се намираше на една малка уличка близо до Грозвенър Скуеър. Преместиха се още на другия ден — без особени затруднения и излишна суетня. Дрю беше наел изцяло нов персонал от способни прислужници, оставяйки на Кейси само грижата да издава заповеди. Не мина много време и тя се нагоди към всекидневието, съсредоточено около храненето и отглеждането на малкия Брендън.
По настояване на Дрю Кейси се снабди с моден гардероб, който включваше ослепителна бална рокля от зелена коприна, в тон с цвета на очите й. Макар да знаеше, че никога няма да носи това великолепно творение, купуването му като че ли достави толкова голямо удоволствие на Дрю, че тя нямаше сърце да го упрекне за екстравагантния му каприз.
— Дрю, ти ме разглезваш — протестира Кейси, когато една бавачка се присъедини към персонала, освобождавайки я от голяма част от задълженията й. — Не ми остана какво да правя.
— Не се предполага да работиш, скъпа — отговори Дрю с намигване. — Само ми позволи да ти доставя това удоволствие и нямай грижа. Животът ти беше твърде изтощителен за млада жена като тебе. Посещавай съседите, ходи на покупки, бродирай, прави каквото правят днес жените на твоя възраст.
— Като говорим за почивка — каза Кейси, — и ти трябва да последваш собствения си съвет. Излизаш рано сутрин и се връщаш късно вечерта, съвсем изтощен.
Дрю се усмихна, доволен, че Кейси се интересува от него. Вярно беше, че напоследък се изморяваше доста, но не можеше нищо да направи. Твърде много хора зависеха от него.
— Това е заради вътрешните изслушвания, Кейси — каза той. — Заселниците и еманципантите разчитат на мене да убедя Парламента да прати силен губернатор в Нов Южен Уелс и да разпусне сто и втори полк. Корпусът на рома вече достатъчно дълго своеволничи. Змийският език на Джон Маккартър почти убеди правителството, че Корпусът се е разбунтувал против губернатора Блай, за да му попречи да унищожи колонията, и че е било в интерес на правителството военните да овладеят положението и да арестуват Блай.
— Можеш ли да ги убедиш в противното? — запита Кейси. Липсваха й дивите простори на Нов Южен Уелс, независимо че там бе преживяла много неприятни неща.
— Това е причината, поради която работя толкова усилено. За доброто на колонията не мога да позволя на Маккартър да прави каквото му се прииска.
— Избрали ли са нов губернатор?
— Още не е сигурно, но мисля, че тази чест ще се падне на Локлън Макуори. Ако бъде избран, ще пристигне в Австралия към края на годината. Междувременно аз трябва да премахна последиците от щетите, които Джон Маккартър вече нанесе.
— Ще съм по-спокойна, ако се грижиш и за здравето си — каза Кейси с искрена тревога.
Очите на Дрю се навлажниха.
— Нямаш представа колко добре се чувствам от това, че някой се интересува от благополучието ми, Кейси. Последните седмици бяха най-щастливите от живота ми. Ти и Брендън сте ми като скъпа дъщеря и внук. Харесва ми, като си помисля, че той ще наследи всичко, което притежавам, когато аз си отида от този свят.
— Не говори така, Дрю — упрекна го мило Кейси. — Ние с Брендън имаме нужда от тебе.
Макар Дрю да осъзнаваше, че здравето му, в най-добрия случай, е нестабилно, той беше твърде ангажиран със задълженията си, за да послуша съвета на Кейси. Дори острите спазми в областта на сърцето или внезапните задъхвания не можеха да му попречат да изпълнява задълженията си възможно най- съвестно. Твърде много почтени мъже и жени зависеха от него.
Последвалите месеци бяха мирно време за Кейси. Посетиха я няколко дами, но тя още не беше върнала визитите им, предпочитайки да прекарва времето си с Брендън, чието хранене все още заемаше по- голямата част от времето й. Дрю оставаше неизменно любезен, макар и малко разсеян, но продължаваше да се преуморява. Един ден той се върна у дома и обяви, че Локлън Макуори е напуснал Англия, за да поеме задълженията си като губернатор на Нов Южен Уелс. Дрю като че ли беше доволен от избора и каза на Кейси, че Корпусът на рома ще бъде разпуснат, щом Макуори пристигне на място. Макар че дългите дни на изслушванията бяха подкопали силите му, той си беше свършил работата както трябва.
