— Всичко е наред, Робин, аз съм буден. Разговаря ли с лекаря?
— Да.
— Значи ти е ясно, че няма да живея още дълго.
— Мистър Маккензи, аз…
— Нека да не се правим на глупаци, Робин, и двамата знаем, че дните ми са преброени. Кейт може и да не иска да го признае, но ние с теб сме мъже и сме длъжни да погледнем истината в очите.
— Кейт ви обича, сър.
— Да, и аз я обичам и много се безпокоя за нея, Робин. Тя ще остане съвсем сама след моята смърт. Искам да ти кажа, че ще ми бъде приятно, ако ме наричаш просто Уилям.
— Кейт няма ли роднини в Англия, Уилям?
— Само една възрастна леля. Но ти знаеш колко упорита е Кейт — тя ще остане в имението Маккензи независимо от обстоятелствата и ще се опита сама да го ръководи. Тя наистина е силна, но не знам дали ще се справи.
— Искаш да кажеш твърдоглава — вметна Робин.
Тази забележка накара Уилям искрено да се засмее и слабото му тяло цялото се разтресе.
— Да, напълно си прав.
— Защо ми казваш всичко това?
— Защото… защото, господи, аз самият не знам защо. Толкова съм уморен. Може би ще поговорим някой друг ден за това.
— Разбира се, Уилям. Не се безпокой за нищо сега. Всичко е в пълен ред, има и достатъчно пари, които Кейт би могла да използва, ако й се наложи. Деър скоро ще те посети и ще ти даде изчерпателна информация за финансовото състояние на фермата. Той изпрати съобщение, че двамата с Кейси ще дойдат утре. Искали са да си починеш ден-два, преди да те посетят.
Като видя, че Уилям е притворил очи, Робин се измъкна на пръсти от стаята. Д-р Дан тъкмо си тръгваше.
— Ще намина отново след няколко дни, Кейт, но ако имаш нужда от мен по-рано, изпрати да ме повикат.
Кейт? Той вече я наричаше Кейт? Но какво ме интересува това, каза си Робин. Дан беше привлекателен мъж без ангажименти, а Кейт — достатъчно възрастна, за да избира сама приятелите си.
— Благодаря ти, Дан, чувствам се много по-сигурна, след като ти ще се грижиш за татко.
Дан? Как може Кейт да го нарича Дан, след като се познават само от няколко часа? По дяволите, какво става с мен? Нима ми влиза в работата, че Кейт и Дан вече си говорят на „ти“, макар че току-що са се запознали?
— Какво искаше татко? — попита Кейт, след като Дан си тръгна.
— Не ми стана много ясно — замислено отговори Робин. — Не можахме да завършим разговора. Той се умори и аз тихичко излязох.
— И по-добре — каза Кейт. — Дан ме предупреди, че татко не бива да се вълнува. Ако отсега нататък възникне някакъв проблем във връзка с фермата, първо го казвай на мен, а аз ще решавам дали да го занимавам с него или не.
— Защо не се обърнеш за помощ към Деър, Кейт? Сигурен съм, че няма да ти откаже, ако го помолиш.
— Да не искаш да кажеш, че сама не мога да се справя? — сряза го ядосано Кейт. — И колко пъти трябва да ти повтарям, че името ми е Катрин? А ти би трябвало да ме наричаш мис Маккензи.
— Ще те наричам както си искам, по дяволите — разпалено обяви Робин. — Писна ми от високомерното ти отношение към мен. Съвсем скоро ще бъда толкова свободен, колкото си и ти и ще притежавам собствена ферма.
— Но винаги ще си останеш бивш затворник — отвърна му със същия тон Кейт. Тя знаеше, че казаното от нея е прекалено жестоко, но просто не можеше да се въздържи.
Наистина успя да го нарани.
Може би беше така безмилостна, защото баща й умираше и тя щеше да остане сама. Или защото й се искаше да излее цялата си мъка пред Робин, но гордостта не й позволяваше да го направи.
Робин се вцепени, изумен от жестоката й обида, но в същото време осъзна защо го бе направила. Никой не би трябвало да е сам, когато преживява такава тежка мъка. Знаеше го добре, защото и той бе имал такива моменти в живота си, когато страшно бе искал да сподели мъката си с някого, но е бил сам.
