— Може би — не скри Кейт, — той ми липсва повече, отколкото очаквах.
— Бих могла да ти напомня, че те предупреждавах за това, но няма никакъв смисъл. Защо не отидеш при него — подхвърли Кейси. — Все още не е твърде късно. Серина в Батърст ли е?
— Аз… да, тя и родителите й са прекосили планината в същата група, в която пътуваше и Робин. Не знам дали Робин има нужда от мен, след като Серина е при него — каза Кейт и долната й устна потрепери. — Може би постъпих преди като глупачка, но не мога да жертвам гордостта си и да го моля да се върне при мен, след като той вече не ме иска.
— Не можеш да си сигурна, че е така — възрази Кейси. — Според мен е напълно ясно, че Робин те обича.
— Ако ме обичаше, нямаше да ме изостави.
— А ти предложи ли му да отидеш с него?
— Аз… не, но това не е извинение за него.
— Мислех за себе си, че съм ужасно упорита, но при теб нещата са още по-зле. И двамата се дърпате и не искате да признаете, че се обичате. Какво би могло да те убеди, че двамата с Робин сте родени един за друг?
— Не знам — бавно отвърна Кейт. — Може би ще ми помогне, ако знам, че Робин не е влюбен вече в теб или пък че не се възползва от присъствието на Серина в Батърст.
— Може би Робин ме е обичал някога, но вече не е така. Ако искаш да се увериш в това, замини за Батърст.
— Никога!
Изтощена, Кейси въздъхна и промени темата на разговора.
— Предполагам, че сама ще трябва да стигнеш до това решение. Но все пак бих искала да те посъветвам нещо. Не пускай лейтенант Потър близо до себе си. Той е опасен човек. Не бих си позволила да те лъжа, когато става въпрос за нещо толкова сериозно.
Робин бе застанал на склона на планината и се наслаждаваше на великолепната гледка пред себе си — равнината долу се простираше докъдето стигаше човешкият поглед. Преди да стигнат до това място, пътуването бе бавно изкачване по доста труден терен. И все пак наоколо се стелеха едни от най- забележителните картини, на каквито бе свидетел през живота си. Да се прекарат овце през планината по едва проходимата, неоформена пътека бе трудна задача, но имаше достатъчно доброволци, които потеглиха почти веднага, след като проучвателната експедиция приключи. По цялото продължение на пътя все още работеха затворници, но имаше и участъци, които все още не бяха отвоювани от планината.
Бяха преминали не малко опасни места, опитваха се да се държат колкото се може по-настрана от пропастите, но опасностите все още ги дебнеха по най-необработения участък надолу към новосъздадения град Батърст. Робин бе изгубил няколко от животните си през първите пет дни от пътуването, а това се бе случило и с повечето от останалите. Почти всеки от заселниците трябваше да се прости с нещо скъпо за него, цели фургони с покъщнина пропадаха в дълбоките пропасти. За радост никой не загина през тези трудни дни.
Бледа мъгла покри гъсталаците и горите наоколо и Робин обърна поглед към влачещите се коли и фургони, които бавно се показваха един след друг. Гората тук бе гъста и почти непристъпна. Между различните видове дървета, някои от които Робин въобще не познаваше, растяха и храсти, а най-отдолу се показваха пъстри цветя, които просто омайваха погледа.
Навсякъде наоколо се виждаха различни по цвят и вид орхидеи, а несекващите песни на птиците допълваха общата картина. Райски птици и качулати папагали какаду прехвръкваха от дърво на дърво, а между храстите често се показваха кенгура, носещи малките си отпред, типичните австралийски кенгура и други животни. Това бе един цял свят, който Робин никога не бе виждал преди и на който с удоволствие се наслаждаваше. Единственото нещо, което му липсваше, бе Кейт, заедно с която да опознаят всичко това.
— Виждал ли си някога подобно нещо, Робин?
Сякаш събудил се след чудесен сън Робин се обърна и видя до себе си Серина.
— Величествено е, нали?
