Раменете на Гейлърд се отпуснаха.
— Истината е, че не знам какво е станало с лейди Алета. Когато й донесох закуската сутринта, след като ти замина, я нямаше. Най-странното е, Хайме, че вратата беше заключена и единственият ключ беше у мене.
— Няма я? Господи, човече, къде е отишла? Кой я е пуснал?
— Не знам, Хайме, наистина. Разпитах всички в кулата, но не научих нищо. Доколкото ми е известно, ключът за нейната стая беше добре скрит и никога не е излизал от стаята ми. Същата сутрин откриха, че конят й липсва от конюшнята.
— Ами наемниците, те отидоха ли да я търсят?
— Да, веднага тръгнаха, но не намериха никаква следа от нея. Помислих, че е тръгнала към Лондон, при баща си, но не я намериха на пътя за Лондон, нито пък някой от пътниците я беше виждал.
— Откога я няма? — запита строго Хайме.
— Вече трети ден, милорд Хайме.
— Господи, съпругата ми може да е мъртва или отвлечена от свирепите уелсци! — Страданието в гласа му беше покъртително. — Защо, Гейлърд? Защо е заминала?
— Потърси в сърцето си отговора, Хайме — изрече старецът с лек упрек.
— Аз знам къде е отишла лейди Алета.
Самодоволният глас на Роуина сепна Хайме и Гейлърд. Те бяха така увлечени в разговора си, че не бяха чули приближаването на Роуина.
Хайме се обърна към нея с изкривено от ярост лице.
— Какво знаеш за това, Роуина?
— Н-нищо — заекна брюнетката, разбирайки, че е допуснала сериозна грешка, като е проговорила. Но вече беше твърде да отстъпва точно сега. — Понякога говорех с нея през заключената врата — призна Роуина. — Тя… призна ми, че не иска да стои заключена и копнее да избяга, за да отиде при лорд Грей.
— Защо Алета ще ти се доверява? — изрече Хайме с присмех. — Не е тайна, че ти я мразеше.
— Ние сме жени, Хайме. Признанията идват естествено.
— Значи тя е казала, че иска Грей, така ли? — запита строго Хайме.
— Да, Хайме, много го искаше.
— И ти я пусна от стаята й, за да може да отиде при него — нападна я той.
— Не, не, не съм искала да наруша заповедите ти, но не знам как е избягала. Разпитай наемниците си, те много й се възхищаваха. Може би някой от тях е отключил вратата в замяна на… някоя услуга — намекна тя хитро.
— Лъжкиня! — извика Хайме, хващайки ръцете й, и я разтърси така, че зъбите й затракаха. — Кажи ми истината, жено. Ти я пусна, нали?
— Не, Хайме, не съм!
— Може би един бой ще ти развърже езика — закани се той.
Нарочно изтегли камшика от колана си и демонстративно опита силата му на дланта си.
Роуина облиза внезапно пресъхналите си устни. Хайме наистина ли щеше да я набие? Беше допуснала огромна глупост, позволявайки на Алета да я убеди да я пусне. Трябваше да допусне, че Хайме няма да й повярва, но толкова беше искала да се отърве от Алета, че беше загубила и последната си капчица разум. Когато Хайме вдигна камшика във въздуха, смелостта й се изпари.
— Не, Хайме, не ме наранявай! Да, аз отключих вратата на милейди, но само защото тя ме помоли да я освободя. Не те излъгах, като казах, че тя иска лорд Грей. Сега ще я намериш там, в неговото имение, в неговото легло. Тя те мразеше и нямаше търпение да отиде при него.
— Кучка! — изрева Хайме и я отблъсна. Тя се препъна и падна върху една маса. Той я изгледа убийствено, докато се изправяше.
— Боли ли истината, милорд? — запита Роуина. — Винаги си знаел, че съпругата ти предпочита лорд Грей.
— Махай се оттук, Роуина, преди да съм те наранил сериозно.
— Имаш нужда сега от мене, Хайме, не ме отпращай. — Тя се примъкна и се притисна към него по много предизвикателен начин. — Толкова скоро ли забрави как реагираше тялото ти, когато ти доставях удоволствие? Мога да те накарам да забравиш Алета, ако ми позволиш.
