Хайме пусна широка усмивка.
— Много просто. Единият от тунелите води до малка пещера в близкия хълм. Ако си спомняш, входът е затулен от шубраци и само някой, който знае, че е там, може да го намери. Тунелите са били издълбани, когато е било построено и имението, като пътища за бягство, ако бъде нападнато или обсадено. Ще изчакам да се стъмни, за да се вмъкна в имението.
— Може да стане — изрече замислено Гейлърд. — Ако тунелите не са затрупани след всичките тези години и лейди Алета се съгласи да тръгне с тебе.
Изражението на Хайме стана каменно.
— Ще тръгне с мене, независимо дали иска или не. Може да предпочита Грей, но е моята съпруга.
Не издаваше силното си душевно страдание, причинено от думите на Роуина, че Алета е побягнала право в обятията на Ивън Грей.
Не беше мислил да се влюбва, но сърцето и тялото му бяха действали независимо от ума. Преди да го осъзнае, Алета го беше така омагьосала, че нямаше изход. След като беше отприщил сладкото чудо на нейната страст, никоя друга жена не можеше да го задоволи.
— Приготви се да я вържеш и да й запушиш устата — предупреди го Гейлърд. — Един неин вик и Грей и наемниците му ще ти вземат главата.
— Не се страхувай, Гейлърд, нямам намерение да се оставя да ме хванат. Разчитам на тебе да се погрижиш Роуина да напусне кулата, както наредих. Не искам да знае какво замислям.
— Лично ще я изпратя до селото — обеща Гейлърд. — Ами наемниците? Ще ги вземеш ли със себе си?
— Не, отивам сам. Не казвай на никого за плановете ми, иначе слухът може да стигне до Грей. Сега ме остави, приятелю, докато се приготвям за авантюрата в имението Мортимър. Също като едно време, Гейлърд.
Алета се напъха в нощницата, която камериерката държеше пред нея, и я освободи. Единствената причина, поради която я беше облякла, беше за да не буди подозрение. Никой не биваше да разбере, че мисли за бягство. Знаеше, че стражът още стои пред вратата й, защото го беше зърнала, когато камериерката излизаше. Изглеждаше още по-жесток от мъжа, който беше пазил пред вратата й предния ден. Замоли се Ивън да остане в Лондон повече, отколкото е планирал, поне докато тя не намери начин да избяга. Каква ирония, че беше заменила един затвор за друг. Точно сега би дала всичко, само и само да лежи в стаята на Хайме, вместо да живее в страх, че Ивън ще се върне.
Сега Хайме вече сигурно се е върнал в кулата, помисли тя. Щеше би да се ядоса, когато разбере, че я няма? Щеше ли да усеща липсата й? Беше ли тръгнал да я търси? Беше ли му все едно, че е избягала? Роуина утешаваше ли го? Никога не си беше представяла, че мисълта за Роуина и Хайме ще я нарани толкова дълбоко, но нямаше кого другиго да обвинява освен себе си, защото буквално й го беше поднесла на поднос. Сигурно е била луда, за да помисли, че може да забрави мъж като Хайме Мортимър.
Когато нощта стана толкова тъмна, че едва различаваше ръката си, Алета се примъкна към вратата на предната стая. Нарочно беше останала будна, молейки се стражът да заспи и стаята й да остане без надзор. Вратата се отвори безшумно под върховете на пръстите й и тя надникна през цепнатината. Танцуващи сенки се мятаха по стените, хвърляни от един факел в светилника на стената на тъмния коридор. Духът й се ободри, когато не видя стража. Измъквайки се предпазливо в коридора, тя направи една стъпка и се приготви да побегне, ако някой се изправи насреща й. Внезапно една гигантска сянка се очерта на стената, когато стражът изникна като по магия от един тъмен ъгъл.
— Желаете ли нещо, милейди? Ще повикам камериерката ви.
— О, изплаши ме — изпъшка Алета, търсейки някакво логично обяснение за среднощната си разходка. — Не можах да заспя и помислих, че една чаша топло мляко ще ми помогне. Не си прави труда да будиш Хилде, промених намерението си.
