— Коя жена? — запита Робин с глас, вгорчен от сарказъм. — Той се ожени за Марси и тя също е мъртва.
Като се увери, че Деър няма да го чуе, Бен, който смяташе, че е крайно време Робин да научи истината за брака на брат му, поде:
— Слушай внимателно, Робин, и ще ти кажа точно защо Деър се ожени за Марси.
И той заразказва, като в същото време затрупваше с ръце могилката. Когато свърши, Робин се взря в него потресен.
— Деър е направил тази жертва заради мене и Кейси?
— Да — кимна Бен. — Той обича и двама ви и е готов на всичко, само и само да ви види свободни. Знаеше какво прави.
— Кейси разбра ли?
— Деър сметна, че е най-добре да задържи истината за себе си. Представяше си, че животът й ще бъде по-лек, ако тя го мрази.
— Съжалявам, че съм го преценил погрешно — извини се Робин. — Сега не знам как ще живея с тази вина. Ако не бях аз…
— Не си го и помисляй. Точно това е причината, той да не ти каже. Хайде — изрече Бен, надигайки се. — Да си вървим у дома. Мисля, че на Деър всичко това му дойде в повече.
След шест месеца Деър още се не беше възстановил от потреса, предизвикан от смъртта на Кейси. Почти толкова трябваше и на крака му, за да оздравее; страданията му бяха непоносими. Но за отчаяние на Рой синът му вече не беше онзи горд, арогантен млад мъж, какъвто беше преди смъртта на Кейси. Бащата отчаяно търсеше да измисли някакъв начин да извади Деър от унинието, но без никаква полза. Деър стана капризен, дистанциран, човек не можеше да се доближи до него. Нито младежките лудории на Бен, нито преданата компания на Робин успяваха да го изтръгнат от дълбоката му депресия. Но един ден кораб с провизии достави писмо от Англия. Донесе го Тед Маккензи, който случайно се намирал в Сидни, когато корабът пристигна.
Антъни Уинстън, престарелият дядо на Деър, бащата на майка му, беше починал в Англия, оставяйки цялото си състояние на големия си внук. Това дойде като гръм от ясно небе, защото нито Рой, нито Деър си бяха представяли, че старецът притежава такова богатство и ще е склонен да го остави на внука си. Освен къщата в провинцията и тази в Лондон в наследството влизаха още няколко хиляди лири стерлинги, които само чакаха Деър да иде да ги прибере. Писмото беше от адвоката на дядо му, който молеше Деър да отиде в Лондон, да подпише документите и да влезе във владение на наследството. Хитрият старец бе живял пестеливо, бе инвестирал мъдро и беше събрал голямо богатство през годините, когато Рой живееше със семейството си в Нов Южен Уелс.
Отначало мисълта да притежава такова състояние замая главата на Деър, защото семейството му, макар и заможно, съвсем не беше богато, особено що се отнася до парите в наличност. Благодарение на Корпуса на рома обичайното разплащане за зърното и овнешкото, продавани на правителството, ставаше с ром, никога с пари. С парите на дядо си Деър можеше да купи собствена земя. Можеше да купи и овце от чиста мериносова порода от Африка като Джон Маккартър, и да експериментира с развъждането им. С пари можеше да направи всичко. Скоро някой щеше да открие път през Сините планини и той възнамеряваше да бъде един от първите, възползвали се от разширяването на колонията.
Новината повдигна духа на Деър и това много зарадва Рой. Тед му каза, че корабът, донесъл писмото, ще остане в пристанището цели две седмици, за да продаде товара си. Деър реши да си купи билет за обратния курс.
Вечерта преди заминаването му мъжете седяха в кабинета. Рой даваше наставления на Деър да се обади на няколко стари семейни приятели, останали в Англия. По-специално на сър Доналд Хърли, който живееше близо до лондонската къща на Антъни Уинстън. И разбира се, на Дрю Стенли, който преди шест месеца бе заминал за Англия, за да представлява там колонията.
