— Отпратих я. Вече няма да ти създава неприятности.
— Ти… ти си я отпратил?
Алета беше смаяна. Да има Хайме само за себе си беше вълнуваща перспектива. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да го накара да я обикне.
— Ще поговорим за това по-късно, Алета. Много по-късно, след като се успокоя. Страхувам се, че няма да мога да контролирам гнева си, ако говорим сега. Но внимавай, милейди, ще очаквам пълни обяснения от тебе.
Алета се взря в него, после се обърна и избяга към кулата. След като се нахрани и се изкъпа, беше толкова изтощена, че се сви на леглото и заспа дълбоко. Когато Хайме пристигна след два часа, тя още спеше. Той не я събуди. Стоя над леглото необикновено дълго, взрян в нея, питайки се какво толкова изключително има в тази жена, че го кара да я желае повече от всички други жени на света.
Дългата й сребриста коса обграждаше главата й като блестящ ореол, придавайки й ангелски вид. Но тя беше доказвала отново и отново, че не е никакъв ангел. Лицето й беше нежно и женствено, кожата — с цвят на праскови и сметана. Тялото й беше наистина създадено от боговете, помисли той. Дребно, но зряло и сочно, и толкова привлекателно, че му беше трудно да държи ръцете си далече от нея. Не искайки да прекъсва толкова необходимия й сън, Хайме бавно се обърна и се отдалечи.
Алета се събуди освежена и готова да се изправи срещу гнева на съпруга си. Поглеждайки през бойницата, тя забеляза, че е проспала целия следобед. Облече най-хубавата си рокля от кораловочервена коприна, с ниско изрязано деколте, което разкриваше горната част на гърдите и реши да не слага шапчицата, а среса косата си така, че тя заблестя като сребриста лунна светлина, и я остави свободна, спускаща се чак до кръста. Но всичките й приготовления останаха напразни, защото Хайме не дойде в залата за вечеря. Там бяха само верният Гейлърд и онези рицари, които не бяха заети с изпълняване на някакви задължения.
— Вярвам, че сте добре, милейди — изрече загрижено Гейлърд. — Много ни разтревожихте.
— И Хайме ли се разтревожи? — запита игриво тя.
— Да, той най-вече.
Най-вече се е ядосал, искаш да кажеш, възрази мислено тя. Толкова, че я отбягва, за да не излее върху нея яда си и да я нарани сериозно. Защо той винаги се опитваше да направи така, че да унищожи любовта й? Нима не разбира, че не й е безразличен? Очевидно не, щом е повярвал, че е отишла доброволно при лорд Грей. Тя бързо довърши яденето си, извини се и се оттегли в стаята си. Не беше ни най-малко уморена след дългата следобедна дрямка, затова запали една свещ и седна, взряна в трепкащия пламък, докато Бес не дойде да й помогне да се приготви за лягане.
— Как е мъжът ти? — запита Алета, докато камериерката й помагаше да облече нощницата си. — Надявам се раните му да са заздравели.
— Мъжът ми оздравя, милейди — изрече нервно Бес.
Тя беше чула всичките клюки за това, че Алета е издала контрабандистите, и се страхуваше да не каже нещо, с което да ги изложи на опасност.
Алета беше достатъчно проницателна, за да разбере дилемата на Бес, и веднага поиска да уталожи страховете й.
— Не съм издала мъжете ви, Бес. Никога не бих направила такова ужасно нещо. Ако го бях направила, щях да издам и собствения си съпруг. Наистина ли мислиш, че съм способна на такова долно деяние?
Бес се взря в лицето на Алета и очевидно намери отговора.
— Не, милейди, не повярвах на клюката, която разнасяше Роуина. Много от нас вярват, че не сте способна на такава измама. Но когато лорд Хайме ви заключи в стаята ви, всички повярвахме, че сте наказана. Роуина разпалваше огъня със злобната си клюка. Но ако се закълнете, че не сте виновна, ще ви повярвам.