— Както кажете, милейди.
Той се вгледа в нея и Алета внезапно осъзна, че е по нощница. Макар и закопчана до брадичката, както беше осветена от трепкащата светлина на факела, беше достатъчно прозрачна, за да му представи изкусителната гледка на извивките на тялото й под тънката материя.
Обръщайки се рязко, тя се втурна обратно в стаята и затвори вратата зад себе си. Бузите и пламтяха, сърцето биеше като боен чук. Тъй като Ивън го нямаше в имението, за да я защити, тя беше оставена на благоволението на стражите си. Тази мисъл я отрезви.
Тъй като бягството поне за тази нощ изглеждаше малко вероятно, тя нерешително си легна. Затвори очи, но сънят не идваше. Тогава един тих шум, като подраскване на камък върху камък, привлече вниманието й. Очите й се отвориха и тя се взря в тъмнината, но не видя нищо. Все пак сетивата й бяха събудени и нащрек. Инстинктът я предупреждаваше, че някой е влязъл в стаята й. Усещаше го с всяка фибра на тялото си. Чувстваше го така остро, че устата й се отвори в безмълвен вик. Тръпка на ужас пропълзя по гръбнака й, когато една ръка запуши устата й.
Усети нещо странно в дъното на стомаха си, когато един нисък, дрезгав глас прошепна на ухото й:
— Не викай, милейди, или ще бъда принуден да прибягна до драстични мерки.
12
Замаяна от шока, Алета беше толкова зашеметена, че не можеше да издаде и звук, дори да беше искала. Нямаше никакъв начин Хайме да е влязъл в стаята й. Освен ако не умееше да се изпарява и да се материализира по желание. Прозорците имаха решетки, стражът не напускаше поста си пред вратата й, а тя беше прекарала три дни в тази стая, без да открие излаз.
Натискът върху устата й отслабна и дрезгавият шепот на Хайме я предупреди:
— Ако ти е мил животът и този на любовника ти, не викай.
— Не, Хайме, няма да викам — изпъшка Алета, останала без дъх.
Ако в стаята не беше такава непрогледна тъмнина, щеше да види как очите на Хайме се разширяват в неверие.
— Ела — подкани я той. — И тихо.
Тя изскочи веднага от леглото и затърси роклята, която беше свалила вечерта.
— За бога — изсъска той нетърпеливо, — какво търсиш?
— Роклята — прошепна Алета.
— Остави я, няма време. Ще ти купя всичките дрехи, от които имаш нужда.
Стисна я грубо за ръката и я дръпна.
— Къде ме водиш? Как влезе тук? Да не си магьосник?
— Остави въпросите за после. И не казвай, че не искаш да дойдеш с мене, защото ще те отведа оттук насила, ако трябва. Даже Грей да е спал с тебе, ти си моя, Алета, и няма да допусна той да те вземе. Ако го бях намерил в леглото ти тази вечер, щях да го убия.
— Не съм… — Думите заседнаха в гърлото й, когато Хайме я бутна към привидно чистата стена и спря рязко, от което тя се блъсна в него. — Какво…
Загледа омаяна как той посяга и завърта светилника, закрепен на стената. Изненадано скимтене се изплъзна от устните й, когато чу същия звук, който беше доловила малко по-рано. Не можеше да повярва на очите си, когато част от стената се извъртя и разкри един таен проход.
— О! Значи така…
— Тихо! — изсъска той, като хвана ръката й и я дръпна след себе си.
Беше оставил факел в тайния коридор и Алета видя тунела, който се губеше в далечината пред нея. Когато той се обърна, за да вземе факела, навярно беше освободил механизма, защото стената отново се затвори.
— Откъде знаеш това?
— Прекарах първите петнадесет години от живота си в тази кула — обясни Хайме, преди тя да довърши изречението си. — Познавам всеки ъгъл и процеп тук. Баща ми ги показа, когато бях много малък. Често играех тук, представях си, че съм рицар, който се измъква от жестока обсада. Не викай любовника си — предупреди я той строго. — Звукът се разнася надалече в тези тунели. Сега трябва да минем покрай стаята
