изискано създание, каквото беше братовчедката й Мърси?
Уилям също бе изумен от думите на Робин, но за разлика от дъщеря си не даде никакъв израз на чувствата си, като предпочете да раздава присъди едва след като се запознае лично с Деър и Кейси. Той харесваше Робин Флетчър, независимо от миналото му, и с нетърпение очакваше да види с очите си как се е развила фермата под неговото ръководство. Дано господ му отпусне достатъчно време, за да може да се увери, че Кейт наследява един процъфтяващ бизнес. Уилям си даваше сметка, че единственото нещо, което му даваше сили да издържи през тези дълги седмици, бе желанието му да види уредено бъдещето на Кейт.
Робин започна да разказва на Уилям за фермата Маккензи и той го слушаше с голямо внимание. Кейт също следеше разказа му, доста смутена и дори малко притеснена от нескритата гордост, която прозираше в думите на Робин. Според нея той бе обладан от амбиция за собственост върху нещо, което никога нямаше да му принадлежи. Уилям пък усети единствено страстната му любов към земята, увереността му в собствените сили и гордостта от постигнатото. Старецът нямаше ни най-малка представа какво престъпление е извършил Робин, но инстинктивно чувстваше, че наказанието му е било несправедливо жестоко.
— Както изглежда, фермата Маккензи направо е процъфтяла в отсъствието на Тед, за което трябва да благодаря на теб и на Деър Пенрод — каза Уилям с нескрита топлота.
— Просто вършех работата си — твърдо отвърна Робин. — Като човек със статут на преждевременно освободен имах право да работя където поискам и не можех да пренебрегна молбата за помощ на Деър, когато той поиска да дойда и да поема ръководството на имението Маккензи.
— Може би Деър Пенрод е трябвало да се погрижи и да намери някой по-подходящ човек за управител на фермата от един затворник — намеси се Кейт като тръсна сърдито красивата си глава.
— Кейт! — опита се да извика Уилям, но веднага се задави от остър пристъп на кашлица. — Как можеш да говориш така?
Робин само се усмихна презрително, свикнал на подобни забележки, които не веднъж бе слушал от „чистите мерина“. Сините му очи, студени като топчета лед, се стрелнаха към Кейт и тя цялата потрепери, сякаш този поглед я смрази до кости. Този човек е наистина опасен, помисли си тя, много по-опасен, отколкото бе предположила в началото. Твърдо реши да разговаря с баща си за Робин Флетчър, когато останат сами, и да настоява Робин да бъде изхвърлен от имението им. Но в момента, като гледаше безпомощното състояние на баща си след острия пристъп, тя отхвърли мисълта за Робин и се наведе над него, за да го поуспокои.
— Съжалявам, татко, не знам какво ме накара да кажа това.
Кейт съзнателно избягваше погледа на Робин, защото по очите й той веднага щеше да разбере, че всъщност изобщо не съжаляваше. Може би с времето, след постоянните контакти с престъпници и мошеници малко ще привикне с тях, ще може да ги понася, но й изглеждаше невъзможно да се научи да ги харесва, нито дори да се държи любезно.
Фактът, че Уилям толкова много се разстрои от случката, накара Робин бързо да овладее гнева си. Бедният старец нямаше никаква вина, че дъщеря му бе с такъв остър език и толкова го ненавиждаше. Очевидно бе предоставил на дъщеря си прекалено голяма свобода и тя си позволяваше да дава воля на чувствата си. Жена на нейните години би трябвало вече да е омъжена и няколко деца да се въртят около нея.
— Време е да потегляме отново, сър — каза Робин и започна на събира остатъците от закуската им. — Иска ми се да пристигнем във фермата преди да се стъмни. Из горите наоколо все още има доста бандити. Не бих желал подобно посрещане за вас.
Той скочи горе на седалката на колата, без да подаде ръка на Кейт. След като му стрелна осъдителен поглед, тя тромаво се изкачи и се настани до него.
— Какви са тези бандити? — попита, докато внимателно загръщаше с пола краката си.
— Избягали затворници, които живеят из шубраците. Нямат своя земя и се прехранват като отмъкват добитък, най-често овце, понякога нападат дори фермите. Но по-опасно е по пътищата и никой не е застрахован, докато бандитите се скитат наоколо.