— Знам, че Доналд Хърли ще те приеме с радост, Деър — каза Рой, — и ще те въведе в лондонското общество. Ако правилно си спомням, той имаше син на твоята възраст и по-малка дъщеря. А и мнозина влиятелни приятели.
— Не отивам в Лондон, за да се появявам в обществото, татко — отвърна Деър с лек укор. — Това е делово пътуване.
— Няма да ти навреди и да се позабавляваш малко, докато си там — намеси се Робин. — Възможно е това да ти бъде последното пътуване за доста дълго време.
— Може би ще си намериш жена — подметна Бен с намигване.
— Това никак не е вероятно — намръщи се Деър и болка прозвуча в гласа му.
Ако не можеше да има Кейси, не искаше никоя друга жена. Шест месеца смъртта й раната още беше жива и отказваше да зарасне. Той се хранеше, спеше, работеше, но не живееше. Искрицата беше напуснала живота му. Никоя жена не можеше да заеме мястото на неговата огненокоса, зеленоока ирландска красавица. Ако по някакво чудо се оженеше един ден, щеше да го направи само за да има наследник, син, способен да поеме империята, която се надяваше да съгради в Австралия.
— Не се затваряй, потърси си жена — подметна Рой с надежда.
— Други поръчки, татко? — запита Деър, сменяйки темата.
— Не, синко, просто се забавлявай.
— Искаш ли нещо да ти донеса, Бен?
— Едни ботуши ще ми дойдат добре.
— Ще ти донеса няколко чифта. И, Бен — добави той след многозначителна пауза, — смятам да разделя наследството с тебе. Има достатъчно и за двама ни.
— Аз… не знам какво да кажа, Деър — възкликна Бен с внезапно овлажнели очи.
— „Благодаря“ ще е напълно достатъчно, братко — ухили се Деър, повеселял за пръв път през последните шест месеца.
След два дни „Смели“ отплава от Порт Джаксън. Застанал на перилата, Деър се питаше какво ли го очаква в Англия и колко време ще мине, преди отново да види Австралия.
КНИГА ТРЕТА
ДРЪЗКО НАЧАЛО
1809–1810
22
„Южен кръст“ пристигна в лондонското пристанище в същия ден, когато Деър напусна Австралия на хиляди мили оттам. Първият човек, минал по дъската за качване, беше Джон Маккартър. Той се забави само колкото да събере багажа си, преди да наеме карета и бързо да се отдалечи. Не си даде труда да се сбогува с двамата си спътници, застанали на пристана. През шестмесечното пътуване той се беше държал настрана, подготвяйки се да се защитава заради участието си в бунта против губернатора Блай.
Когато се срещнеха на палубата или в трапезарията, Маккартър се държеше любезно с Кейси, но внимателно избягваше Дрю, знаейки с каква мисия отива той в Англия.
Ако не беше Дрю, Кейси можеше и да не оцелее през дългото презокеанско пътешествие. Времето през първите няколко седмици беше всичко друго, само не и приятно. Подмятан от високи вълни и шибан от яростни ветрове, „Южен кръст“ подскачаше като тапа в сърдитото море. Кейси посрещаше всеки ден така, сякаш й беше последният, защото наистина сериозно се съмняваше, че ще преживее това изпитание. Най- вече поради бременността стомахът й изхвърляше оскъдното си съдържание почти всеки ден, отказвайки да поема дори вода. Дрю се грижеше за нея така, сякаш беше любимата му дъщеря.
Но когато бурите отминаха, а неразположението й продължаваше, Дрю веднага схвана положението. Той зачака Кейси да му се довери и когато това не стана, сам подхвана темата.
Навила глава от срам, Кейси не отрече истината и призна, че носи детето на Деър.
— Какво ще правиш, когато стигнеш в Англия? — запита Дрю с искрено съчувствие. — Как ще издържаш детето си? Имаш ли роднини, които да се погрижат за тебе?
— Ще се справя — отвърна тя с леко вироглавство в гласа.
