господарке, много ти е необходима една баня.
Уилоу последва Кемал в хамама, докато умът й не спираше да работи. Защо я пускат, а Тарик чезне в тъмницата със смъртна присъда? Какво е предизвикало промяната у Ибрахим относно нея?
— Какво правиш тук?
Уилоу изпъшка. Последният човек, когото искаше да види, беше Ума.
— Очевидно, султанът е променил решението си — отвърна тя.
— Лъжеш! Моят господар не може да те понася! — Ума подуши и набърчи нос. — Смърдиш.
Уилоу я бутна настрана.
— И ти щеше да смърдиш, ако беше стояла в тъмницата. Твоите интриги ме пратиха там.
Ума пристъпи заплашително към нея, но Кемал застана помежду им.
— Причини достатъчно неприятности, господарке Ума. Остави господарката Уилоу на спокойствие.
— Връщането й в харема има ли нещо общо с английските кораби в пристанището? — запита Ума.
Уилоу спря на място.
— Английски кораби? Сигурна ли си?
Ума се изпъчи.
— Бях с Ибрахим, когато го осведомиха за пристигането им.
— Татко — прошепна Уилоу.
— Ела, господарке — каза Кемал, хващайки я за ръката. — Трябва да бъдеш готова, когато султанът те повика.
Сърцето на Уилоу преливаше от щастие. Колкото и невъзможно да изглеждаше, баща й беше дошъл за нея, и то съвсем навреме. Как я бе открил? Щеше ли да поиска освобождаването на Тарик, ако тя го помолеше за това? Щеше ли да разбере, че тя обича Тарик и не се срамува от нищо, което се беше случило между тях двамата?
Уилоу позволи на Кемал да я съблече и да я изкъпе, все още зашеметена от учудващия обрат на събитията. Знаеше, че баща й е фаворит на кралицата, и трябваше да знае, че той ще използва тяхното приятелство, за да поиска кораби и хора и да дойде да я спаси. По някакъв начин беше проследил пътя й до харема на Ибрахим.
След като се изкъпа, Хатидже й донесе дрехи, ушити по западна мода.
— Откъде я намерихте? — запита Уилоу, опипвайки тънката материя на скромната зелена рокля. — Изглежда по моя мярка.
— Казаха ми, че английският пратеник я е донесъл — отговори Хатидже. — Един от неговите стражи я дал на страж от двореца и той я донесе, докато ти се къпеше.
— Можеш да излезеш — каза Кемал на Хатидже. Обърна се към Уилоу: — Седни, господарке, и ме остави да ти изчеткам косата. Ако пратеникът наистина е баща ти, ще искаш да изглеждаш добре.
— Баща ми е, Кемал. Знаех си, че ще ме намери. — Докосна подстриганите си къдрици. — Надявам се да ме познае.
— Ако е баща ти, ще те познае — увери я Кемал.
Уилоу въздъхна.
— Надявам се да си прав. И се моля той да има властта да поиска освобождаването и на Тарик.
— Това, което искаш, не е възможно, господарке. Ибрахим иска смъртта на принца и нищо, което баща ти би могъл да каже, няма да го разубеди. — Той е непоколебим.
— Размирици преди екзекуцията може да улеснят бягството му, но не можем да бъдем сигурни, че Мустафа и Али Хара ще успеят да уредят нещо за толкова кратко време.
— Мустафа може и ще спаси Тарик — каза Уилоу с повече увереност; отколкото изпитваше.
Кемал продължи да сресва косата на Уилоу, докато Хатидже не дойде, за да каже, че султанът вика Уилоу в покоите си.
— Аз ще придружа господарката Уилоу — каза Кемал.
Коленете й трепереха, докато Кемал я извеждаше от харема. Двама стражи тръгнаха след тях, но това само подсили нервността й. Ами ако англичанинът не е баща й? Тази мисъл беше непоносима. Трябваше да бъде баща й, сигурно тъкмо той беше дошъл да я отведе у дома.
