Прокара дръзко ръцете си по гърба и седалището й с нахален господарски жест. Алета се помъчи да се освободи, но Грей се изсмя и я придърпа още повече към себе си.
— Моето желание за вас никога не е намалявало, милейди. Усещате ли колко много ви искам?
Алета трепна, усещайки натиска на огромната му мъжественост върху корема си.
— Моля ви, лорд Грей, пуснете ме. Хората ни гледат. Ако трябва да се оженим, трябва да ми засвидетелствате уважение, поне пред наемниците си.
Умът на Алета заработи яростно. Макар че нямаше намерение да се омъжва за лорд Грей, стори й се, че трябва да го накара да мисли, че се съгласява с плановете му. Поне докато успееше да намери начин да избяга или да прати вест на баща си. Несъмнено той не беше в заговор с лорд Грей, нали? Защо изобщо беше избягала от Хайме, заоплаква се тя мислено. След като беше видяла и изслушала Ивън, беше разбрала, че по никакъв начин не може да се омъжи за него. Предпочиташе да бъде затворничка на Хайме, а не да свърши като съпруга на Ивън. Ако беше останала при Хайме, щеше с времето да го убеди да й повярва. Може би той никога нямаше да я обикне, но собствената й любов щеше да й бъде достатъчна, за да я крепи.
Ръцете на Грей се спуснаха до тялото му и той отстъпи от нея.
— Права сте, милейди — съгласи се той. — Не искам клюките да ви следват в брака ни. Ще се старая да сдържам пламъка си, докато се оженим. — И добави с нисък глас, за да го чуе само тя: — Освен когато сме насаме. — А после на висок глас: — Елате, милейди. Ще ви покажа вашата стая. Тя е най-хубавата в имението. Надявам се, че ще ви хареса.
Отвътре имението беше разкошно, както подсказваше и външният му изглед. Богати гоблени висяха по стените, килимите под краката й бяха дебели и меки. Голямата зала беше великолепна като тази в имението Съмърсет и може би също толкова голяма като кралската зала в замъка Уиндзор. Докато минаваше през огромните стаи, окичени с ярки картини и богати драперии, Алета си представяше Хайме, облечен в сатен и брокат, да върви сред тези стени. Мястото му е тук, помисли тя, докато Ивън я водеше нагоре по витата стълба.
— Вашата стая, милейди — каза той, отваряйки вратата, която водеше към две свързани помежду си стаи. Първата беше приемната, обзаведена с чекрък и столове с възглавници. Но вътрешната стая накара нежните устни на Алета да изпуснат неволна въздишка.
Това беше определено женска стая, декорирана в меки пастелни тонове, с драперии от коприна и сатен, застлана с толкова дебел килим, че кракът й потъна до глезена.
— Внушително — прошепна тя, не можейки да намери друга дума.
— Радвам се, че ви харесва, Алета. Един ден ще се присъединя към вас в това легло. Ако анулирането се забави, може да изпреваря церемонията заради консумацията.
Лицето на Алета пламна. Само през трупа ми, помисли тя сърдито.
Вземайки зачервеното й лице за указание, че й е приятно, той издаде нисък гърлен звук и я придърпа към себе си.
— Това като че ли ви харесва, милейди. Мортимър научил ли ви е на някои неща за вас самата, които не сте знаели? Карал ли ви е да се гърчите и да стенете? — Хватката му стана още по-здрава. — Мразя го, задето отне девствеността ви, но кой знае, може да ми е направил услуга. Колко опит имате, Алета? Той научи ли ви да копнеете за мъжкото докосване, да желаете тялото на мъжа да влезе във вашето?
Да, тялото на Хайме, изкрещя тя мислено. Не твоето! Никога твоето.
Ивън пусна хищна усмивка, преди да покрие устата й с жадна целувка. Устните му бяха твърди и властни и тя се помъчи да се освободи от неприятното усещане. Не искаше това. Не го искаше! Сега разбираше това, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Бягството от Хайме беше ужасна грешка. Целувките на лорд Грей я караха да се свива от отвращение, докато целувките на Хайме пораждаха тръпки на желание в тялото й. Ако можеше да се върне в кулата на Крисит точно сега, щеше да го направи, знаейки, че Хайме е единственият мъж, когото някога би могла да обича.
