Ник се отпусна на възглавницата. Пътуването от „Високите дъбове“ до Атланта беше изцедило силите му и откакто беше пристигнал вчера, почти не беше ставал от болничното легло. Макар че тялото му беше слабо, умът му работеше непрестанно и той ужасно се тревожеше за Еме и Бранд, не знаеше как ще се справят в негово отсъствие. Еме имаше пари — онези, които й беше дал, преди да замине, но за колко време щяха да й стигнат? Ник нямаше представа кога ще може да се върне във „Високите дъбове“, а дотогава можеха да се случат много неща на една красива жена, останала сама с малко дете и стара прислужница.
Благодарение на личния интерес на генерал Блекуел към него, Ник скоро беше определен да замине на север в по-добра болница. Щеше да пътува със специалния влак, с който генерал Блекуел се връщаше във Вашингтон. За негово съжаление обаче и Реджина имаше намерение да пътува заедно с тях, но той нямаше думата по въпроса. Във всеки случай, Ник се надяваше, че докато стигнат до Вашингтон, ще успее да обясни на Реджина че развалянето на годежа е в неин интерес.
— Миличка, трябва да отидем до Атланта да купим храна. — Савана се опитваше да извади Еме от летаргията, в която беше изпаднала от няколко дни, след като Ник замина. — Сега, като имаме пари, нищо не ни спира. Утре рано сутринта тръгвам.
Думите й не направиха никакво впечатление на Еме.
— Ако няма храна за Бранд, детето ще умре от глад.
Това наруши летаргията.
— Какво каза?
— Капитан Дръмънд остави пари, нали така? Утре ще ида с фургона в града да видя какво може да се купи.
Еме кимна в знак на съгласие и отново потъна в мрачните си мисли. Мисълта, че Ник я иска само за да задоволи страстта си, не повдигаше особено много духа й. Запита се дали е мислел за красивата си годеница, докато се е любел с нея. Чувстваше, че вероятно подозренията му, че Бранд може да е негов син, го бяха накарали да каже, че се интересува от нея. Трябваше да послуша вътрешния си глас и да не му позволява да разбие сърцето й.
На другия ден Савана не можеше да стане от леглото. Винаги беше имала ревматизъм, но сега студеното време в последните дни си беше направило лоша шега със старите й кости. Лекарството, което й бяха предписали за болестта, отдавна беше свършило, но сега, когато имаха малко пари, Еме реши да попълни запасите от лекарства в някоя аптека в Атланта. Разбира се, това означаваше, че сама трябва да иде до града.
Тръгна за града в ранната утрин на следващия ден. Понеже се страхуваше да остави Бранд сам с болната Савана, го взе със себе си. Старият фургон вървеше със скоростта на охлюв, но в края на краищата стигнаха до града, този път без никакви злополучни срещи. Еме само се молеше фургонът да не се разпадне, преди да се върнат във „Високите дъбове“. Когато минаха покрай гарата, Бранд нададе вик и посочи една група пътници, които се качваха на влака.
— Мамо, погледни! — Еме спря фургона и погледна натам, където сочеше Бранд. — Това е Ник, мамо! Качва се на влака с онази жена.
Сърцето й се сви болезнено. Наистина беше Ник. Още изглеждаше бледен и донякъде нестабилен, но вървеше сам… естествено, с помощта на червенокосата си годеница. Толкова, значи, струваха уверенията му, че Реджина Блекуел не означава нищо за него, помисли с горчивина Еме. Тя знаеше, че той е лъжец и мошеник, знаеше го от толкова отдавна, че не й се искаше да си припомня, защо беше очаквала точно сега да се промени?
— Можем ли да му кажем довиждане, мамо? — запита Бранд. — Сигурно ще му стане приятно.
— Не мисля, скъпи. По-добре да вървим. Искам да стигна във „Високите дъбове“, преди да се стъмни.
