Страст и омраза

— Нека си изясним едно нещо, госпожо Тревър. Ти, твоят син, тази къща и всичко тук е под моите заповеди. Настоятелно предлагам да ми се подчиняваш във всичко и да не правиш нищо, с което да предизвикаш гнева ми. Ако се държиш прилично, няма да ти се случи нищо лошо. Но те предупреждавам честно — ако отидеш прекалено далеч, добрата ми воля ще се изпари. Да не ме мислиш за глупак? Ако не бяхме аз и моите хора, щяхте да измрете от глад. Бъди благодарна, че не заповядах да ми се подчиняваш по… по друг начин. Някои мъже, които познавам, нямаше да бъдат толкова снизходителни.

— Снизходителни! — Очите на Еме блеснаха оскърбено. — Янките не са снизходителни, те са дяволи. Ограбиха земята ни, изнасилиха жените ни, откраднаха рожденото ни право. Какво мога да оставя на Бранд, когато порасне? Разрушена къща, без пари, с които да плаша данъци или да храни семейство? Земя, опустошена от войната, без хора, които да обработват запустелите ниви? Наследство на смърт и разруха? И това далеч не са всички беди, които си причинил лично на мене. Върви си, просто си върви!

Горчивите обвинения на Еме смаяха и озадачиха Ник. Не беше й направил нищо чак толкова ужасно, поне доколкото му беше известно. Нито беше искал от нея нещо, което тя не беше готова да даде на друг мъж, към когото би имала дълг на честта. Може би в миналото беше плащала по подобен начин много такива свои дългове. Това, че през годините беше хранила такава ненавист към него, го смути. Дали не е защото така внезапно я изостави на следващата сутрин?

— Съжалявам, че ви карам да се чувствате така, госпожо Тревър, но имам да върша тук важни работи и това прави присъствието ми наложително. Колкото до сина ви, момчето обича да общува с моите войници и аз няма да попреча на това негово развлечение. То не е имало много забавления и освен това напомня на войниците ми за децата, които са оставили по домовете си. Никой няма да посмее да му навреди.

След като каза всичко, което имаше да казва по този въпрос, той се обърна и се отдалечи, оставяйки Еме да кипи в безсилна ярост. Това, че Ник Дръмънд отново беше влязъл в живота й, я върна към горчиво- сладките спомени, които би предпочела да изличи от паметта си.

3

… Той докосна с език зърното й. Тя потръпна в отговор. Той й каза, че тялото й е създадено за любов. Смъкна роклята надолу по седалището и я остави да се плъзне в краката й. Фустата и бельото й последваха роклята. Тя застана пред него само по обувки и чорапи, придържани от изящни жартиери, и потръпна, докато горещият му поглед се плъзгаше по тялото й. Очите му се спряха с обожание на всяко място… без да пропуснат нито едно. Тя затрепери още по-силно. Той й каза, че няма да я нарани, само иска да я люби. После я вдигна на ръце и я отнесе на леглото.

Взе стъпалото й в ръка и полека смъкна чорапа от крака й, галейки с език меката вътрешна повърхност на бедрото, прасеца и стъпалото. Повтори действието и с другия крак. После се отпусна на пети и свали жакета и ризата си. Гледката на мускулестите му гърди я омагьоса и тя загледа замаяна гъстите, тъмни, къдрави косми, които се губеха под линията на панталоните му. Когато стана, за да ги свали, тя откъсна очи от него. Но дрезгавият му, съблазняващ шепот я накара да го погледне и очите й, вкаменени като вулканично стъкло, се върнаха върху великолепното му тяло. Той спусна панталоните и бельото надолу по бедрата си с едно плавно движение и остана както го беше създал господ — прекрасно мъжествен, арогантен, горд и в пълна ерекция. Очите й се спряха за миг на мястото, където се съединяваха бедрата му, после се отвориха широко, тревожно и невярващо, спирайки се на лицето му. Той беше толкова…

— Еме, добре ли си, миличка?

Савана беше влязла в дневната и завари Еме да се взира някъде в пространството с разфокусирани очи и сковано тяло.