Внезапно Ивън я отблъсна.
— Би трябвало да се постараете повече, милейди, ако искате да ми се харесате.
Долавяше ли заплаха в гласа му, запита се Алета, докато изтриваше уста с опакото на дланта си. Ненавиждаше вкуса и миризмата му.
— Не искам да ви се харесвам, милорд — осмели се да изрече тя. — Искам да се върна при съпруга си. Или да продължа към Лондон и да ида при баща си.
— Ще останете под моя закрила, докато дойде анулирането — изрече строго Грей. — За съжаление, налага се лично да докладвам на краля за контрабандистите.
Духът й се ободри.
— Ще ме вземете ли със себе си?
— Не, вие ще останете тук под охрана. Сенешалът ми, сър Гилън, изпълнява дословно моите заповеди. Няма да напускате стаята си, докато отсъствам. Един страж ще стои пред вратата през цялото време. Но не мислете, че съпругът ви ще си пробие път през тези стени, защото имам голяма армия на мое разположение и възнамерявам да оставя повечето войници да охраняват имението и… — отново й се ухили хищно — най- ценното ми притежание. Щом се върна, ще видим на какво ви е научил онзи грубиян. Дотогава се опитайте да не тъгувате много за мене.
Обърна се и излезе. Алета се взря подире му вцепенена. Думите на Ивън я накараха да повярва, че не може да очаква никаква помощ от баща си. Наистина, баща й желаеше съюза между нея и Ивън още от самото начало. Тя изчака няколко минути, отиде в предната стая и предпазливо отвори вратата, мислейки да избяга, преди някой да разбере, че я няма. Един едър страж веднага й препречи пътя.
— Желаете ли нещо, милейди? — запита той с уважение.
— Аз… искам да си тръгна — изрече тя с възможно най-авторитетния си глас.
— Заповядано ми е да ви държа в тази стая, докато лорд Грей се върне от Лондон. Една камериерка ще се погрижи за вас, но междувременно, моля ви, върнете се в стаята си.
Със зачервено от гняв лице Алета се извърна рязко и влезе в стаята си, затръшвайки вратата. Как смее, кипна тя в безсилен гняв. Как се осмелява лорд Грей да я отвлече и да я държи против волята й. Умът й веднага започна да крои планове за бягство.
Поглеждайки към двата прозореца, тя забеляза, че и на двата има решетки, за предпазване от натрапници. Но дори да успееше да избяга от стаята, подвижният мост и ровът бяха непреодолимо препятствие. Хайме, изплака тя мислено, какво направих?
Хайме се върна в кулата с леко сърце. Отиването до Флинт му беше дало информацията, която му беше необходима. Хората на улицата нямаха нужда от много подканване, за да говорят за контрабандистите, които действали наоколо. Повечето подкрепяха незаконната дейност, която ограбваше от доходите на краля. Англичаните бяха обект на презрение от страна на уелсците и всяка дейност, която лишаваше крал Хенри от пари, необходими за финансиране на войните му в чужбина, получаваха искрената им подкрепа. Много от гражданите смятаха Господаря на мрака за герой, говореха си кой ли може да е той и хвалеха смелите му подвизи. Това, че никой не знаеше кой е той, беше добро предзнаменование за Хайме. Един мъж, който казваше, че бил роднина на един от рицарите на лорд Грей, му беше казал, че лорд Грей нямал представа кой е Господарят на мрака. След този разговор Хайме реши, че няма какво повече да научи във Флинт, и се върна в кулата. Нямаше търпение отново да види Алета. Тя беше породила у него копнеж, който го измъчваше нощ и ден. Искаше да я види отново, да се увери, че е добре.
Да я обича.
И много искаше да разбере защо го беше предала, но нарочно беше скрила информацията за Господаря на мрака.
Хайме разбра, че нещо не е наред, още в мига, когато влезе в кулата. Гейлърд го посрещна на вратата, набръчканото му лице беше угрижено.
— Нещо е станало, Гейлърд, какво има?
— Да — каза старецът, ясно осъзнавайки, че Хайме ще се вбеси. Но тъй като нямаше как да смекчи удара, избъбри: — Съпругата ти, лорд Хайме.
Хайме пребледня.
— Алета? Нещо станало ли е с нея? Хайде, говори, старче, искам истината!
