Не! Еме подскочи рязко в леглото, с окъпано в пот лице, трепереща, припомняйки си неща, които мислеше, че отдавна е прогонила от ума си, всяка болезнена подробност от един натрапчив спомен, който замъгляваше съзнанието й.
Ярка слънчева светлина навлизаше през прозореца и младата жена разбра, че се е успала. След като предната вечер беше изляза от Ник, сънят бе дошъл много късно при нея. Обикновено Бранд ставаше пръв и тя се запита защо още не е дошъл в стаята й, за да я събуди, или защо Савана му е позволила да спи до толкова късно. Дочу през прозореца шумовете, долитащи от двора, и направи гримаса, когато се сети за нежеланите гости, заели стаите й.
Превъзходният аромат на кафе я измъкна от разхвърляното легло. Още едно предложение за мир, идващо от Ник Дръмънд? От години във „Високите дъбове“ не бяха виждали истинско кафе. Фактически вече нямаха дори печена царевица или някакви други заместители. През изминалите месеци Еме се беше научила да живее в непрестанен глад, който постоянно разкъсваше червата й. Опитваше се да съществува с колкото може по-малко храна, за да има достатъчно за детето й.
Гладът окончателно ги беше притиснал, когато вчера Ник Дръмънд пристигна във „Високите дъбове“. Но по-скоро адът щеше да замръзне, преди тя да си признае, че той е дошъл тъкмо навреме, за да ги спаси. Не можеше да си спомни откога в имението не е имало толкова голямо оживление. Със сигурност не и откакто робите си бяха заминали. Тъкмо се накани да се отдалечи, когато нещо привлече погледа й и тя отново се извърна, за да надникне през прозореца. Едва не припадна, като видя Бранд застанал на поляната, да вдига ръце към Ник, който беше възседнал коня си. Ник се наведе, взе момчето и го настани на седлото пред себе си. Прегърна го и се засмя радостно, когато Бранд извика възторжено. После Ник смушка коня си, държейки детето с едната ръка, докато с другата стискаше юздите на животното.
Бранд обичаше конете, но всички коне във „Високите дъбове“ бяха конфискувани още в началото на войната. Това, което армията на конфедератите беше оставила, моментално беше реквизирано от армията на Съюза. Остана им всичко на всичко едно дръгливо муле, годно единствено да тегли раздрънкания фургон, с който отиваха до града, докато все още имаха пари, за да си купуват нещо.
— Капитанът май много харесва Бранд.
Савана беше влязла и беше застанала зад Еме, питайки се какво ли толкова е привлякло вниманието й.
— Той е дете, не разпознава враговете — отсече Еме.
Савана я изгледа от глава до пети.
— И аз не харесвам янките, също както и ти, скъпа, но много ми харесва да имам пълен корем. Капитан Дръмънд не изглежда чак толкова лош, колкото са янките обикновено, пък и трябва да видиш колко храна стовариха сутринта в кухнята войниците, като дойде фургонът от интенданта. Не мисля, че ни желаят злото.
— Не ми хвали капитан Дръмънд, Савана — изфуча Еме. Забележките на прислужницата решително не й се понравиха. В нейните очи Ник Дръмънд беше чисто и просто дявол. — И не искам Бранд да се привързва към този янки. Опитай се да го държиш надалече от него, колкото е възможно.
— Няма начин да не позволявам на детето да излиза навън, виж колко му харесва — забеляза Савана.
— Все пак трябва да се опитаме.
В гласа й прозвуча мрачна решителност и нещо друго, което старата прислужница не успя да разгадае. Светлокафявите очи на Еме сега бяха тъмни от гняв. Тя отвори рязко вратата и изхвърча навън.
— Къде отиваш, миличка?
— Да си взема сина — отвърна Еме през рамо, затръшвайки вратата зад себе си.
Савана изцъка неодобрително с език и поклати глава, запътвайки се обратно към кухнята.
— Това дете е упорито — измърмори тя на себе си.
През годините беше виждала Еме в най-различни настроения, и добри, и лоши, но никога не я беше виждала толкова обсебена от един мъж, както сега от капитан Дръмънд.
