— Довърши си изречението, Хайме — подкани го тя нежно. — какво не си мислил, че ще направиш?
Мислейки бързо, той изстреля:
— Да искам толкова много някоя жена, след като току-що съм се любил с нея.
Тя усети как мъжествеността му се раздвижва в нея и помръдна леко. Не трябваше да го прави. Изведнъж се озова по гръб и Хайме разтвори бедрата й.
— Този път ще бъде бавно и полека.
И беше. Люби я с болезнена нежност. Макар да разбираше, че има ново измерение в любенето му, той нарочно потискаше импулса да издаде чувствата си. Ако не внимаваше, тя щеше да го накара да забрави всичко за отмъщението срещу Ивън Грей и хората, които лъжливо бяха обвинили баща му. Тя щеше да го накара да потъне в брачното си блаженство, да се успокои и да копнее… за наследници. Може би един ден, помисли той, но още не, не и преди правдата да възтържествува и името на баща му да бъде очистено.
Алета почувства пронизително болка в сърцето си. Хайме или нарочно се правеше, че не разбира, или наистина не се интересуваше от нея. Тя знаеше толкова малко за мъжете; може би всички мъже бяха способни на нежност, независимо дали обичат или не. Хайме забеляза нараненото изражение в очите й и състраданието го накара да изрече:
— Знаеш, че не си ми безразлична, милейди. Не искай повече от мене. Не сега. Не и когато съм толкова близо до целта на живота си. Знай, че те искам, Алета. Ти ми принадлежиш. Винаги си ми принадлежала. Не можем ли да започнем оттук и да видим какво ни готви бъдещето?
— Има ли бъдеще за нас, Хайме? Той се вгледа в лицето й.
— Ти ми кажи. Можеш ли да забравиш Ивън Грей? Мога ли да ти доверя живота си? Ти държиш живота ми в ръцете си, нали знаеш. Ако издадеш Господаря на мрака, аз съм загубен.
— Не, Хайме — прошепна тя задъхано, — аз съм твоя. Няма да те предам.
Ако се бе надявал на повече, той не показа разочарование, когато отново я притисна към меката повърхност на леглото.
13
В това време тъмни сили действаха в Лондон. Тези сили, водени от лорд Съмърсет, заплашваха да унищожат крехкото щастие на Алета. Докато Алета и Хайме се наслаждаваха на моментното си блаженство, лордовете Грей и Съмърсет се бяха затворили в градската къща на лорд Съмърсет в Лондон, решавайки тяхната съдба.
— Разорих се с тези подкупи за съдиите — изрече кисело лорд Съмърсет. — Но упорството ми беше щедро възнаградено, висшите съдилища в страната отсъдиха в моя полза. Обявиха годежа между Алета и Мортимър за невалиден и отмениха брака. Сега съм свободен да я сгодя за друг.
— Време беше — оплака се Грей. — Лейди Алета прекара с Мортимър повече време, отколкото би ми харесало. На какво основание годежът беше обявен за невалиден?
Съмърсет се усмихна тънко.
— На основание на това, че Мортимър е изчакал прекалено дълго, преди да предяви претенции към определената за него годеница и че през всички те тези години съм имал право да смятам, че е мъртъв. Позволих си да наредя да съставят документа за годежа между вас и Алета. След като го подпишете, тръгвам за Уелс да взема дъщеря си.
Подаде го тържествуващо на лорд Грей, който му хвърли кратък поглед, преди да вземе мастилницата и перото, оставени наблизо на едно бюро, за да го подпише. Лорд Съмърсет изпусна въздишка на дълбоко облекчение, когато видя документа подписан. Двамата с Грей бяха толкова въвлечени в екзекуцията на лорд Мортимър, че страхът от предателство от страна на Грей направи сродяването му със Съмърсет и желателно, и практично.