Еме трепна силно. Откакто този мошеник Ник Дръмънд беше влязъл в живота й, тя трудно контролираше мислите си. Макар в миналото да беше мислила понякога за него… как би могла да не мисли, когато имаше спомен от плът и кръв? — но никога чак толкова, че да си спомня всяка подробност от всяка минута, която бяха прекарали заедно. Досега обаче от значение беше само това, какъв непоносим демон е той и колко силна беше омразата й към него.

— Добре съм, Савана.

— Какво правиш тук самичка?

— Мисля… мисля, че тази стая трябва добре да се почисти.

— Защо? — изсумтя старата негърка. — Няма мебели, защо да се чисти? По-голямата част от къщата не става за живеене, само кухнята и някои спални. Освен това — прибави тя хитро, — не можеш да ме излъжеш, миличка. Нещо те тревожи. Откакто янките дойдоха тука, не си същата.

— Въобразяваш си, Савана. Ако не съм същата, откакто янките са дошли във „Високите дъбове“, то е защото не съм забравила, че именно те са виновни за смъртта на Бо.

Тъмните очи на Савана се присвиха подозрително. Нито за минута не се беше оставила Еме да я заблуди.

— Янките са тука от две седмици и досега нищо лошо не са ни направили. Не казвам, че ги харесвам, ама поне храна имаме редовно. Струва ми се, че само един янки те тревожи. Много карез гониш на капитан Дръмънд и не мога да разбера защо.

— Няма какво да разбираш, Савана — настоя Еме. — Престани да придаваш значение на омразата ми към капитан Дръмънд. Той е един арогантен негодник, който нахлу в живота ни, без да държи сметка как се чувстваме. Имението е мое, той няма работа тук.

— Хайде, миличка, защо не дойдеш с мене в кухнята да ми помогнеш да приготвя вечерята. Има няколко тлъсти заека, само чакат да ги одерем и да направим задушено. Даже видях захар и брашно, да направиш на Бранд любимите му сладки.

По-късно, докато Еме разточваше сладките за Бранд, а Савана събираше продуктите за задушеното, в двора влезе един самотен конник. Конят му беше потънал в пяна и когато слезе от седлото, краката му се подгъваха. Изглеждаше така, сякаш беше яздил бързо и продължително. Савана излезе заедно с Еме на двора тъкмо когато един от войниците привлече вниманието на Ник към новопристигналия.

— Чудя се каква ли е тая работа — каза с любопитен тон Савана, когато мъжът пъхна в ръката на Ник една кожена папка.

— Може би някакво съобщение — предположи Еме. — Питам се…

И тя сви рамене и се обърна.

Ник насочи мъжа към палатките на войниците, после бавно се запъти към къщата, стиснал папката. Еме чу как входната врата се затръшва зад него и стъпките му отекнаха по стълбите, когато той се запъти към усамотената си стая, за да се запознае със съобщението от щаба. Откакто янките бяха пристигнали във „Високите дъбове“, сега за първи път тук идваше пратеник. Макар Еме да беше любопитна, все пак не започна да гадае какво ли съдържа кожената папка. Войната беше причинила на нея и близките й невъобразима мъка и тя се справяше с това, като не обръщаше внимание на всекидневните военновременни ужаси. Това може би беше поведение на страхливка, но тя не намираше друг начин да запази здравия си разум.

На следващия ден Ник изведе патрула още призори. Еме чакаше точно такава възможност, за да наруши забраната му относно излизането извън къщата и двора. Знаеше, че горските плодове вече са узрели, и планираше да се измъкне при първа възможност, за да ги обере. Имаше още малко захар, за да направят вкусни пайове. Съобщи на Савана какво възнамерява да направи.

— Знаеш какво каза капитан Дръмънд, миличка — предупреди я Савана. — Защо не го попиташ дали може да идеш? Така няма да може нищо да каже, като научи, че си постъпила против волята му.

Еме изфуча сърдито.

— Няма да позволя на този мъж да контролира живота ми! Винаги съм брала горски плодове по това време на годината и няма сега да оставя глупавите му забрани да ми попречат! Моля те, наглеждай Бранд, докато ме няма. Ще си дойда много преди капитан Дръмънд да се върне с патрула.

Савана поклати укорително глава, наблюдавайки как Еме се отдалечава към гората, нанизала дръжката на кошницата на ръката си.

— Инат човек — измърмори тя на глас. — Най-инатливото момиче, което някога съм виждала.