Губернаторът Макуори вече беше заминал от Англия, когато Деър пристигна на борда на „Смели“ на 10 юни 1809 година. Времето в морето беше хубаво, с попътни ветрове, които правеха пътуването приятно развлечение. В Лондон Деър намери къщата на дядо си заредена с храна и благодарение на адвоката му — снабдена с готов да му служи персонал.
Първите му седмици в Лондон бяха запълнени с уреждане на юридически въпроси, подписване на документи, огледи на имотите и прехвърляне на средствата. Когато всичката работа приключи задоволително за него, той обърна внимание на отдавнашните приятели на семейството и най-вече на сър Доналд Хърли. Разбира се, Деър непременно щеше да посети и Дрю Стенли. Може би сър Доналд знаеше нещо повече за възрастния джентълмен.
Минаха няколко дни, преди Деър да намери време да посети дома на сър Доналд. Там той беше посрещнат от спретната камериерка, която веднага го въведе в приемната. Един млад мъж, приблизително на негова възраст нахлу изведнъж в стаята, докато Деър стоеше и се възхищаваше на картините.
— О, извинете — каза мъжът, спирайки внезапно. — Не знаех, че има някой тук!
Деър се усмихна, човекът му хареса още от пръв поглед.
— Аз съм Деър Пенрод от Австралия — отвърна той, протягайки ръка. — Дойдох да се срещна със сър Доналд по молба на баща си Рой Пенрод.
— Пенрод! Татко често говори за вашето семейство. Първопроходци, така ви нарича. Аз съм Едгар Хърли — представи се той ентусиазирано, стискайки протегнатата ръка на Деър. — Приятелите ме наричат Еди. Какво ви води в Лондон?
— Смъртта на дядо ми — осведоми го Деър. — Тук съм, за да уредя въпроса с наследството.
— Съжалявам, че старият джентълмен се е поминал — беше реакцията на Еди. — Сам ли дойдохте?
— Да. Татко и брат ми Бен трябва да управляват фермата.
— Напоследък тук имаше доста вълнения около колонията. Джон Маккартър не успя да хвърли вината за тамошните проблеми върху Уилям Блай. Нов губернатор замени Блай, а Корпусът на Нов Южен Уелс ще бъде разпуснат.
— И аз чух добрите новини — каза Деър, — време беше това да се случи. Корпусът на рома доста дълго време си позволяваше да се разпорежда както си иска. Надявам се нещата да потръгнат по-добре без тях.
Деър и Еди продължиха да си бъбрят приятелски, докато сър Доналд не се появи. Еди ги представи един на друг и Деър изведнъж се видя да отговаря на безброй въпроси за Рой, Бен, губернатора Блай и условията в Нов Южен Уелс. Времето минаваше и Деър беше поканен да остане на вечеря. Тъй като намираше компанията за много приятна, той се съгласи на драго сърце.
Вечерята беше първата от многото, които щеше да споделя със семейство Хърли. Той и Еди станаха първи приятели, често посещаваха „Олмак“ и други клубове, за да играят хазарт и да пийнат по нещо вечер. Освен това тук беше и Лидия Хърли, жизнерадостната деветнадесетгодишна дъщеря на сър Доналд, която веднага се влюби в Деър.
Той трябваше да признае, че чернокосата красавица имаше какво да предложи и ако си търсеше съпруга, тя би била съвършеният избор. Не й липсваха ухажори, но Лидия като че ли предпочиташе Деър, който я беше придружил на няколко приема и намираше компанията й за много освежаваща.
Колкото повече Лидия Хърли се виждаше с Деър, толкова повече го желаеше. Много мъже се домогваха до вниманието й, но никой не можеше да се сравнява с Деър по външност и мъжественост. Някои бяха високи, други — мургави красавци, но никой не беше толкова интригуващ или тайнствен, с аурата на трагедията, витаеща около него. Лидия знаеше, че е вдовец, защото Деър й го беше казал. Толкова много ли беше обичал съпругата си, че да не помисли да си намери друга? Святкайки решително с тъмните си очи, Лидия си постави за цел да го омае. Тя знаеше, че баща й ще одобри този съюз, защото Деър беше приятел на семейството, а и достатъчно богат, за да му се хареса.
Един ден Деър запита сър Доналд за Дрю Стенли и научи, че той наистина има новини за него.
— Стенли имаше много работа, откакто дойде в Англия — осведоми го сър Доналд. — Не само вложи
