дадеш. Искам любовта ти. Бих искала да бъда единствената жена в живота ти.
Той вдигна очи и срещна нейните.
— Права си, но кълна се в бога, наистина те желая.
Отговорът му беше болезнен, но не я шокира.
— Сериозно ли говореше за кръчмарката и вдовицата?
— Казах истината — това е всичко, което ще кажа по този въпрос. Какъв живот живях, след като ти избяга, е нещо съвсем отделно. Колко любовници имаше ти, докато бяхме разделени?
— Николко.
— Николко ли? Извинявай, ами Филипс?
Устните й се изпънаха в права черта.
— Нито Дейвид, нито който и да било, и това е всичко, което ще кажа по този въпрос. Не трябва ли да си тръгваш?
Това беше последното, което би искал да направи. По-скоро би останал в леглото, за да прегръща Фийби и да се люби отново с нея. Чувството за собственост се надигна силно у него. Тя беше негова. Той я беше поискал и беше оставил отпечатъка си върху нея. Тя се беше предала и той я беше взел, давайки й в замяна всичко, освен сърцето си.
С колко жени се беше любил?
Стотици.
Колко от тях го подлудяваха от жажда? Колко от тях го караха да агонизира от една обикновена милувка?
Никоя, освен Фийби.
Той разпозна опасността, но беше безсилен да попречи на Фийби да унищожи цялата фасада, която си беше изградил, след като тя го беше изоставила.
— Да не се опитваш да се отървеш от мене?
— Исках да отида днес при шивачката, а става късно. Трябва да бъда подходящо облечена за бала на лейди Белчър?
Той постави ръка на гърдата й в бавна ласка.
— Много ли бързаш?
— Аз… да. Аби вероятно ме чака във фоайето. Аз… никога досега не съм имала лична камериерка.
— Ти така и не ми даде възможност да ти осигуря — напомни й той.
Взря се в устните й, подути от неговите целувки, и разбра, че трябва отново да я вкуси. Устата му връхлетя и плени нейната.
Устните й бяха фриволно сочни и податливи. Омекнаха под неговите и се отвориха, за да приемат дръзкия напор на езика му. Почти беше стигнал до точката, от която нямаше връщане, когато Фийби прекъсна целувката и го отблъсна.
— Не отново, Рам. Изтощи ме, а денят едва започва. Освен това, ако смяташ да търсиш следите на баща ми, най-добре е да тръгваш. Търкалянето в леглото с мене няма да го намери.
— Предполагам, че си права — изрече Рам със съжаление. — Знаеш ли къде живее Филипс?
— Защо? Няма пак да се биеш с него, нали? Не го закачай, аз ужасно го нараних.
— Няма да предизвиквам Филипс — увери я Рам. — Искам да чуя колко знае той за изчезването на баща ти. Той е последният човек, който го е видял, нали? Имаме няколко указания, които да проследим, Фийби. Наложително е да питам Филипс.
— Сигурна съм, че Дейвид не знае нищо повече от мене, но ако обещаеш, че няма да прилагаш сила, ще те насоча към жилището му.
Очите на Рам потъмняха от едва сдържан гняв.
— Няма и с пръст да пипна скъпоценния ти Дейвид.
Тя не обърна внимание на подигравката.
— Наел е стая в „Перка и перо“. Знаеш ли къде е?
— Знам. — Разгъвайки дългата си фигура, той стана и се протегна. — Ще се опитам да се върна да вечеряме заедно, но не разчитай много. Възнамерявам да проверя някои от по-съмнителните кръчми покрай кея, да потърся информация. Учудващо е колко много може да се научи на такива долнопробни места.
Навлече дрехите си, целуна бързо Фийби и излезе, макар и неохотно. Искаше му се да остане и да й покаже още няколко начина за правене на любов. Едва беше започнал с уроците.
След обилна закуска Рам поръча да доведат коня му и се отправи към „Перка и перо“, за да говори с Филипс. Възнамеряваше да проучи всекидневните навици на другия. Не вярваше, че Филипс е толкова невинен, за какъвто се представяше.
„Перка и перо“, разположена в бедняшка, но почтена част на града, беше почти празна, когато Рам влезе вътре. Беше идвал тук няколко пъти с Уестмор и Батхърст в търсене на такива видове забава, каквито техните клубове не осигуряваха.
Той поръча на кръчмарката да му донесе халба бира и зададе няколко дискретни въпроса за Филипс. Кръчмарката каза, че го е видяла да излиза рано тази сутрин, но не се е връщал.
— Господин Филипс има ли много приятели? — запита Рам.
Кръчмарката тръсна рошавата си коса и протегна ръка.
— Много ли искаш да научиш, пиленце?
Рам бръкна в кесията си, извади половин крона и я пусна в ръката на жената.
— Паметта ти върна ли се?
— Да, върна се. Господин Филипс яде тук, но не съм го виждала с други. Истински благоприличен джентълмен. Е… егип… толог, каквото и да значи.
Не беше точно каквото искаше или очакваше да чуе Рам. Може би Фийби е права за Филипс и той търси отговорите не там, където трябва.
Разочарован, Рам допи бирата си и продължи към пристанищното управление, за да разпита докерите за някакви необикновени събития от деня, когато е бил похитен сър Андрю. Щеше да хване Филипс някой друг път.
9
— Елате да ме вземете след три часа — каза Фийби на Уилсън, докато й помагаше да слезе от каретата. — Прекарайте това време както ви харесва. Пробите могат да бъдат безкрайни и съм сигурна, че можете да прекарате времето си по-добре.
— Сигурна ли сте, милейди? — запита Уилсън. — Нямам нищо против да чакам.
— Напълно съм сигурна — отвърна тя.
— Добре, в такъв случай няма да ми дойде зле да изпия една-две халби, докато чакам, но ще бъда на капрата, когато бъдете готова да тръгнете.
Фийби освободи Уилсън с махване на ръка и влезе в магазина, който Рам й беше препоръчал. Никога досега не беше посещавала точно този магазин, защото беше прекалено скъп. Тя трябваше да признае, че гардеробът й, с изключение на две неотдавнашни попълнения, е безнадеждно демодиран. Но беше решена да купи само толкова дрехи, че това да задоволи Рам, докато двамата са заедно. Не искаше да му бъде задължена, след като се разделят.
Една жена, прилична на птица, с размахани ръце и остри сини очи я посрещна на вратата. Изсумтя презрително, когато погледът й обходи недотам представителната външност на Фийби.
— Аз съм мадам Лебо. Една от моите помощнички ще дойде, за да ви обслужи — изрече тя с пренебрежително изсумтяване. — Имаме няколко готови рокли. Не са на висотата на стандарта на нашите клиентки, но не натоварват толкова кесията, което съм сигурна, че ще оцените.
Фийби намери снизхождението на мадам Лебо за дразнещо, но не можеше да обвинява жената, задето е предположила, че тя не може да си позволи най-доброто. Никога не си беше угаждала прекалено. Тъй като не беше благородничка, никога не беше имала нужда да се съобразява с висшето общество, но не можа да се въздържи да не отправи лек укор към мадам Лебо.
— Съпругът ми ми каза, че сте най-добрата модистка в града, и ме накара да поръчам при вас гардероба си. Разбира се, Бракстън може и да греши.
