вечеря.
— Просто не мога, разбираш ли. Моля те, не казвай на Кейт, тя прави толкова усилия за възстановяването ми.
— Както и всички ние. Нима имението Маккензи може да процъфтява без собственика си?
— Точно за това искам да разговарям с теб, Робин — каза Уилям. Очите му издаваха умора, но той бе твърдо решен да уреди въпроса още тази вечер, преди тръгването на Робин. — Искам ти да останеш във фермата. Имам нужда от теб. Видях, че си свършил чудесна работа тук и бих желал да си останеш управител.
Робин се колеба толкова дълго, че Уилям добави:
— Ти си свободен да работиш където си искаш, нали?
— Да — отвърна бавно Робин. — Но вие говорили ли сте за това с дъщеря си?
— Кейт е твърдоглава и упорита, но дълбоко в себе си разбира, че сама няма да може да се справи със стопанството. Аз не мога с нищо да й помогна и както изглежда нещата при мен няма да се подобрят. Ти имаш опит в отглеждането на овце, така че мога да се доверя на твоите решения.
— Но вие дори не ме познавате — продължи да настоява Робин.
— Деър Пенрод явно доста те цени, след като ти е поверил ръководството тук.
— Деър и аз сме добри приятели, познаваме се още от времето, когато пристигнахме в Ню Саут Уейлс. Но между нас има огромна разлика — той е заселник, а аз — затворник.
— Защо така упорито се опитваш да ме разубедиш, Робин?
— Вашата дъщеря не ме харесва и не би одобрила решението ви, сър — каза Робин. Макар че гласът му бе спокоен, очите му издаваха известно вълнение, което не убягна от вниманието на Уилям.
— Нима това те тревожи? — попита той. — Кейт никога не се е срещала със затворници, за първи път попада в наказателна колония и й е трудно да преценява хората тук. Нека аз да й обясня. Освен това — продължи малко неуверено Уилям, — имам чувството, че вие с Кейт твърде много си приличате — и двамата сте упорити и горди. Точно затова… всъщност няма значение. Кейт има още да се учи на много неща.
— Кейт не е дете, мистър Маккензи.
— Да — тъжно призна Уилям. — Но прекалено дълго правеше това, което си искаше. Нужен й е съпруг, когото да не може да командва, човек, от когото да има деца и който да й позволява да има собствено мнение, но той да взема крайните решения.
— В Англия няма ли такива мъже?
— О, разбира се, че има — отбеляза Уилям, — но Кейт все не ги харесваше. Но стига сме говорили за дъщеря ми. Ще останеш ли, Робин?
— Преди да ви отговоря, искам да ви съобщя, че семейство Пенрод е отправило специална молба до губернатора за моето пълно освобождаване. След като го получа, ще искам да се установя върху своя собствена земя, този път, надявам се, до края на дните си.
— Имаш ли пред вид и жена, за която да се ожениш — рязко попита Уилям.
— Може би — колебливо отвърна Робин.
Уилям изглеждаше удовлетворен от отговора му. Мислеше да го разпитва още, но в този момент в стаята влезе Кейт. Тя хвърли бегъл поглед първо на Робин, а след това внимателно разгледа недокоснатия поднос с храна, сложен встрани.
— Татко, трябва да се храниш, иначе няма да се оправиш.
— Може би утре ще имам по-добър апетит — опита се да се измъкне Уилям.
— Мисля, че трябва да си починеш. Приключихте ли разговора с Робин?
— Не съвсем. Очаквам от него отговор във връзка с едно мое предложение.
Кейт хвърли гневен поглед на Робин, сякаш го обвиняваше, че вреди на здравето на баща й.
— Не може ли да се изчака до утре?
— Не, дъще, това не може да чака.
Робин внимателно наблюдаваше Кейт — красивото й лице, леко извърнато встрани, привлекателното й тяло, напрегнато в очакване на отговора му, присвитите й тъмносини очи, изпълнени с омраза. И думите някак от само себе си се отрониха от устата му:
— Да, мистър Маккензи, ще остана, докато имате нужда от мен.