— Кейт — започна нежно той като се мъчеше да забрави обидата, — няма нищо лошо в това, ако някой ти предложи помощ. Има моменти, в които дори и силните се нуждаят от това.
— Аз… нямам нужда… от никого — опита се да упорства Кейт. Но думите с мъка излизаха от устата й, а гърлото й се бе свило от болка. Тя се обърна с гръб към него, за да не види сълзите, които напираха в очите й.
— Кейт — Робин се приближи, хвана раменете й и я обърна с лице към себе си. Нежно я погали по бузата и избърса сълзата й. След това повдигна брадичката й и очите й срещнаха неговите. — Поплачи си, в това няма нищо лошо.
Тя се отдръпна рязко от него.
— Ах ти, малка глупачке, защо не искаш да приемеш съчувствието, когато някой ти го предлага?
— Нямам нужда от твоето съчувствие.
— Е, може би нямаш. Може би всъщност се нуждаеш от нещо друго. Нещо, което да отвлече мислите ти от болестта на баща ти.
И преди Кейт да разбере напълно какво иска да каже, Робин я сграбчи отново и бързо намери устните й. Първото нещо, което си помисли бе, че устните му са горещи като слънцето. Обхвана я някакво вълнение и тя остана неподвижна в ръцете му като позволи устните му да шарят по нейните и с изумление осъзна, че това предизвиква у нея не отвращение, а приятно чувство, изпълващо я с безпокойство. Той продължи да я целува страстно, езикът му трескаво напираше в устата й, и така силно я бе притиснал към себе си, че й се струваше, че ще се задуши.
Робин направо не беше на себе си. Загуби контрол над чувствата си още в момента, когато устните му докоснаха нейните. Той вече не искаше просто да я успокои. Целуваше я страстно, защото го искаше, защото изпитваше нужда от това и защото никога през живота си не бе изпитвал по-голямо удоволствие. Без да съзнава какво прави, той плъзна бавно ръце надолу по тялото й като с цялото си същество усещаше нежността на формите й, независимо от дрехите, които му пречеха да я докосне истински. Ръцете му се смъкнаха по-надолу, като следваха прекрасната извивка и я притискаха все повече и повече, докато тя ясно почувства втвърдената долна част на тялото му, признак за силното му желание.
Гняв!
Свиреп, влудяващ гняв.
Нито едно човешко същество не бе предизвиквало такава буря от недоволство у нея. Не бе позволявала на нито един мъж досега да я опипва по този обиден начин. Дали не бе полудяла, че не спря по-рано безсрамните му действия? Не, тя просто е сломена от тежкото положение, в което се намира баща й. А Робин Флетчър, този долен затворник и господ знае още какъв се беше възползвал от нейната болка и от объркаността й. Тя изплака и се откъсна от прегръдката му, лицето й бе кървавочервено от гняв, със застинало изражение на шок и разочарование.
— Как си позволяваш по такъв долен начин да се възползваш от състоянието ми!
Робин се изчерви виновно, съзнавайки, че напълно е изгубил контрол над себе си. Кейт беше права. Макар че бе заядлива и язвителна, тя заслужаваше по-голямо уважение и той наистина бе прекалил. Може би го смяташе за животно, но той нямаше право да се дължи по този начин. Какво толкова имаше у тази Кейт Маккензи, което го караше направо да губи разсъдъка си? Тя бе действително красива, но господ му е свидетел, че е виждал и много по-хубави жени. Тялото й сякаш бе създадено само за любов, но такова бе и тялото на Серина. Някаква непозната сила го тласкаше към нея, караше го да се рови в дебрите на душата й, за да разкрие това, което я прави различна от всички останали жени. Само една единствена жена на този свят бе притежавала такава поразителна власт върху него. Кейси О’Кейн Пенрод.
— Не бих искал да казвам, че съжалявам, Кейт, защото няма да е вярно. Би трябвало да признаеш, че за малко все пак успях да отвлека мислите ти от сериозните ти проблеми. Сега отивам да си върша
