Какво ли престъпление е извършил, недоумяваше тя. Изглеждаше способен, баща й очевидно му се доверяваше, но все пак… все пак тя не можеше да се отнася без подозрение към един човек, който се опита… Какво всъщност се опита? Да я оскърби? В един миг й се струваше, че му се искаше просто да я целуне!
Тази мисъл породи у нея странна реакция. Мислите й се зареяха в непозволена посока. Докосна устните си, като се опитваше да си представи как би се почувствала, ако Робин Флетчър наистина я целуне, ако я притисне силно към себе си, ако нежно я погали… Въздъхна шокирана от тези натрапчиви мисли, уплашена от сивата на чувствата, които Робин предизвикваше у нея. Тя не беше някаква си млада госпожичка, която може да бъде обаяна от първия срещнат мъж. Но тогава Робин Флетчър може би не беше обикновен мъж.
— Случило ли се е нещо, господарке?
Кейт подскочи уплашено, изненадана от присъствието на Лизи до себе си.
— Н-не, всичко е наред. Готова ли е вечерята?
— Да, Мод ме изпрати да ви потърся — тя огледа внимателно слабо осветения коридор. — Робин още ли е тук?
— Не, той се върна там, откъдето бе дошъл, веднага след като си свърши работата — грубо й отговори Кейт.
— Ще изпусне вечерята. Нали не възразявате, ако му занеса нещо за хапване навън?
— Прави каквото искаш, Лизи, това ни най-малко не ме интересува — каза ядосано Кейт и продължи напред.
Учудена, Лизи погледна след нея, като си промърмори нещо.
Изминаха два дни, а Робин все още не можеше да проумее какво го привличаше толкова у Кейт Маккензи, какво я правеше различна от всяка друга жена, която бе срещал. Тя не беше съвсем млада, но не беше и толкова възрастна, че да не привлича погледа. Той я желаеше, трябваха му цели два дни, за да го осъзнае. Може би затова се чувстваше така смутен и развълнуван в нейно присъствие. Реши, че единственият изход от тази ситуация е да отскочи до Парамата и да се срещне със Серина. Привлекателното й малко тяло винаги го изпълваше с буйна страст. То ще му помогне и този път да изхвърли от ума си всичко, което не му е работа — като мисълта за мис Катрин Моли Маккензи например.
През последните два дни почти не се бе срещал с Кейт и така се чувстваше много по-добре. Беше му ужасно трудно да понася острите й забележки, когато бяха заедно. Разбираше, че тя се чувства не по-малко способна от един мъж да се справи с всяка работа, но не си представяше как ще успее да ръководи четирийсет затворници и да ги накара да работят както трябва за фермата. Ако не беше Уилям, който наистина страшно се нуждаеше от помощта му, той щеше да напусне имението Маккензи и да наблюдава отстрани колко време ще е необходимо за пълното му разорение. Имаше моменти, когато тази опърничава жена наистина го изкарваше от нерви и бе почти готов да си тръгне.
Точно тогава обектът на мислите му с бързи крачки излезе от къщата и тревожно се огледа наоколо. Сянка на безпокойство бе легнала на лицето й, а в очите й се четеше страх и дори отчаяние. Робин беше под навеса при краварника и излезе да я посрещне, когато тя се насочи към него.
— Случило ли се е нещо, Кейт?
— Татко… — Робин забеляза, че ръцете й треперят, а гласът й направо секна от вълнение, и сърцето му сякаш в миг престана да бие. Дали не бе дошъл краят за Уилям?
— По-зле ли е днес? Мога ли с нещо да помогна?
— Ти спомена за някакъв лекар в Парамата. Време е да го повикаме. Не ме интересува какво мисли татко за това, този път няма да се съобразя с него.
— Добре, ще отида лично да го доведа — предложи Робин.
— Робин, вземи коня, така ще стигнеш по-бързо.
Доктор Даниел Проктър напусна стаята на Уилям Маккензи като кимна с глава за довиждане. Робин устоя на думата си и доведе лекаря в имението само час, след молбата на Кейт. Той стоеше близо до нея пред стаята и доктор Проктър се приближи към тях, след като внимателно затвори вратата. Лицето му беше напрегнато, погледът — суров.