Бранд, въодушевен от срещата, не обърна внимание на отговора на Еме, скочи от бавно движещия се фургон и изтича към влака, викайки Ник с цяло гърло. За щастие Ник чу гласа му насред гласовете на качващите се пътници. Широка усмивка се разля на лицето му, той коленичи и протегна ръце към детето. Еме загледа в няма ярост как Бранд се хвърля в прегръдките му. Нямаше какво друго да направи освен да дръпне юздите и да гледа безмълвно как синът й и Ник разговарят.
— Какво правиш в Атланта? — запита Ник, надявайки се, че са дошли, за да го потърсят.
— Дойдохме да купим храна и да намерим лекарство за ревматизма на Савана. Ти заминаваш ли, Ник?
Тъжното му личице накара сърцето на Ник да се свие. Той погледна към Еме, видя, че е ужасно ядосана, усети, че е непоколебимо убедена, че той само я е използвал. Явно тя нямаше представа колко много означава за него.
— Не бива да се бавим, Ник — подкани го Реджина, раздразнена от ненавременната поява на вдовицата Тревър и сина й. — Влакът ще тръгне всеки момент.
Ник прегърна силно Бранд и пошепна на ухото му:
— Грижи се за майка си вместо мене, синко. Кажи й… кажи й, че ще се върна.
Изправи се и бързо се качи във вагона.
— Това не е ли оня капитан, дето не ни даде да изгорим оная плантация преди време, а, сержант Пурди?
Пурди и конниците от неговия патрул тъкмо минаваха покрай гарата, когато видяха Ник да се качва във влака за Вашингтон.
— Той е, ефрейтор — каза замислено Пурди. — И понеже капитанът заминава, мисля, че сега спокойно можем да се върнем и да изгорим онова имение. Имаме заповед да изгорим всичко около Атланта.
— Ами вдовицата, собственичката на имението? — запита ефрейторът, облизвайки устни с жадно предчувствие. — Хубава женичка беше.
Те бяха забелязали Ник да се казва на влака малко след като Бранд се беше отделил от него, затова и не видяха Еме сред тълпата.
— Дива малка вещица, така си е — каза замислено Пурди. — Може би сега ще разберем колко е дива.
Хищната му усмивка не се нуждаеше от обяснение.
Пурди, също както и Шърман, беше убеден, че войниците му се бият не само с враждебно настроените противникови войници, но и с враждебно настроените цивилни, както и че армията на Съюза трябва да унищожи възможностите на южняците за продължаване на войната. Техните заводи, железопътни линии, пътища, ферми — всъщност, волята им за съпротива — трябваше да бъдат унищожени. Затова войниците на Шърман подпалваха всичко, което имаше военна стойност — и много неща, които нямаха нищо общо с армията — във и около Атланта, всичко, което Худ беше оставил.
На Еме не й трябваше много време, за да разбере, че храната в Атланта е оскъдна. Мъжете бяха зарязали фермите си за да отидат в армията, обричайки населението на глад.
След като прекара повече време, отколкото й се искаше, в опити да купи храна и лекарства за Савана, Еме потегли обратно към „Високите дъбове“ много по-късно, отколкото беше планирала. Наложи й се да похарчи по-голямата част от парите, които й беше оставил Ник, за да купи храни на безбожни цени. Но поне беше намерила царевица, брашно, малко захар, сол, бекон и някакви консерви. Беше се снабдила дори с патрони за пушката. Сега имаха възможност да ходят на лов и да се снабдяват с прясно месо. И тя, и Савана стреляха сравнително добре.
Екотът на една гръмотевица разтърси фургона и Еме помисли, че ще е добре, ако стигнат във „Високите дъбове“, преди да ги връхлети дъждът. По това време на годината дъждовете бяха пронизващо студени. Слава богу, че беше се сетила да вземе едно-две одеяла, за да се завият с Бранд, ако стане нужда.
Видя странното зарево, осветяващо небето, на около две мили, преди да стигнат до „Високите дъбове“. Стреснатият й вик събуди Бранд, който спеше зад нея във фургона.
— Какво има, мамо? — запита той сънено.
— Н-нищо, сине, спи, спи.
Макар че веднага разбра какво означава заревото, Еме не искаше да тревожи Бранд. Но в миналото тя много пъти беше виждала такова сияние да осветява небето, за да не разбере откъде идва.
