Обитателите на къщата започваха да се размърдват. Докато минаваше през приемната, Еме хвърли един поглед и зърна няколко млади жени, доста разсъблечени, които си приказваха и се смееха, сякаш нямаха никакви грижи. Те отвърнаха на погледа й, но като че ли не се разтревожиха особено, че една непозната жена е влязла в жилището им.
— Можем да поговорим в кабинета, скъпа — каза госпожица Мона и въведе Еме в една стая в дъното на коридора, точно до приемната.
Еме влезе и приседна нервно на ръба на един стол. Вместо да седне зад бюрото си, Мона се подпря на него и погледна към посетителката си. На лицето й не се четеше нито критика, нито неодобрение, а чисто любопитство.
— Как се казваш?
— Еме Тревър.
— Кой те прати тук?
Мона явно предпочиташе да играе с открити карти.
— Никой не ме е пращал. Казаха ми, че можете да ме вземете на работа, дойдох по собствено желание.
Мона загледа внимателно Еме с интелигентните си очи — нещо средно между синьо и зелено. По-скоро с цвета на бурно море.
— Разбира се, знаеш, че жените, които наемам, трябва да са склонни да доставят удоволствие на мъжете.
По врата на Еме полази гъста червенина.
— Знам на какво място съм дошла.
— Работила ли си преди в публичен дом?
Еме размърда беззвучно устни, докато набере смелост да отговори.
— Не съм.
— Така си и помислих. Не изглеждаш такава жена. Но сега искаш да работиш тук, нали?
— Да.
— Явно моят дом не е бил първият ти избор — забеляза сухо Мона. — Ще ми кажеш ли какво те доведе тук?
— Отчаяно се нуждая от пари — призна Еме. — Янките изгориха дома ми и ние със сина ми се принудихме да живеем в една робска колиба.
— Имаш ли роднини?
— Никакви. Съпругът ми и родителите му починаха, моите родители отдавна са мъртви. Вероятно има някой Тревър във Франция или в Англия, но в момента това не ми върши никаква работа. Трябва да намеря пари колкото може по-скоро, за да купя храна и лекарства. Иначе няма да преживеем зимата.
— И си склонна да се продаваш, за да купиш храна за сина си.
Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.
— Бих направила всичко, бих се отказала от честта си, но няма да допусна синът ми да гладува.
— И на тебе самата ти трябва да се понахраниш — каза Мона, хвърляйки критичен поглед към измършавялата фигура на Еме. — Клиентите ми харесват сочни жени, не искат нищо да им напомня за войната. И дрехите ти не са в особено добро състояние. Може би ще са необходими няколко дни, за да влезеш в добра форма, преди да те представя на клиентите си.
— Няколко дни! Но аз… аз имам нужда от парите сега. Мога да започна веднага.
— Няма да издържиш цялата нощ — намръщи се Мона. — Както си прегладняла и измършавяла, нямаш необходимата издръжливост за тази работа. Не, скъпа, ако искаш да работиш, ще трябва да ми позволиш да те поохраня, преди да започнеш. И да ти намеря дрехи, подходящи за тази професия. Косата ти също е в ужасно състояние. А аз трябва да пазя реномето си. Мъжете, които идват тук, очакват да намерят най- доброто и никога не съм ги разочаровала.
Еме закърши безпомощно ръце.
— Какво да направя? Парите ми трябват сега.
Изражението на Мона се смекчи. Не беше толкова безсърдечна, колкото можеше да се очаква от жена с нейния занаят. И тя като Еме познаваше безизходицата и отчаянието и не би се справила, ако не беше имало кой да й помогне.
— Мога да ти дам пари на заем, скъпа, макар че се съмнявам, че ще намериш някъде в Атланта да се продава храна.
— Но как оцелявате, щом няма храна? Всичките ви момичета изглеждат здрави и сити.
— Разбира се, федералните власти се грижат да получавам храна и лекарства, за да поддържам момичетата си в добро здраве. Ние сме много важни за доброто състояние на техните войски.
Еме се изчерви, смутена от безцеремонните думи на Мона, но решена да не се предава.
— Ето какво ще ти кажа, скъпа. Ще ти дам храна, колкото мога да отделя, а ти ще ми платиш от първия си приход.
— Ще направите ли това за мене? Откъде знаете, че можете да ми вярвате? Откъде сте сигурна, че ще се върна?
Погледът на Мона не трепна.
— Просто знам. Дори ще ти дам кон, за да се върнеш у дома. Твоят не ми изглежда много надежден. Можеш да заминеш утре сутрин. Ще чакам да се върнеш привечер. Дадено?
Мона беше не само много проницателна, когато трябваше да прецени нечий характер, но и притежаваше невероятен делови усет. Тя видя потенциала на Еме, скрит под непривлекателните дрехи. Още от пръв поглед разбра, че Еме Тревър притежава вродена красота и уязвимост — качества, които мъжете намираха за неустоими. Надяваше се Еме да стане любимка на клиентите й и да й донесе достатъчно печалба, за да компенсира заема, който й даваше.
Еме преглътна няколко пъти, преди да отговори. Знаеше, че щом даде дума, ще я удържи на всяка цена. Точно както веднъж беше рискувала честта си в игра на карти и беше платила по начин, който промени завинаги живота й, така и сега трябваше да бъде готова да компрометира репутацията си, като приеме щедрото предложение на Мона.
Нейната гордост срещу живота на сина й. Немислимо беше да ги сравнява. Гордостта й беше нещо незначително, сравнена с този огромен залог.
— Дадено, госпожице Мона. Ако ми дадете провизии за няколко седмици, ще ги закарам във „Високите дъбове“ и ще се върна веднага, готова да изпълня задължението си към вас. А вие ще си приспаднете стойността им от заплатата ми.
— Има ли някой във „Високите дъбове“, който да се грижи за сина ти, докато те няма?
Еме кимна, внезапно разтревожена от мисълта какво ще каже Савана, когато разбере, че любимата й възпитаница ще работи в публичен дом.
— Бавачката ми. Савана обича Бранд не по-малко от мене.
— Значи се разбрахме, скъпа. Можеш да спиш тук тази нощ, никой няма да те безпокои. Утре ще закараш у дома си провизиите, а когато се върнеш, ще те наглася и ще те представя на другите момичета. Не се тревожи, скъпа, ще се справиш.
— Ще работиш какво?
Старата бавачка изгледа Еме така, сякаш тя току-що й беше казала, че утре ще настъпи свършекът на света. Това по-лесно би могла да приеме.
— Намерих си работа, Савана. Има ли значение какво ще работя? Госпожица Мона е добра жена. Даде ми цялата тази храна и вярва, че ще се върна в Атланта.
— Тая работа няма да я бъде — светнаха с опасен пламък тъмните очи на Савана.
— Няма нужда да спорим, Савана, вече дадох дума. Връщам се при госпожица Мона.
— Само през трупа ми.
Еме въздъхна уморено.
— Ще нося още храна, когато мога да отделя малко време. И лекарства. Госпожица Мона ме прати при лекаря си и той ми даде лекарства за тебе и Бранд. Имам да плащам дълг и честта ми изисква да се върна, за да удържа на обещанието си.