— Скоро ще потеглим надолу. След ден-два ще бъдем в Батърст. Не искам да скривам от теб — започна нежно тя — че бях ужасно разстроена, когато татко обяви, че заминаваме за Батърст. Но всичко приключи, разбирайки, че и ти ще пътуваш с нас. Говори се, че си напуснал жена си. Вярно ли е?
— Назначен съм за магистрат на Батърст, Серина, знаеш отлично това — търпеливо поясни Робин. — Кейт не може така набързо да напусне имението Маккензи.
— Значи тя ще те последва по-късно — продължи да разпитва Серина.
— Аз… не съм казвал подобно нещо — започна да се ядосва Робин.
Но Серина нямаше намерение да се отказва.
— Говори се също така, че възнамеряваш да поискаш развод, че си се оженил за тази стара мома само защото баща й е настоял за това и ти е предложил като награда имението Маккензи.
— По дяволите, Серина, защо винаги вярваш на разни злобни клюкари!
Ако само можеше да разбере кой ги пуска тези слухове, веднага би му извил врата.
— Нима отричаш, че е така?
— Защо не ме оставиш на мира? Колите вече тръгват надолу. Не е ли по-добре да се върнеш при родителите си?
— Те не се безпокоят, когато знаят, че съм с теб. Освен това времето е така прекрасно, че ми се иска да повървя пеша с теб.
— Както предпочиташ — сви рамене Робин, като отново се загледа в групата от заселници.
Два огромни фургона бяха вече потеглили надолу по стръмнината, а други няколко ги следваха. Неговите фургони, за които бе наел хора да ги карат, също бяха готови да потеглят. Колата на семейство Линч бе в края на колоната. Робин реши да поизостане назад, за да помогне на мъжете, които се грижеха за животните — най-ценния товар след хората.
Една след друга колите се спуснаха бавно по наклона, като се стремяха да се държат по-наляво, встрани от дълбоката пропаст в дясната страна на пътя. Понякога изглеждаше, че фургоните се накланят опасно над пропастта, толкова стръмен бе преходът, и Робин затаяваше дъх всеки път, когато някоя от колите застанеше на ръба. Десет коли, включително и неговите, бяха вече преминали успешно опасността, когато фургонът на семейство Линч застана точно на ръба. Всичко изглеждаше съвсем нормално до момента, в който единият от биволите, впрегнати във фургона, стъпи встрани и политна надолу. Робин гледаше със затаен дъх как бедното животно се мъчи да запази равновесие и да стъпи обратно нагоре. Бе почти постигнало това, когато задното му копито се подхлъзна в края на пътя и полетя безнадеждно надолу.
Изпълнен с ужас, Робин видя, че и останалите биволи са повлечени към пропастта, а заедно с тях полита и фургонът, в който бяха семейство Линч. Силният трясък го извади от вцепенението и той се втурна надолу по пътя, без да обръща внимание на стърчащите клони, които го удряха през лицето и разкъсваха дрехите му. Докато стигне до мястото, където фургонът се бе поднесъл и пропаднал в пропастта, кръстът му пламтеше от болка, а краката му трепереха. Надникна надолу и видя смачкания фургон, обърнат на една страна, а цялото пространство бе изпъстрено с парчета от мебели и вещи, които се бяха изсипали по време на падането.
Пристигнаха и още няколко мъже от групата, всички надничаха надолу и клатеха тревожно глави.
— Донесете въже — разпореди Робин. — Бързо!
— Да не мислиш да слизаш долу — попита един от мъжете.
Името му беше Фред Дийл и той пътуваше заедно с цялото си семейство с намерение да се засели в Батърст.
— Може да са все още живи — каза Робин, като пое донесеното въже. Стегна го здраво около кръста си, а друг от пътуващите завърза другия му край за едно голямо дърво.
— Едва ли някой би оживял след такова падане — промърмори Дийл.
В този миг дотича и Серина, лицето й бе бяло като платно, а погледът й — изпълнен с ужас. Тя бе изпаднала в истински шок и една от жените я хвана за ръка и я отведе встрани, като се опитваше да я успокои. Но Серина се отскубна от нея и се спусна към Робин, като го молеше през сълзи:
