на Грей и под стената, преди да излезем на безопасно място.
— Не бих…
— Не ме лъжи, милейди — предупреди я мрачно той, докато я водеше през плетеницата от тунели.
Алета се чудеше как така знае точно накъде да завие, без да се изгуби. Изписка уплашено, когато нещо пухкаво претича през крака й. Едно стискане от ръката на Хайме я предупреди да мълчи и тя се принуди да се успокои — само външно.
Когато чу шум на вода, спря изведнъж и отказа да помръдне.
— Това е само ровът — каза Хайме с леко нетърпелив глас. — Тунелът минава под него. Внимавай, стените пропускат вода и подът ще бъде хлъзгав, чак докато минем под рова.
Хлъзгав не беше точната дума, помисли Алета с гримаса, когато босите й крака зашляпаха сред локвите, покрити със зелена слуз. По едно време стъпи накриво и щеше да падне, ако Хайме не беше тикнал факела в ръката й и не я беше вдигнал. Тя вече беше измръзнала до кости и прие с благодарност топлината на тялото му. От начина, по който се държеше той, Алета заключаваше, че й е ядосан, но не можеше да го обвинява. Тя беше потърсила изход от една непоносима ситуация, но тази, в която беше попаднала по невнимание, се оказа още по-лоша.
Продължиха нататък, може би цяла миля, криволичейки в най-различни посоки, докато Алета не започна да се страхува, че Хайме е изгубил пътя. Щом отминаха рова, тя очакваше той да я пусне, но Хайме продължи да я носи, сякаш не искаше да я освободи от прегръдките си.
Той наистина не искаше да я пусне. След като я беше намерил, не искаше никога повече да я пусне от ръцете си. Толкова добре се чувстваше, като я държеше, такава топла и мека, че ако сега я загубеше, щеше да бъде също толкова трагично, колкото и когато беше загубил баща си преди толкова много години. Изражението му стана свирепо, когато си припомни, че тя го беше изоставила заради друг мъж. Но проклет да бъде, ако позволи на Ивън Грей я има. Нямаше никакво значение колко много го презира Алета, независимо от всичко той я искаше. Винаги щеше да я иска.
Винаги щеше да я обича.
Проклета да е!
Проклета да е, задето го беше хвърлила в адски мъки. Задето беше поставила търпението му на изпитание. Задето го беше преобърнала наопаки. Задето го беше изоставила заради друг мъж. Задето го беше накарала да я обикне.
Алета се държеше с едната ръка за него, а с другата стискаше факела, докато той я носеше през тунела. Оставаха още много часове до зазоряване, когато двамата излязоха от тесния проход в едно широко пространство, където обаче едва можеха да стоят изправени. Хайме я пусна да стъпи долу.
— Трябва да пропълзиш през отвора на пещерата — предупреди я той. — Чакай ме от другата страна. Ще дойда веднага щом загася факела. Може да видят светлината, а аз предпочитам отсъствието ти да не бъде открито до сутринта. Дотогава почти ще сме си стигнали у дома.
Побутна я към малък кръгъл отвор; Алета застана на четири крака и се мушна в процепа. Дробовете й се изпълниха с аромата на свеж чист въздух, докато чакаше Хайме да се появи. След малко го видя. Той беше излязъл от отвора и струпваше храсти и камъни пред него, докато не го закри изцяло. Когато свърши, не каза нищо, само я хвана за ръка и я поведе към близката горичка. Огромният му черен жребец изпръхтя тихо, а в следващия миг Хайме вече я настаняваше на широкия му гръб. Тя го усети как се качва на седлото зад нея и след миг вече бяха на път към кулата на Крисит.
По някое време през нощта Алета заспа, крепена от силните ръце на Хайме и успокояващата топлина на тялото му. Не видя изражението на лицето му и не чу гласа му, когато той прошепна на ухото й:
Пътуваха цяла нощ и когато дневната светлина разкри колко оскъдно е облечена Алета, Хайме свали наметалото си и го метна на раменете й. Макар че стомахът й къркореше от глад, не спряха, за да търсят нещо за ядене.