— Кълна си, добра ми Бес.
— За какво се кълнеш, милейди?
Стреснати, Алета и Бес се извърнаха и видяха Хайме, който беше влязъл безшумно в стаята и сега стоеше, опрял широките си рамене в рамката на вратата.
— Остави ни — каза Алета на камериерката. — Искам да поговоря насаме със съпруга си.
Тя нямаше търпение да каже на Хайме, че съжалява, че е избягала, че никога не е смятала да свърши като затворничка на лорд Грей, че я интересува той и само той.
Бес хвърли съчувствен поглед към нея, преди да излезе от стаята.
Когато останаха сами, Хайме се отдалечи от вратата и тихо я затвори. Алета остана неподвижна при леглото, облечена в девствено бяло и наглед крехка като пеперуда.
— Отбягваш ли ме, милорд? — запита тя меко.
— Може би — призна Хайме, изправен пред нея.
Стояха на сантиметри един от друг, толкова близо, че той можеше да усети нежната ласка на дъха й да гали бузите му. Внезапно мислите му се разпиляха на милиони парченца, когато една огромна ръка бръкна в гърдите му и изстиска дъха от дробовете му. Отстъпи неволно, разбирайки, че не може да мисли, когато е толкова близо до нея. Имаше толкова много неща, които искаше да я пита, толкова много имаше тя да му обяснява.
Алета изведнъж се обърна и седна на ръба на леглото. Знаеше какво иска да я пита той и предугади въпроса му.
— Не смятах да отида при лорд Грей, когато заминах оттук, милорд.
— Къде мислеше да отидеш, Алета?
— В Лондон, при баща си.
По изражението му разбра, че не й вярва.
— Защо?
— Ще ти бъде ли добре да стоиш заключен? — нападна го тя. — Любиш се с мене, но аз не те интересувам. После ме обвиняваш, че съм те предала. Предпочиташ Роуина пред мене. Не можах да понеса всичкото това.
— Да предпочитам Роуина пред тебе? — повтори Хайме учудено. — Не, милейди, никога! Кълна се във всичко свято, че не съм я докосвал още отпреди да се оженим.
Очите на Алета се разшириха. Хайме и преди й беше казвал, че не е спал с Роуина, но тя не му беше повярвала. Тържествената клетва беше друго нещо. Един почтен човек никога не би дал тържествена клетва, ако не говори сериозно. И макар да мислеше, че го мрази, тя вярваше, че Хайме е почтен.
— Твой ред е за изповеди. — Гласът му беше нисък, напрегнат, изражението му се беше вкаменило. — Никога не си крила факта, че предпочиташ Ивън Грей пред мене. Затова ли се хвърли в леглото му веднага щом се видя на свобода?
Напрежението между двамата трептеше като опъната тетива на лък, когато тя отвърна на втренчения му поглед.
— Кълна ти се тържествено, че не съм избягала при лорд Грей, нито съм споделяла леглото му. Отивах към Лондон, когато той ме пресрещна. Като че ли е знаел точно кога съм тръгнала от Крисит и ме е чакал.
Съдейки по изражението в очите му, тя би могла да каже, че той иска да й повярва, но нещо дълбоко в него се съпротивлява.
— Няма значение, любов моя — изрече той пресипнало. — Няма нужда да казвам, че бих рискувал всичко, за да те върна. Никога няма да позволя да си отидеш, Алета.
— Може би вече не искам да си отида — отвърна тя с не по-малко дрезгав глас.
— Защо е тази внезапна вътрешна промяна?
Несигурността правеше гласа му строг. Алета прехапа устни и извърна поглед.
— Не е… не е толкова внезапна.
Хващайки острата й брадичка с палеца и показалеца си, той я накара да го погледне в очите. Те бяха мрачни и безжалостно настоятелни.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Алета? Че изведнъж си се видяла омаяна от чара ми? От мене, един безимотен селяк? Вече не смърдя ли на тор и конска пот?
От гласа му капеше сарказъм.
