— Къде отивате, госпожо Тревър?
Гласът на лейтенант Дил накара Еме да спре насред двора. Лейтенантът много се възхищаваше на дребничката руса вдовица, но беше достатъчно умен, за да разбере, че капитан Дръмънд има някакви права над близостта с нея.
— Това трябва да е очевидно, лейтенанте — отвърна мило Еме. — Отивам да бера горски плодове. Плодовите пайове ще станат прекрасен десерт за днешната вечеря.
— Така е — съгласи се лейтенант Дил. — Капитан Дръмънд даде ли позволение за вашата малка екскурзия в гората?
— Разбира се — излъга Еме. — Иначе нямаше да тръгна.
— Тогава няма да ви спирам — усмихна се Дил, заблуден от невинния поглед на лешниковите очи на Еме и милото й държание. — Ще чакам вечерята с нетърпение.
В гората беше хладно и мрачно. Еме си проправяше път покрай паднали дървета и гниещи клони, запътила се към полянката с храсти, която беше открила отдавна, още когато беше дошла като млада булка във „Високите дъбове“. Бо много обичаше плодовите пайове, направени с плодовете от тази полянка. Точно както си мислеше, храстите бяха натежали от едри, сочни боровинки, които само чакаха да бъдат откъснати от бодливите си клончета. Тя моментално напълни кошницата.
— Еме! — Името й прошумоля в листата като безплътен призрак. Чу го ясно, но не можа да разбере откъде идва гласът. — Еме, насам! Зад високия дъб с кривия дънер!
Еме се извърна и се вгледа в дървото, но погледът й не можеше да проникне зад масивното стъбло на дървото. Косъмчетата на тила й настръхнаха, по гърба й пропълзя вледеняваща тръпка.
— Кой… кой си ти? Какво искаш от мене?
Минаха няколко секунди, изпълнени с напрежение, преди една фигура да излезе иззад дъба. Еме ахна, когато позна човека.
— Боже господи, Еме, колко хубаво е да те види човек! Все така красива, както винаги.
— Гар! Гарсън Пиндър! Чух, че си бил тежко ранен и не се знаело дали ще оживееш.
Гарсън Пиндър и семейството му бяха приятели на семейство Тревър. Тя и Бо посещаваха от време на време красивата им плантация, разположена на половин ден път от „Високите дъбове“. Сега от нея бяха останали само обгорените руини на някога великолепната къща. Майката на Гарсън и двете му сестри живееха при роднини в Савана. Баща му беше загинал при Гетисбърг.
Гар се ухили безсрамно, оглеждайки Еме от глава до пети. Беше си останал едновремешният наперен млад мъж и Еме с изненада установи, че войната почти никак не го е променила. На няколко пъти открито беше флиртувал с нея, но понеже двамата с Бо бяха големи приятели и от закачките му не беше произлязло нищо сериозно, тя никога не беше споменавала за това пред съпруга си.
— Както виждаш, добре съм, жив и здрав. Сега съм към военното разузнаване.
— Какво правиш тук? Не знаеш ли, че „Високите дъбове“ гъмжат от янки?
— Поне не са ги изгорили като „Розова градина“ и други плантации наоколо — каза той с леко обвиняващ тон.
Еме се изчерви виновно, макар всъщност да нямаше причина да се чувства така.
— Съжалявам. Но ти не отговори на въпроса ми. Какво правиш в неприятелска територия?
— Вчера последвах пратеника чак дотук Оттогава се крия в гората с надежда да поговоря насаме с тебе. Според моите сведения капитан Ник Дръмънд командва сините куртки във „Високите дъбове“. Така ли е?
— Сведенията ти са верни.
Еме се зачуди накъде ли води този разговор.
Гар облиза устни, впери в нея непроницаемия си поглед и запита:
— Направили ли са ти нещо лошо? Каквото и да било?
— Не, не са ме докоснали. Не съм в опасност, стига да спазвам правилата на капитан Дръмънд.
Гар кимна, явно доволен.
