— Съжалявам, ако премяната ми не ти хареса. Но като много добре знаеш, не разполагам с особено голямо богатство. Макар че всичко ще се промени сега, милейди, нали така?
— Може би — допусна Алета, без да го насърчава. — Но мислиш ли, че баща ми или лорд Грей ще позволят да бъда отмъкната от тебе? Не, добри ми господарю, ще се намери начин да осуетят злостните ти намерения.
Усмивката на Хайме стана още по-широка.
— Ти си моя, Алета, според закона на държавата и на църквата. Крал Хенри узакони нашия съюз, а свещеникът го благослови. Мое право е сега да те карам да правиш това, което сметна за добре, или да те накажа, ако пренебрегваш желанията ми. Добре ще е за тебе, милейди, да търсиш доброто у мене във всички неща.
Мятайки опасни пламъци с очи, Алета кипеше в безсилен гняв. Тя знаеше толкова малко за този страшен мъж, боеше се да не го разгневи ненужно. Един удар от огромната му ръка можеше да й нанесе сериозни вреди.
— Ще видим, милорд — изрече тя сладко.
Усмивката на Хайме стана кисела; той се запита как така за толкова кратко време е позволил на това дребно момиченце да му влезе под кожата толкова лесно и така ужасно да го дразни.
— Време е да закусим, милейди. Кралят и свитата му ще ни чакат в голямата зала.
— Бих искала да се изкъпя най-напред — заяви Алета повелително.
— Очаквах това. Ваната ще пристигне веднага.
Като по даден знак на вратата се почука и Хайме отиде да я отвори. Влезе процесия от прислужници, единият носеше голяма медна вана, а другите — кофи с вода. Ваната беше поставена благоприлично зад един параван и Алета зачака в средата на леглото, докато я напълнят и всички слуги се оттеглят. Тогава погледна втренчено към Хайме, очаквайки го да излезе. Когато той упорито остана вътре в стаята с ръце, кръстосани на масивните му гърди, тя изпусна преувеличена въздишка и изрече:
— Може ли да остана сама?
— Разбира се, милейди, щом желаеш. Ще се върна за тебе след петнадесет минути.
Обръщайки се рязко, той напусна стаята. В момента, когато излезе в коридора, Алета скочи от леглото и изчезна зад паравана. Застанал пред вратата, Хайме чу плисъка на вода и разбра, че Алета е във ваната. Влезе пак в стаята и спря за момент пред леглото, взирайки се в долния чаршаф. Взе го от леглото и излезе отново от стаята, без да я предупреждава, че се е върнал.
Знаейки, че Хайме ще се върне за нея след петнадесет минути, и не желаейки да я намери необлечена, Алета побърза да се изкъпе. Като надникна иззад паравана, видя, че стаята е празна, и бързо прерови сандъка си, занесен в стаята още предния ден за сватбата й с Ивън, за да си намери рокля. Избра една от тежко кадифе, поръбена с кожа и с висока яка, с дълги ръкави, цялото в яркосиньо. Хайме влезе в стаята точно когато тя връзваше последната връзка на талията си.
— Колко хубаво е да намериш жена да се е преоблякла навреме — забеляза той одобрително. — Може би все още има надежда за тебе, милейди.
Само изчервеното лице издаваше гнева на Алета. Докато се беше къпала, беше решила да си държи езика зад зъбите, докато не научи какво смята да прави баща й с Хайме Мортимър, защото той несъмнено нямаше да позволи тя да бъде отведена на някакво усамотено място, където да залинее и да умре.
Той протегна ръка към нея.
— Отиваме ли? Прегладнял съм. — И й се ухили широко. — Сигурен съм, че гладът ти е не по-малък от моя, милейди.
Пренебрегвайки забележката му, Алета вдигна острата си брадичка и побърза да излезе преди него от стаята. Смехът му долетя до нея през пустия коридор и витата стълба, докато той я настигаше с бързи стъпки. Хващайки ръката й, той я положи върху свивката на лакътя си.
Слязоха заедно по стъпалата и влязоха в голямата зала сред шум и буйни подвиквания. Но в мига, когато се появиха под голямата арка на вратата, разговорите и смехът секнаха рязко. Тишина се възцари над събралите се и всички погледи се отправиха към тях. Треперейки вътрешно, Алета потърси баща си. Намери го седнал до Ивън Грей. Лицето на лорд Съмърсет беше яркочервено и очите му се впиваха в тях с такава нескривана неприязън, че тя се усети опалена от горещината на погледа му. Макар да съзнаваше, че гневът му не е насочен към нея, въпреки всичко беше смущаващо да види явния страх и омраза на баща й към мъжа, когото тя сега трябваше да нарича свой съпруг.