— Махай се! — озъби се той. Роуина прехапа долната си устна.
— Не говориш сериозно, Хайме.
— Никога не съм бил по-сериозен. — Устните му се изпънаха в черта и очите му станаха толкова черни, че й заприличаха на самия ад. — Имаш един час да си приготвиш една торбичка и да напуснеш кулата. Вече не си добре дошла в дома ми.
— Ще ме отпратиш? Самичка? Без нищо друго освен една торбичка?
— Нямах такова намерение, Роуина, но ти не ми остави избор. Гейлърд ще ти каже къде да намериш брат си и ще се погрижи да имаш достатъчно пари, за да потърсиш подслон по пътя. Не очаквай нищо повече от мене.
Лицето на Роуина се превърна в мрачна гневна маска, когато шокът премина в ярост.
— Ще си ида, но пак ще чуеш за мене. — Внезапно осъзна, че гневът няма да я доведе доникъде с Хайме и реши да промени тактиката си. — Но аз съм разумна жена — продължи тя с примирителен тон. — Давам ти една седмица да промениш намерението си. Добре познавам свирепия ти темперамент. Когато се поохладиш, ще разбереш, че е грешка да ме отпращаш. Можеш да ме намериш в селото. Но ако не те видя след седем дни — добави тя заплашително, — ще съжалиш, че си се отнесъл така жестоко с мене.
Тя се извърна рязко и се отдалечи.
— Страхувам се, че си създаде силен враг — изрече предупредително Гейлърд, който чу целия разговор.
— Роуина не може да ми навреди, не знае нищо — отвърна веднага Хайме. — Трябваше да отпратя тази кучка още много отдавна, но се тревожех за нея. Не се съмнявам, че е напълно способна да се погрижи за себе си. Нека брат й да се оправя с нея, аз си измивам ръцете. Погрижи се да се махне до един час.
— Да, Хайме — каза Гейлърд, без изобщо да е убеден, че няма пак да видят Роуина. — Ами лейди Алета? Наистина ли мислиш, че е избягала при Ивън Грей?
— Вярвам, че е така — изрече огорчено Хайме. — Както Роуина така сполучливо се изрази, милейди винаги е предпочитала богатия лорд Грей пред един селянин с тор по подметките.
— Не си никакъв селянин, Хайме. Кръвта ти е толкова благородна, колкото и на милейди. Произхождаш от благородно коляно. Сред предците ти има един крал.
— Кажи го на милейди — отвърна саркастично Хайме.
— Ще позволиш ли Грей да я вземе?
— Не! — извика гневно Хайме. Изражението му стана толкова свирепо, че Гейлърд неволно отстъпи една крачка. — Алета е моя. Предназначена е да стане моя още от рождение и ще остане моя. Ивън Грей ми взе всичко друго… но няма да вземе съпругата ми.
— Нямаш хора, за да нападнеш имението Грей — напомни му Гейлърд.
— Ако говориш за имението Мортимър — поправи го Хайме, — не смятам да щурмувам крепостта. Никой по добре от мене не знае, че имението е непревземаемо. Забрави ли, че съм прекарал детството си сред онези каменни стени?
— Нищо не съм забравил, Хайме.
— Значи ще си припомниш, че имението е цялото в тайни тунели и че като дете често играех в тъмните проходи.
— Божичко, Хайме, бях забравил. Умът ми се замъглява с годините.
— Аз не съм забравил, стари приятелю. Помня всеки ъгъл и завой на безкрайните тунели. Докато растях в Крисит, упражнявах ума си, за да поддържам наследствения си дом жив в спомените си. Всяка нощ, преди да заспя, си припомнях всеки вход и изход към всички тайни проходи в имението. Всеки ъгъл и процеп в имението Мортимър е така ясен пред очите ми, както когато живеех там.
Гейлърд го гледаше смаян. Знаеше си, че Хайме е забележителен мъж; много пъти му го беше доказвал по най-различни начини.
— Как ще преминеш стената? Съмнявам се, че ще спуснат подвижния мост за тебе.