— Трябва ми помощта ти, Еме. Много ми е необходимо да узная какво съдържа пакетът, който пратеникът е донесъл вчера, а няма начин да се вмъкна в къщата, без да ме хванат. За Конфедерацията е от огромна важност да науча какви са следващите ходове на врага в тукашните места. Имам причина да вярвам, че в документите пише каква е следващата цел на северняците.
На Еме не й трябваше преводач, за да разбере какво иска Гар от нея.
— Искаш да шпионирам?
— Искам да направиш каквото е необходимо, за да получа тази жизнено важна информация. Ти си красива жена, Еме — намекна той недвусмислено. — За тебе не би трябвало да е проблем да узнаеш това, което искам да разбера.
Еме замълча. Дали той искаше от нея точно това, което тя си мислеше, че иска?
— Докъде точно се очаква да стигна, за да получа тази информация?
Гар я изгледа с циничен поглед, смъквайки от нея всичко освен гордостта й.
— Мисля, че схващаш положението, Еме. Мислиш ли, че Бо би ти се разсърдил, ако знаеше колко отчаяно се нуждае Югът от помощта ти? Не ме интересува как ще стигнеш до информацията, само ти казвам, че без нея войната е почти със сигурност загубена. Била си омъжена, знаеш какви са мъжете и колко лесно можеш да ги омаеш.
Дълбоко в себе си Еме беше убедена, че Конфедерацията е обречена, но понеже беше патриотка като всички останали, не се осмеляваше да изказва на глас мислите си. Може би Гар имаше право. Може би нарежданията, получени от Ник, можеха да помогнат на Юга да спечели важна битка. Но тя нямаше намерение да направи онова, което Гар й предлагаше, с цел да получи тези сведения. Колебанието й трая толкова дълго, че той започна нервно да пристъпва от крак на крак. Понеже се страхуваше да не го хванат, не смееше да се задържа в околностите повече, отколкото беше абсолютно необходимо.
— Е, Еме, ще ни помогнеш ли? Или ще оставиш смъртта на Бо неотмъстена? В твоите възможности е да повлияеш сериозно върху хода на войната.
Еме разбра, че трудно може да откаже след подобни думи.
— Ще се опитам, но не мога да ти обещая нищо — изрече тя нерешително.
Устните на Гар се извиха в бавна усмивка.
— Знаех си, че ще видиш нещата така, както и аз. След като цялата тази отвратителна бъркотия приключи… е, нали знаеш, че винаги си заемала специално място в сърцето ми. Бях най-добрият приятел на Бо и ще се погрижа за тебе, както той би искал да го сторя.
Еме не си правеше никакви илюзии относно двусмисленото му обещание.
— Гар, ще помогна, ако мога, но…
— Да се срещнем тук след една седмица, Еме. В полунощ. Аз ще те чакам. Ако не можеш да ми донесеш съдържанието на папката, поне прочети съобщенията и запомни съдържанието им, както и всичко друго, което дойде за Дръмънд.
— Ще се опитам, Гар, но… — Гласът й секна, когато той внезапно се обърна и изчезна сред олюляващите се горски сенки. — Гар, почакай…
Но беше твърде късно. Сигурно беше държал коня си вързан наблизо, защото тя го чу да шумоли в храсталака. След миг настана абсолютна тишина, когато конят и ездачът му се изгубиха сред дърветата.
Еме никога не се бе чувствала толкова объркана. По принцип беше почтен човек, шпионирането противоречеше на всичко, на което я бяха учили. Но Гар го представи така, сякаш бъдещето на Юга зависеше от информацията в съобщенията, получени от Ник. Дръзко беше намекнал, че тя трябва да направи всичко във и извън границите на приличието, за да получи тази информация. С глава, натежала от ужасяващи представи какво би направил Ник, ако я хванеше да шпионира, Еме бавно тръгна по обратния път към имението. Тъкмо беше излязла на една полянка, когато към нея се насочи един самотен конник, препускащ като самия дявол.
Тя се опита да се върне обратно под закрилата на дърветата, но бесният ездач слезе от коня и се хвърли към нея още преди да беше успяла да намери къде да се скрие.
— Какво, по дяволите, правиш тук, когато изрично ти забраних да излизаш от двора?