— Как е той, докторе? — нетърпеливо попита Кейт. Тя почти не обели дума, докато лекарят преглеждаше Уилям, само се разхождаше нервно насам-натам и кършеше пръсти.
— Не е добре, мис Маккензи, не е добре. Почти съм съгласен с моя колега, корабния лекар, че сърцето му е сериозно повредено.
— Не може ли да се направи нещо? Би трябвало да има някакво лекарство…
— Досега не е познато лекарство, което би могло да излекува болестта на баща ви — каза лекарят с възможно по-мек глас. Той не вярваше, че трябва да се дават напразни надежди. — Грижете се за него добре, това може да отдалечи края му и му спестявайте всякакви стресове и вълнения.
— Господи — възкликна разстроено Кейт, — така се надявах… молех се той да се оправи. — Една сълза се отрони от ъгълчето на окото й и се спусна по бузата й. — Мога ли да вляза сега при него?
— Разбира се, само гледайте да не го тревожите. Той трябва да почива повече и добре да се храни, макар че апетит вероятно ще му липсва и с времето ще става все по-слаб.
Кейт кимна с глава, благодари на лекаря и леко отвори вратата на бащината си стая.
— Колко мислиш, че му остава, Дан? — попита Робин, след като останаха сами.
Доктор Дан Проктър, доста привлекателен мъж на около тридесет и пет години, добре познаваше Робин. След като акушира при раждането на дъщерята на Кейси и се сближи със семейство Пенрод, приятелите на семейство Пенрод станаха и негови приятели. А Робин Флетчър бе добър приятел, макар че формално той все още се водеше за затворник. Д-р Дан беше от заселниците, пристигнал в Ню Саут Уейлс почти по едно и също време с губернатора Маккери. Тук го бе довела преди всичко оповестената нужда от лекари в Австралия, но много скоро обикна страната и реши да остане завинаги. За съжаление все още не можеше да си намери жена, но се надяваше, че и това ще стане. Всъщност, той бе истински очарован от Кейт Маккензи още от първия миг, в който я видя.
— Уилям Маккензи е много болен — повтори Дан.
— Това е ясно. Но можеш ли да кажеш колко ще живее?
— Само господ знае кога един човек ще си отиде от този свят, но в случая с Уилям мога със сигурност да кажа, че няма да бъде още дълго с нас. Може би месец, най-много два.
— По дяволите! Какъв ужас само!
— Предполагам, че имаш пред вид дъщеря му. Какво ще прави тя, след като той си отиде от този свят? Лошото е, че не е омъжена.
— Тези, чиито предложения е отхвърлила, са истински късметлии — промърмори Робин, — защото тя е язвителна и високомерна и си мисли, че ще може сама да се справи с управлението на фермата.
— Изглежда ми доста оправна — отбеляза Дан. — И не по-малко красива.
— Хич не си го и помисляй, Дан. Кейт не е жена за теб.
— Кейт ли? — попита Дан, като повдигна красиво оформените си вежди. — Ето, значи, накъде духал вятърът. А какво става със Серина? Последното, което бях подочул, бе, че ще се ожените веднага след като получиш официалното си освобождаване.
Кейт, която тихичко бе излязла от стаята на баща си, стоеше разстроена пред вратата. Тя се бе появила точно навреме, за да чуе последното изречение на Дан — че Робин и някаква жена на име Серина имат намерение да се женят. Робин забеляза Кейт преди да отговори на въпроса на Дан и замълча.
— Как е той? — попита Робин, след като Кейт се приближи.
— Иска да говори с теб.
— Сега?
— Да, аз ще остана с д-р Проктър, докато ти си при него.
— Не се задържай много, Робин — предупреди го Дан, след това се обърна към Кейт: — Елате, мис Маккензи, струва ми се, че имате нужда от чаша чай. Аз също бих пийнал.
Робин погледна след тях, после влезе тихо в стаята на Уилям. Внимателно се приближи към леглото му, за да не го събуди, ако междувременно беше заспал.