Като премести погледа си към Ивън, тя изпусна дъх, когато усети, че свирепият му поглед като че ли включва и нея. Очите му бяха диви, лицето почервеняло, красивите му черти бяха станали грозни. Алета потръпна, внезапно изплашена от мъжа, за когото се беше надявала да се омъжи. Хайме почувства тръпката й и се наведе, за да й прошепне:
— Не се бой, милейди, не могат да те наранят.
— Защо ще искат да ме нараняват? — изфуча тя. — Вас искат да набучат на мечовете си, милорд.
— Да — ухили се Хайме. — Защото у тях няма никакво съмнение, че сега наистина си моя съпруга.
И той нарочно погледна през залата към широкия балкон, който гледаше към голямата зала.
Алета изглеждаше озадачена, когато проследи погледа му. Смутеният й вик като че ли освободи напрежението в залата и смехът и разговорите се подновиха, но сега вече тя знаеше, че е била обектът на лукавите погледи и мръсни забележки. Гневът й нарастваше скокообразно, докато очите й се взираха в балкона с изражение на абсолютен ужас.
Увиснал на перилата, опръсканият с кръв чаршаф, който доскоро бе застилал леглото им, представяше безмълвно доказателство, че техният брак е бил надлежно консумиран, и то без никакво съмнение. Лицето на Алета се изчерви, а после цветът се оттече от него, когато обърна уплашени очи към Хайме.
— Ти ли направи това, милорд?
Яростта и осъждането в очите й накараха Хайме да се почувства неудобно, накараха го да се усъмни в решението си да покаже пред всички свидетелството за девствеността на Алета. За един кратък момент той постави под съмнение мотивите си да употреби Алета за целите на отмъщението си срещу Ивън Грей и лорд Съмърсет. Тогава картината на безжизненото тяло на баща му, увиснало на бесилката, постави всичко на място. Щеше да направи каквото е необходимо, за да докаже, че баща му е бил невинна жертва на заговор, вдъхновяван от рода Грей и лорд Съмърсет.
— Да, милейди, аз го направих — призна той искрено. — Не с цел да те излагам, а да покажа на присъстващите, че бракът ни беше консумиран и никой не може да постави под въпрос законността на нашия съюз. Освен това, такъв е обичаят.
— Можеше и да не се съобразиш с обичая, милорд — възрази тя със стиснати зъби.
Тогава изведнъж Хенри като че ли ги забеляза и им махна да се приближат.
— Аха, младоженците решиха да ни удостоят с присъствието си. Елате, елате да закусите с нас.
— Викат ни, милейди — усмихна се Хайме и я дръпна напред. — Свали това кисело изражение от лицето си и се опитай да се държиш като истинска младоженка.
— Когато адът замръзне — изсъска тя, скривайки нервността си зад фалшивата усмивка, която залепи на лицето си.
— Елате, седнете до мене — каза ентусиазирано Хенри, забелязвайки бунтовното изражение на Алета и завиждайки на Хайме, че е опитомил такова прелестно създание.
Макар че се беше запознал с младия Мортимър едва вчера вечерта, Хенри се възхищаваше на младия мъж заради смелостта му да дойде в двора пременен в селски дрехи, за да поиска отредената му годеница. Противно на всички предвиждания този решителен млад мъж беше защитил невинността на баща си и дори беше успял да изтръгне обещание от него да се запознае с обвиненията, които бяха изпратили Кларънс Мортимър на бесилката. И дори това да разкриеше вина на двама мъже, в които той вярваше, Хенри сериозно смяташе да научи истината и да изправи неправдата, ако е била допусната.
Настанявайки Алета до дясната ръка на краля, Хайме се отпусна на стола до нея. Един паж веднага се появи, за да им налее ейл, а друг донесе поднос с храна за двамата. Хайме се нахвърли върху нея за голямо удоволствие на краля.
— Казват, че енергичните упражнения през нощта увеличават апетита.
Лорд Грей чу забележката на краля и едва не се задави с къс месо. Лицето му потъмня от гняв, когато Хайме просто се засмя в отговор и намигна на Алета. Тя се направи, че не е забелязала, но надигналата се
