Последния път, когато беше видяла небето да се оцветява в яркочервено, янките изгориха плантацията на Пиндър. Преди това — „Белфор“. Тя се замоли дано със Савана да не се е случило нещо лошо. Дали старата жена се беше спасила от ада, погълнал „Високите дъбове“, запита се тя отчаяно. Или е загинала в пламъците? Ако те двамата с Бранд не бяха тръгнали за Атланта, и тях щеше да ги постигне съдбата на Савана.
Почти веднага започна да вали. Не ситен дъждец, а проливен, пороен дъжд. Еме можеше само да се надява, че дъждът ще угаси огъня, който изяждаше „Високите дъбове“. Пращене и дим от гаснещи пламъци изпълваха наситения с влага въздух, когато Еме спря фургона пред опожарената къща. Огънят беше почти угаснал, но по-голямата част от къщата беше унищожена, преди да започне да вали. Двете колони на портала стояха като странни стражи, загадъчно непокътнати сред купчината обгоряло дърво. Макар че стените не бяха се срутили, покривът беше пропаднал на няколко места, а вътрешността на къщата представляваше жалка гледка.
Савана не се виждаше никъде и Еме се уплаши да не е станало най-лошото. Излезе от фургона, взирайки се през мъгливия полумрак в руините, които бяха неин дом от деня, когато Борегар Тревър я беше направил своя съпруга. Беше потресена, припомни си безбройните случаи, когато двете със Савана бяха защитавали „Високите дъбове“ от конфедерати дезертьори, разбойници и войници на Съюза, които бяха най-голямата напаст — унищожаваха всичко, което не можеше да се яде, опожаряваха къщи и памучни полета, ограбваха влакове и навсякъде създаваха истински ад, оправдавайки се с военните действия.
— Какво ще правим, мамо?
Въпросът на Бранд изтръгна Еме от вцепенението й. Заради сина си тя щеше да направи всичко необходимо за оцеляването им.
— Имаме храна във фургона, скъпи, ще оцелеем някак.
Изведнъж Еме видя една фигура да излиза от задната част на къщата. Дръпна Бранд към себе си и посегна за пушката, която беше взела за всеки случай. У Савана беше останал пистолетът.
— Еме, ти ли си, миличка?
— Савана! Слава на бога, че си жива!
Старата жена пристъпваше бавно, сякаш изпитваше силни болки. Когато стигна до Еме, тя трябваше да я подкрепи, за да я задържи на крака.
— Янките изгориха къщата, миличка. Не можах да ги спра. Беше оня сержант, дето капитан Дръмънд го изгони тогава.
— Сигурно е разбрал, че Ник вече го няма тук, и са дошли да си довършат работата. Направиха ли ти нещо?
— Не, миличка, само нахълтаха вътре и ми дадоха пет минути да се махна. Едва успях да събера малко дрехи и подпалиха стълбата, без малко да не мога да сляза. Съжалявам, миличка, че не можах да спася „Високите дъбове“.
— Няма нищо, Савана, това е само една къща. А ние сме живи.
— Не им хареса, че не те намериха тука, миличка. Господ знае какво щяха да направят с тебе, ако си беше у дома, като дойдоха.
— Не… не искам да мисля за това — потръпна Еме, осъзнавайки каква щеше да бъде съдбата й, ако войниците я бяха намерили във „Високите дъбове“.
— Уморен съм, мамо, гладен съм — захленчи Бранд. Хвана се за полата на Еме, объркан и потиснат от внезапната промяна в живота им. — Ако капитан Дръмънд не си беше отишъл, нямаше да стане така.
Еме не можа нищо да му отговори.
— Прибрах нещата в една от робските колиби — поде Савана. — Знам, че не е кой знае какво, обаче имаме поне покрив над главата. Няма да ни духа, ще сме на сушина. Даже извлякох два одъра и мебели, дето не са много обгорели.
— Ще се справим, Савана — каза Еме.
Заради Бранд се опита да се усмихне. Но това не го утеши особено.
— Какво ще стане с нас, мамо?
— Ще се справим, скъпи. Ще видиш, в колибата ще сме много добре.