Алета стоеше до тесния прозорец в голямата зала, наблюдавайки жадно как Хайме се упражнява с хората си. Гол до кръста, облян в пот, твърдите мускули на ръцете и врата му изпъкваха като въжета под гладкостта на загорялата му кожа. Стегнатите му панталони не скриваха огромната сила на бедрата и прасците му и Алета почувства, че отмалява, когато помисли как тези железни мускули обладават податливото й тяло. Но въпреки факта, че Хайме беше почти два пъти колкото нея, никога не я беше наранил. В изминалите дни неговата нежност почти компенсираше липсата на думи, с които да изрази любовта си… почти, но не напълно.
Спомняйки си търпението му снощи, когато я издигаше на гребена на страстта, Алета се изчерви и коленете й се разтрепериха. Едва не изскочи от кожата си, когато Бес, която тъкмо беше влязла в стаята, проговори:
— Красив мъж, нали, милейди?
— Ох, Бес, така ме стресна! — каза Алета, вдигайки ръка към гърлото си. Обърна се отново към прозореца. — Да, Бес, съмнявам се, че има друг като Хайме в цялото кралство.
— Ако добре си спомням, милейди, когато пристигнахте, не можехте да понасяте да гледате лорд Хайме.
— Истина е — изрече замислено Алета. — Смятах го за груб селяк, с обноски на животно. Иска ми се да знам какви са чувствата му съм мене. Не съм глупава, Бес, знам, че целта му, когато се ожени за мене, беше да не позволи на лорд Грей да ме вземе.
— Може би отначало е било така, милейди — забеляза проницателно Бес. — Мисля, че той се интересува от вас повече, отколкото смятате.
Лицето на Алета се проясни.
— Надявам се да си права, Бес.
Камериерката не отговори; вниманието й беше привлечено от групата ездачи, които се приближаваха към кулата.
— Какво има, Бес? — запита Алета, забелязвайки разсеяността на прислужницата.
— Имаме компания, милейди.
И тя посочи към север, където ездачите тъкмо се бяха появили на гребена на хълма.
Алета ахна. Като че ли бяха много, може би над сто.
— Трябва да предупредя Хайме! — извика тя, излитайки от стаята.
Но докато стигне до двора, Хайме вече беше видял ездачите и изпрати хората си да се въоръжат. Не че щеше да има някаква полза. Разпадащите се стени нямаше да могат да издържат на атаката на многобройни нападатели.
Алета срещна Хайме най-горе на стълбището, когато той влизаше в кулата.
— Хайме, кои са тези хора? — извика тя уплашена. — Лорд Грей ли е? Сигурно няма да пренебрегне волята на крал Хенри и да се опита да не нападне, Хайме, нали?
— Кой знае? Ела — каза той мрачно, хващайки китката й, и я дръпна след себе си. — Трябва да се въоръжа, за да посрещна гостите. Ти остани в кулата, докато се разправям с тях.
Алета остана без дъх, опитвайки се да не изостава от Хайме, докато той я влачеше по стъпалата към стаята им. Щом влезе, тя му помогна да надене ризница над туниката и да се въоръжи с меч и арбалет. Времената се бяха променили, рицарите много отдавна не се обличаха в брони, толкова тежки, че се налагаше шестима мъже да ги вдигат, за да възседнат конете си. Сега бронята се състоеше от ситно изплетена мрежа, много по-лека, но здрава като старите метални пластини. Когато се облече, той привлече Алета в прегръдките си, целуна я силно и бързо излезе от стаята. Тя го последва, не искайки да се крие, докато не разбере кой е неприятелят. Хайме като че ли не подозираше, че тя го следва по петите.
Когато стигна стъпалата, които водеха към двора, ездачите се бяха приближили достатъчно, за да види знамената им. Алета изпусна стреснат вик, когато разпозна розата и лъва на Съмърсет. Това беше баща й! Тя не можеше да допусне Хайме да се бие с баща й; един от двамата можеше да падне убит. Но тя видя, че Хайме има намерение да се бие, защото хората му се събираха около него.
— Хайме, недей! Това е баща ми. Не го убивай!
Тя хукна надолу по стъпалата, претича край смаяния Хайме и се втурна всред малката армия на лорд Съмърсет.