Ник притисна Бранд още по-плътно към себе си. Момченцето беше много забавно, той се надяваше някой ден да има син, точно като него. Едва откакто започна войната, в главата му възникнаха мисли за брак и деца. Като видя как мъжете умират, това всели у него нуждата да остави частица от себе си, след като напусне този свят. Може би щеше да има деца, ако се беше оженил за Реджина Блекуел, дъщерята на генерал Андрю Блекуел. Беше повече или по-малко принуден да направи предложение на Реджина, тъй като баща й ги беше хванал в компрометираща ситуация. За да запази кариерата си, която можеше да бъде съсипана само от една дума на генерала, той беше постъпил „по джентълменски“.
Не беше уговорена никаква дата за сватбата, защото времената бяха несигурни, но Ник предполагаше, че венчавката ще стане след войната. Никаква голяма любов не беше нахлула в живота му и тъй като се беше отчаял, че някога ще открие Еме Фортюн, се беше съгласил на този брак поради безнадеждни угризения. Ако беше успял преди пет години да я намери… Но това беше друга история и нищо не можеше да промени хода на съдбата.
Мислите на Ник внезапно замряха, когато видя Еме да се насочва право към него. Приближаваше със стиснати зъби, очите й бяха потъмнели от ярост. Той дръпна юздите на коня.
— Мамо, виж ме — извика радостно Бранд, размахвайки ръце във въздуха. — Капитан Дръмънд каза, че мога да яздя Скаут съвсем сам, когато порасна още малко.
— Бихте ли оставили сина ми долу, капитан Дръмънд? — настоя Еме.
Ник се подчини въпреки разочарованието на детето.
— Бягай в къщи, Бранд, Савана е приготвила закуската.
— Вече закусих, мамо. Ядох с капитан Дръмънд.
Еме стисна зъби ядосано.
— Не спори с мене, Бранд, просто върви вътре. Искам да поговоря насаме с капитана.
Момченцето беше разочаровано и озадачено, но все пак се подчини на майка си. Тя рядко му говореше с такъв тон, а когато станеше така, той веднага изпълняваше нарежданията й.
В момента, когато детето повече не можеше да ги чува, Еме се обърна към Ник.
— Как смееш да се опитваш да настройваш сина ми против мене? Искам да стоиш далече от него.
Лицето на Ник стана каменно.
— Той е дете, за бога. Защо ще искам да го настройвам против тебе? Не ти ли е хрумвало, че всъщност харесвам това дете? Никога няма да му направя нещо лошо.
— Не вярвам на янките. А измамните мошеници са ми още по-противни.
Ник изскърца със зъби.
— Не съм те измамил, Еме. Спечелих съвсем почтено. Ти се съгласи да теглиш карта, като знаеше много добре какво ще искам от тебе, ако спечеля.
Еме се изчерви и се огледа наоколо, за да види дали някой ги слуша. С изключение на лейтенант Дил, който ги изгледа с любопитство, като че ли никой не поглеждаше към тях дори и съвсем случайно. Но за всеки случай тя понижи глас.
— Не ми напомняй за лудостта ми. Тази част от живота ми е свършена, веднъж завинаги. Свърши в нощта, когато ти взе… взе всичко от мене. Не ми остана нищо, когато ти приключи с мене.
— Явно, Бо Тревър не е смятал така — изкриви уста Ник в горчива гримаса.
Еме го засегна болезнено със своето абсурдно обвинение и той пожела да й го върне. Но всичко, което постигна, беше нов пристъп на огнения и гняв.
— Да не си посмял да говориш лошо за Бо — изсъска тя. — Той беше ангел в сравнение с тебе.
Ник премига. Нима тя толкова силно обичаше съпруга си?
— Ти дори не ме познаваш.
— Знам всичко, което искам да знам за тебе, и никак не ми харесва. Не си добра компания за сина ми, затова стой настрана от него.
Тя се извърна рязко и се отдалечи.
Не желаейки да се остави да го победи една остроезична малка вещица, Ник се смъкна от седлото и хвана Еме за ръката над китката, извръщайки я рязко към себе си.