Уилям въздъхна с огромно облекчение и затвори очи, напълно изтощен след усилията, които бе положил.
— Татко — извика Кейт, напълно отчаяна от развоя на събитията. — Не можеш да мислиш, че няма да мога да ръководя фермата Маккензи, само защото съм жена. Знаеш, че бързо научавам всичко. Ще се справя и сама, докато ти стъпиш отново на крака.
— Моля те, не се опитвай да ме разубеждаваш, Кейт — уморено отвърна Уилям. — Не съм чак толкова болен, че да не мога да преценя кое е най-доброто за имението и за собствената ми дъщеря. Моля те, остави ме сега, прекалено съм уморен, за да споря с теб.
— Разбира се, татко — виновно каза Кейт, като го целуна по бузата. — Мод вече е приготвила вечерята и аз съм гладна.
— Вечеряй с нея, Робин — настоя Уилям, без да забелязва ужасения поглед на Кейт. — Утре пак ще разговаряме.
— Щом настоявате, сър — Робин се опита да сдържи усмивката си, но краищата на устните му леко се повдигнаха нагоре, което бе достатъчно, за да изпълни с гняв Кейт. Тя се врътна рязко и излетя като ураган през вратата с развети поли и фусти. Робин я настигна с лекота.
— Не съм чак толкова лош — ще се убедиш в това, след като ме опознаеш по-добре.
— Нямам никакво намерение да те опознавам. Мисля, че вече знам достатъчно.
— Лично мен ли ненавиждаш или затворниците въобще?
Кейт внезапно се закова на място и Робин връхлетя върху нея — за малко да я събори. Като видя, че тя залита напред, той я сграбчи и я притисна към себе си. Още при първото докосване Кейт усети силната топлина, която струи от тялото му. Сякаш някаква невидима сила здраво стискаше телата им едно към друго. Кейт се задъхваше и сините й очи бяха изпълнени с изумление. Робин въздъхна. Звукът, който се изтръгна от гърдите му, сякаш я стресна и й помогна да дойде на себе си.
— Пусни ме!
— О, Кейт, ти наистина можеш да подлудиш всеки мъж. Не чувстваш ли?
— Не чувствам нищо — разпалено отрече тя, — освен гадните ти ръце върху себе си.
Лицето на Робин се изопна, а зъбите му се оголиха застрашително в пародия на усмивка.
— Ти си лъжкиня, Катрин Моли Маккензи. Искаш ли да ти докажа това?
Кейт пребледня, уплашена не на шега от този мъж, за когото не знаеше почти нищо. Едва ли някой би могъл да й помогне — в къщата нямаше никой, освен двете прислужнички и болният й баща, който не можеше да се вдигне от леглото си. Наоколо се мотаеха и четирийсет затворници, но и те без съмнение бяха толкова долни и порочни, колкото бе и Робин Флетчър.
— Моля те — прошепна тя.
— Молиш ме, значи, а, Кейт? Това е прекалено изтънчено и високомерно за моите вкусове, но все пак е приятно да го чуе човек.
Гласът му бе нисък, а дишането му неравно. Изпитваше силно вълнение от меките контури на тялото й, плътно притиснато към неговото.
В този момент забеляза пребледнялото й лице, ужаса в изразителните й очи и разбра, че тя наистина се страхува от него. Нима мислеше, че той може да я нападне като диво животно?
Само след миг вече не се и съмняваше.
Точно това очакваше тя от един затворник. Тази високомерна и изпълнена с презрение мис Маккензи вече не го привличаше. Той внезапно я пусна и рязко се отдръпна встрани.
— Спомних си, че имам спешна работа в колибата на затворниците, мис Маккензи. Ще ме извиниш, нали? Приятна вечеря.
И преди още Кейт да успее да си поеме дъх, той вече бързо слизаше по стълбите.
Тя остана още дълго на мястото си, гледайки как се отдалечава, объркана от внезапното му решение да си тръгне. Този мъж бе наистина загадка за нея. Сякаш изпитваше някакво удоволствие да я унижава, а когато беше при баща й, в очите му се четеше такова състрадание, на каквото малко мъже са способни.