Кейт се огледа нервно, като си представи, че зад всяко дърво може би дебне някой бандит, готов да ги нападне.
— Имаш ли оръжие?
— Аз съм затворник, забрави ли? — засмя се грубо той.
— Аз… разбира се, глупаво бе от моя страна да задавам такъв въпрос. — Лицето й се обля от червенина. Дали ще може някога да се приспособи към тази дива, нецивилизована страна? Погледна встрани и внезапно изпищя при вида на съсухреното лице на една коала, която й се усмихваше, докато дъвчеше спокойно листото си.
Малко по-нататък пък забеляза отново дребно кенгуру и започна внимателно да следи движенията му, доволна, че може да се занимава с нещо друго и да не мисли за натрапчивото присъствие на Робин Флетчър.
С изумление си припомни, че в Англия вече бе есен, а тук, в Австралия настъпваше пролетта. Навсякъде наоколо бяха цъфнали цветя. Имаше и още нещо много странно — когато откъсна един цвят и го помириса, не усети никакъв аромат. Робин й обясни, че макар да са много красиви, повечето от цветята в Австралия не миришат.
Макар че разстоянието от Сидни до Парамата бе едва петнайсет мили, пътуването до фермата продължи няколко часа.
— Пред нас е имението на Пенрод — съобщи й Робин, когато преминаха покрай голяма, спретната къща, отдалечена от пътя. — То принадлежи на бащата на Деър, Рой. А имението Маккензи е по-надолу, зад завоя на реката. Земите на Деър се простират на запад от фермата Маккензи и обхващат почти цялото пространство покрай реката Хокесбъри, чак до подножието на Сините планини.
— Реката е доста пълноводна — спомена Кейт в желанието си да поддържа разговора.
— Пролетен прилив — поясни Робин. — През тази пролет паднаха страшно много дъждове. Водата идва от Сините планини и изпълва реката и притоците й. Вече няколко години подред стават наводнения, които унищожават цялата реколта. А след това трябва да се понася и влагата, затова пък през лятото тук е толкова горещо и сухо, че човек направо се поболява от топлината и прахоляците и си мечтае за зимата.
— Но сигурно има и някакви предимства да живееш в Австралия — с надежда попита Кейт като се чудеше дали не бяха направили грешка с идването си в тази страна, така различна от всичко, което обичаха и с което бяха свикнали.
Робин повдигна гъстите си светли вежди и насочи замечтан поглед в далечината, към Сините планини, които величествено се открояваха на запад.
— Преимущества — повтори той като с мъка откъсна поглед от красивата гледка в далечината и се взря в Кейт. — Тази земя е така необятна, че никой не е в състояние цялата да я превземе. Тя е дива, необуздана, необработена. Флората и фауната са толкова различни от всичко, което познаваме, че не минава и ден, без човек да научи нещо ново. Дори и след като бъда напълно свободен, няма да я напусна. Иска ми се и децата ми да вземат участие в опитомяването на Австралия. Бих дал всичко на света, за да бъда първият, открил път през Сините планини.
Докато говореше, Кейт го гледаше с нескрито любопитство. Изумителна бе неговата страст към земята, завладяла го напълно. Думите му й направиха толкова силно впечатление, че тя остана мълчалива, като продължи да разсъждава над чутото.
— Ето го и имението Маккензи — каза Робин, като спря колата, за да може Кейт добре да огледа къщата и заобикалящата я земя. По-голямо от имението на Пенрод, но по-малко от земите на Деър, имението Маккензи бе наистина една забележителна гледка.
— Аз… аз никога не съм си представяла, че е толкова голямо — каза Кейт, възхитена от това, което виждаше.
Цялата земя около къщата, която можеше да се обхване с поглед, бе старателно очистена от храстите. Просторната правоъгълна двуетажна къща бе заградена с бяла ограда. Наблизо бяха разположени оборите, къщите на затворниците и ковачницата. От пръв поглед си личеше, че за фермата се полагат добри грижи и тя просперира, което говореше за възможностите на Робин Флетчър като управител. В далечината по