— Изчакай, милейди — посъветва я той, — защото е много опасно да спираме край пътя. Любовникът ти вече знае, че си избягала, и е наредил на хората си да те търсят. Щом стигнем в Крисит, съмнявам се, че ще рискува да разгневи Хенри и да се опита да ни нападне.
Темпераментът на Алета се възпламени.
— Как смееш да наричаш лорд Грей мой любовник! Не съм отишла доброволно при него и със сигурност не съм го пуснала в леглото си.
— Така ли? — Сарказмът правеше гласа му суров. — Учудих се, като те намерих сама в леглото.
— За твое сведение лорд Грей дори не беше в кулата. Замина за Лондон веднага след като ме доведе в имението си. Кралят го беше повикал, за да го осведоми за контрабандистите.
Хайме я изгледа въпросително.
— Трябва ли да предположа, че си му казала, че аз съм Господарят на мрака? Трябва ли да очаквам посещение от бирниците на краля?
— Защо не можеш да ми се довериш, милорд?
— Защо избяга при Грей, милейди? — отвърна той с въпрос.
— Не съм. Кой те е излъгал така?
Хайме се намръщи; вече не беше сигурен дали Роуина му е казала истината. Точно тогава пред тях се изправи кулата и разговорът спря, когато наемниците излязоха да ги посрещнат. Всъщност, бяха толкова много, че Алета се зачуди откъде са се взели.
— Всичко наред ли е, лорд Хайме? — запита сър Джайлс, хвърляйки укорителен поглед към Алета.
— Да, сър Джайлс. Както можете да видите, върнах си съпругата. Изпълнихте ли заповедите ми?
— Да. Набрахме хора, точно както ни наредихте. И още ще пристигнат в скоро време. Пуснахме дума, че богат уелски барон търси войници.
— Богат ли? — запита Алета, поглеждайки косо към Хайме.
— Не знаеше ли, милейди? Контрабандата се отплаща много добре. Нямам нужда от зестрата ти, не съм я и пипнал. Тя си е твоя, можеш да правиш с нея каквото си искаш.
— Богат ли каза? — повтори тя сърдито. — Защо ме накара да смятам, че си някакъв бедняк без земя?
Хайме вдигна рамене.
— Стори ми се уместно навремето. — Обяснението му не я задоволи ни най-малко. — Бедняк и селянин бяха твоите думи, не съм го казвал аз. Освен това, земите ми бяха откраднати; наистина нямам земя.
Алета има благоприличието да се изчерви, разбирайки, че думите на Хайме са самата истина. Тя го беше оскърбявала непрекъснато, пренебрегвайки факта, че неговата кръв беше толкова благородна, колкото и нейната, и без да знае, че нечестно спечеленото му богатство вероятно беше равно на това на баща й. Но откъде да знае, че е богат, когато дрехите и жилището му показваха точно обратното?
Мислите й се пръснаха, когато отминаха крепостната стена и влязоха в двора на замък, където ги очакваха повечето наемници. Хайме слезе и я свали от седлото.
— Иди си в стаята, милейди, искам да говоря с хората си. Гейлърд ще се погрижи да ти осигури храна и баня.
— Няма да допусна пак да ме заключиш.
— Обещаваш ли, че няма да хукнеш към Грей при първа възможност?
— Не искам да имам нищо общо с лорд Грей. Отвращава ме.
Веждите на Хайме се стрелнаха нагоре.
— Така ли, милейди? Защо ли не ти вярвам? Върви, Алета, свободна си да ходиш където искаш в кулата. Ако те заключа в стаята ти, сигурно пак ще подкокоросаш някого да те пусне. Очевидно не ти е било трудно да убедиш Роуина да ти отключи.
Алета замръзна.
— Откъде знаеш, че тя ме е пуснала?
— Накарах я да си признае. След като ми каза, че си избягала при Грей.
— Значи затова с такава готовност си си помислил най-лошото — изрече огорчено Алета. — Роуина утешаваше ли те в мое отсъствие?
Черните очи на Хайме потъмняха от ярост.