— Зимата идва — напомни с многозначителен тон Савана.
— Казах, че ще се справим — отвърна малко троснато Еме.
— И ти, и Бранд ще сте добре, независимо какво трябва да правя, за да оцелеем.
Когато зимните ветрове задухаха през процепите между гредите и снегът започна да прониква през дупките на покрива, когато храната свърши и гладът принуждаваше Бранд да заспива с плач, Еме намери смелостта да предприеме необходимите стъпки.
15
Снегът падаше лениво, застилайки Вашингтон с чисто бяла покривка. Иззад заскрежения си прозорец Ник виждаше малкото смелчаци, дръзнали да излязат в бурята, да пъплят по заледената улица, за да отидат там, където ги зовеше необходимостта. Беше първият ден на декември, течеше шестата седмица, откакто беше дошъл в тази болница за оздравяващи. Отокът в белия дроб забавяше възстановяването му в първите дни, след като пристигна във Вашингтон, но волята за живот никога не го беше напускала. Бореше се с последиците от раняването с непреклонната решителност, която никога не му позволяваше да се признава за победен.
Сега, когато здравето му се беше подобрило и вече нямаше нужда да стои в болница или санаториум, времето беше станало непоносимо. Ник беше напуснал болницата преди три дни и се беше настанил в общежитието за несемейни офицери, очаквайки ново назначение. Беше го получил само преди часове. Назначаваха го на престижна длъжност във Вашингтон като адютант на генерал Блекуел. Трябваше да се досети, че Реджина ще се намеси и в това.
Реджина. Господи, само като си помислеше за нея, се вбесяваше. Тази жена отказваше да приеме факта, че бракът им нямаше да се осъществи. Живееше в някакъв свой свят, ръководена от собствените си представи. Ако нещата не вървяха според нейния план, тя просто не им обръщаше внимание. Навремето му се беше сторило, че ако й предложи брак, това ще се отрази благоприятно на кариерата му. Тя имаше необходимите връзки, а в противен случай баща й щеше да се погрижи изгледите му за повишение да бъдат сведени до нула. Но това вече нямаше никакво значение.
Тогава Еме Тревър се беше върнала в живота му, и го беше накарала да осъзнае, че бракът с Реджина е невъзможен. Както обикновено, когато имаше малко повече свободно време, Ник отново се замисли за Еме и Бранд. Тревожеше се, че нямат достатъчно храна, безпокоеше се, защото нямаше начин да разбере дали са още във „Високите дъбове“, опитвайки се да водят жалко съществувание.
В мига, когато получи новото си назначение, което му позволяваше две седмици отпуск, преди да отиде да заеме поста си, Ник започна да крои планове да се върне в Атланта, да намери Еме и Бранд и да ги доведе във Вашингтон. Но времето се развали и влакът между Вашингтон и Атланта, който вървеше от време на време, откакто конфедератите започнаха да взривяват линиите, трябваше да замине едва след два дни.
Едно почукване на вратата прекъсна размислите на Ник. Беше приятно изненадан, когато отвори и се намери лице в лице с капитан Бърч — цял отрупан със снежинки и потръпващ от студ.
— Брус! Не стой така, човече, влизай бързо вътре! Какво правиш тук, във Вашингтон?
— Бях леко ранен и се възстановявах. Имах работа във Вашингтон и реших да намина да те видя. — Капитанът изгледа критично приятеля си. — Освен че си много блед, изглеждаш доста добре за човек, почукал на вратата на смъртта. Мога само да предполагам, че състоянието ти се дължи на грижите, които получаваше във „Високите дъбове“ от онази красива блондинка, към която изглеждаше толкова привързан.
— На Еме дължа не само оздравяването, а и живота си — каза Ник. Устните му се извиха в мечтателна усмивка. — Щях да бъда мъртъв, ако Еме не беше взема нещата в свои ръце там, в полевата болница.
— Струва ми се, че чух нещо такова. Чух и че Реджина Блекуел те е довела в Атланта и после е дошла с тебе тук във Вашингтон. Това означава ли, че годежът ти с дъщерята на генерал Блекуел още е в сила?
