— Деър знае ли? Сигурен съм, че би се погрижил за детето си, ако знаеше за състоянието ти. Пенрод са почтени хора.
За да не накърни вярата на добрия човек в неговите приятели, Кейси не пожела да издаде какво точно си мисли за мъж изоставил безогледно една жена на съдба, по-лоша и от смъртта. За този мъж не бе имало никакво значение, че тя носи детето му. Преглъщайки язвителния отговор, Кейси предизвикателно вдигна брадичка и каза:
— Решението ми да напусна Австралия беше за доброто на всички. Ще се справя някак си.
— Ти си смела жена, скъпа — съгласи се Дрю с възхищение. — Но не вярвам да оценяваш напълно проблемите, с които ще се сблъскаш в Англия. Отговорността за едно дете би била твърде тежка и за най- смелата жена.
Дълбоко в сърцето си Кейси знаеше, че разсъжденията на Дрю са продиктувани от здравия разум, но това не облекчаваше живота й. Нищо и никой не можеше да й помогне. Тя беше бременна, неомъжена, изоставена от любимия си и без никакви средства. Имаше ли сили да се справи с такова огромно предизвикателство? Способна или не, щеше да оцелее, както и детето й.
Тогава Дрю каза нещо, което я остави безмълвна.
— Кейси, аз съм стар човек, здравето ми не е добро, съмнявам се, че отново ще видя Австралия.
— Дрю, моля те, не говори така — протестира Кейси, макар да знаеше, че в думите му се съдържа истина.
През изминалите седмици той като че ли се беше състарил пред очите й. А тя прибавяше към това и задължението да се грижи за нея, което беше легнало върху слабите му плещи.
— Вярно е, Кейси. Не ти казвам това от съжаление. Обикнах те като родна дъщеря, каквато никога не съм имал. Не бих понесъл мисълта, че детето ще расте в срам. Един Пенрод не заслужава да бъде наричан копеле. Това, което ще ти предложа, на мен лично ще ми донесе удовлетворение, а на теб сигурност.
Очите на Кейси се разшириха невярващо, когато внезапно осъзна за какво намекваха думите на възрастния мъж.
— Дрю, не… аз…
— Не ме прекъсвай, Кейси — помоли я той меко. — Това, което предлагам, е брак. Само по документи, разбира се. Ти си и винаги ще си останеш като дъщеря за мене. Искам детето ти да има име — почтено име, бих добавил. След смъртта ми всичко, което имам на този свят, ще принадлежи на тебе и на детето. Не съм най-богатият мъж на света, но не съм и без средства. Моля те, позволи на един стар човек това малко щастие. Ако се съгласиш, капитан Бейли може да ни венчае незабавно.
— Аз… не знам какво да кажа — заекна Кейси с навлажнени очи.
— Просто „да“, това ще бъде достатъчно.
— Но не е справедливо.
— Не е справедливо и твоето дете да няма баща. Ако нещата се бяха развили другояче, ти щеше да бъдеш съпруга на Деър и детето ти щеше да бъде законно. Направиха се много жертви, но моята ще бъде удоволствие и чест.
Кейси не можа да измисли никаква причина да откаже. За нея любовта на живота идваше само веднъж, така че не можеше и дума да става да се омъжи по любов. Освен това щеше да бъде истинско облекчение да се остави на грижите на един мъж, към когото се беше привързала, достатъчно възрастен, за да й бъде баща, който нямаше сексуални намерения спрямо нея. Детето й заслужаваше име и любящ баща.
В края на краищата слабите протести на Кейси бяха преодолени и двамата с Дрю се венчаха по-късно същия ден. Капитан Бейли официално ги обяви за съпруг и съпруга. Дори капитанът да смяташе, че да свърже младо момиче с един мъж, три пъти по-възрастен от него, е нещо нередно, той не каза нищо. Мъж с голям опит, той бе видял какво ли не през годините.
След венчавката Кейси и Дрю продължиха да спят поотделно, а той се отнасяше с нея така, както и преди. Като баща към дъщеря, с единствената разлика, че сега тя и детето й щяха да носят името Стенли.
В следващите месеци Кейси се възстанови от неразположението си и изглежда, морето започна да й се отразява добре, въпреки еднообразната храна. Когато талията й взе да наедрява, Дрю стана още по- внимателен и грижовен, а тя имаше защо да благодари на провидението, че я беше поверило на нежните грижи на този мъж.
Тя се опитваше да не мисли за Деър, който, без съмнение, живееше щастливо с Марси. Но сънищата не й даваха мира. През нощта ръцете на Деър я прегръщаха, устните му я изгаряха и й нашепваха думи, които тя копнееше да чуе. Докато зората не донесеше жестокото събуждане, сърцераздирателното отричане — и сълзите.
Някъде около бреговете на Франция, в един мъглив ден в края на декември, Кейси получи родилни болки. Не беше съвсем неочаквано, но и тя, и Дрю се бяха надявали благословеното събитие да не се случи, преди да са стигнали в Лондон. С помощта на корабния лекар синът на Кейси се появи на белия свят, високо протестирайки против внезапността на събитието. Раждането не беше много трудно и Кейси можа да произнесе няколко думи, за да уведоми Дрю, че тя и синът й ще оцелеят, когато той дойде да ги навести малко по-късно.
На следващия ден всички корабни офицери дойдоха в каютата й, за да й поднесат поздравленията си. Включително Джон Маккартър, който беше абсолютно сигурен, че Дрю не е бащата на детето. На Кейси й трябваше близо седмица, за да реши какво име да даде на сина си. Спря се на Брендън. Брендън Стенли. Но без тя да знае, Дрю прибави като второ име Пенрод, когато капитан Бейли вписа благословеното събитие в корабния дневник. Той подготви и документ, подписан от лекаря, с който раждането беше надлежно регистрирано.
След две седмици „Южен кръст“ влезе в Темза на път за Лондон. Акостираха в лондонското пристанище на 7 януари 1809 година. На Кейси й беше трудно да повярва, че е омъжена жена с дете. Винаги си беше представяла Деър като свой съпруг. Но поне имаше детето си, помисли тя с любов, поглаждайки тъмната косичка, която покриваше главата на Брендън. Косата му щеше да стане също така тъмна като на Деър, а неговите сиви очи вече я гледаха от детското личице.
Студеният януарски вятър подхвана полите й и Кейси притисна сина си. Ако капитанът така великодушно не беше извадил платове от запасите си, за да се направят пеленки за малкия, Брендън щеше да бъде съвсем гол. Но както се оказа, сега той имаше прекрасни пеленки от мек фланелен плат, както и топла вълнена завивка.
Пристъпвайки гордо, не за годините си, Дрю преведе Кейси по дъската за слизане и я настани в каретата, която беше наел. Изчакаха, докато натовариха багажа, благодарни, че вятърът не може да ги достигне.
— Настани ли се удобно, скъпа? — запита загрижено Дрю. — На бебето топло ли му е?
— Добре сме, Дрю — усмихна се топло Кейси, питайки се как двамата с Брендън биха оцелели без този човек.
— Наредих на кочияша да ни откара в най-добрия хан в Лондон, но ще останем там само докато градската ми къща бъде пригодена за тебе. Тя е стояла затворена години и сега искам всичко да бъде съвършено. Намира се в един от най-хубавите квартали. Това харесва ли ти? Имам и едно старо семейно имение в Корнуол, но ми се струва твърде отдалечено.
— Както решиш, Дрю — отвърна Кейси.
За нея нямаше особено голямо значение къде ще живеят, стига синът й да е с нея. Тя щеше да се постарае да направи живота на Дрю възможно най-приятен, но накъде щеше да поеме нейният личен живот — това нямаше никакво значение.
Ханът „Червеният лъв“ се оказа точно какъвто го беше описал Дрю — най-добрият в Лондон. Стаята, ангажирана за нея и Брендън, беше голяма, удобна и извънредно чиста. Приветливата обща зала, където се хранеха гостите, беше приятна, ярко осветена и декорирана с вкус. Сервитьорите и камериерките изпълняваха задълженията си умело и любезно.
Тъй като Кейси още се възстановяваше от раждането, тя реши да се храни в стаята си, нерядко заедно с Дрю, който й разказваше забавни истории. Брендън растеше и за щастие — но и за мъка — на Кейси с всеки отминал ден започваше все повече и повече да прилича на баща си.
Две седмици след пристигането им Дрю осведоми младата майка, че къщата е готова за обитаване. Тя
