— Как можеш да говориш за чест, когато това, което вършиш, е безчестно? Да знаеше капитан Дръмънд за тая работа, щеше…
— Савана! Не искам да чувам нито дума повече за капитан Дръмънд или какво щял да направи. Няма го тук и няма изгледи да го видим някога, така че не го интересува какво съм правя или не правя. Просто трябва да приемеш факта, че съм решена да ви спася вас двамата с Бранд, независимо какво ще струва това на гордостта ми.
— Това никак не ми харесва, дете, но щом си толкова упорита, не мога да направя нищо, за да те спра. Ще се грижа добре за Бранд вместо тебе. Нищо лошо няма да му се случи, докато те няма.
— Ще гледам да си идвам по-често, Савана — обеща Еме. — Винаги щом мога.
— Пази се, миличка — изхлипа побелялата негърка, обръщайки се с гръб. — Не е справедливо. Изискана дама като тебе не трябва да спи с янките за пари.
— Понеже не можа да каже нищо, с което да утеши старата жена, Еме се обърна и се приготви да тръгне.
— Ще ида да се сбогувам с Бранд. Обичам ви, Савана.
16
Когато Ник излезе от влака, пред очите му се разкри картина на такова безутешно отчаяние, каквото никога досега не беше виждал. По улиците на Атланта не се виждаха почти никакви други хора освен федерални войници. Гарата беше полуразрушена и той забеляза групи работници, поправящи линиите, които извеждаха от града. От време на време минаваше кабриолет с някоя и друга гримирана проститутка, сама или с покровител от федералните войски, но дори да имаше повече цивилни, завърнали се в града, това не си личеше по нищо.
Пътят от Вашингтон дотук мина скучно, в непрекъснати спирания заради ремонтните работи по трасето, почти всеки ден саботирано от конфедератите. Шърман беше решил да изостави жп линиите и беше определил за свой заместник в Атланта генерал Томас заедно с неговите шестдесет хиляди войници, докато той самият напредваше към крайбрежието, унищожавайки всичко по пътя си. Като че ли нищо не можеше да спре неумолимия ход на Шърман, който всеки ден изминаваше по дванадесет мили. Опълчението в Джорджия разрушаваше мостове, опожаряваше складове с провизии, сечеше дървета, минираше пътищата пред янките, но това само още повече ги ожесточаваше.
Ниските температури и острите ветрове почти за една нощ бяха отстъпили място на меко, почти пролетно време и Ник се зарадва на неочакваното разнообразие след суровата зима, която беше прекарал във Вашингтон. Запъти се направо към щаба, за да помоли да му намерят квартира за няколко дни. Дадоха му стая в хотел, използван от армията за настаняване на личния състав. Тъй като във влака не беше спал както трябва, той легна да си почине няколко минути, но потъна в дълбок сън. Когато се събуди, беше станало късно, за да тръгне към „Високите дъбове“, затова реши да види коня си. Сержант Джоунс му беше обещал, че ще погрижи Скаут да бъде настанен в конюшнята, докато господарят му е във Вашингтон.
Ник намери Скаут и установи, че за него се полагат добри грижи. Плати на собственика на конюшнята, но каза, че ще вземе коня чак утре сутринта, когато смяташе да тръгне към „Високите дъбове“. На вечеря се нахрани в офицерския стол, но не прие поканата да посети заведението на госпожица Мона — най- реномирания местен публичен дом. Не искаше да се люби с друга жена освен с Еме. Изгълта едно разредено уиски и си легна, мечтаейки как утре ще се види отново с Еме.
Щеше ли да му се зарадва, запита се той тревожно. Или още му беше сърдита? Имаха ли какво да ядат с Бранд или щеше да ги намери умиращи от глад? Часовете минаваха ужасно бавно.
Беше невероятно топъл ден за декември. Ник яхна Скаут и тръгна към „Високите дъбове“. В дисагите беше сложил лакомства за Бранд, шарен бродиран шал за Савана и един топ коприна за Еме. Знаеше, че шалът и коприната са лекомислени подаръци, но по-късно щеше да донесе и по-съществени. Не беше беден и можеше да си позволи да подари красиви неща на жената, която се надяваше да направи своя съпруга.
Тъй като баща му беше починал преди около десет години, Ник беше станал глава на семейството и единствена опора на майка си и сестра си. Така беше допреди няколко години, когато сестра му се омъжи. Оръжейната фабрика на баща му винаги даваше добри доходи, а в последните години дори процъфтяваше. Когато отиде на фронта, той остави като свой заместник съпруга на сестра си Клиф Уейленд и в негово отсъствие зет му управляваше много добре семейното предприятие. Толкова добре, че Ник сериозно възнамеряваше да му продаде фабриката, да вземе парите и да ги инвестира в нещо друго, по-приятно за него.
Когато намери отклонението от главния път, той подкара Скаут по дългата алея, обградена от дъбове, която водеше към имението. Нетърпението му сякаш беше заразително, защото конят трептеше като пружина под него. Сякаш беше познал пътя, по който вървяха, и искаше колкото може по-скоро да се върне у дома.
Странно, помисли Ник, че беше започнал да мисли за „Високите дъбове“ като за свой дом. Беше обикнал това място също като Еме. Представи си го как ще изглежда след войната и предположи, че за поддържането на обширните земи ще трябва да се наемат доста работници. Виждаше го такова, каквото е било преди, с трепкащите под полъха на ветреца валма на памуковите храсти, готови всеки момент да бъдат прибрани от грижовни ръце. Виждаше добитък да пасе по склоновете и овощни градини, натежали от плод.
Когато наближи къщата, Ник видя само високите колони на входа, останали почти незасегнати от пожара. Стори му се, че всичко си е както преди. Но това първо впечатление се разпадна в мига, когато си даде сметка, че стените са опушени и напукани, а покривът е разбит и пропаднал.
— Боже господи, не!
Скочи от седлото и изтича към изтърбушената, полуразрушена къща, викайки с пресекващ глас името на Еме. В отговор чу само една страшна тишина. Започна като луд да дърпа падналите греди и да мята настрани остатъците от съборени стени, докато ръцете му се разкървавиха, а дрехите му почерняха от сажди. Когато осъзна, че къщата е била опожарена преди седмици и няма как да разбере какво е станало с Еме и Бранд, той се отпусна на земята и потъна в отчаян размисъл.
Живи ли са Еме и синът й, запита се отчаяно. Или са загинали в пожара? Ами Савана? Федерални войници ли са подпалили къщата или дезертьори конфедерати? Когато научеше кой е отговорен за това безсмислено разрушение, щеше лично да се погрижи да бъде наказан.
— Много закъсняхте, капитан Дръмънд.
Ник скочи и се обърна. Позна веднага гласа на Савана и почувства внезапен прилив на облекчение. Преди да осъзнае какво му е казала.
— За какво говориш? Защо съм закъснял?
Господи, дано не е това, което си мисля, замоли се той горещо.
— Еме я няма.
— О, господи, не — изтръгна се вик от устните му. Разкъсваше се от болка. Без Еме нямаше защо да живее.
Но си спомни за Бранд. И синът му ли е загинал?
— Ами Бранд? И той ли…
— Бранд си е добре. Живеем в една от робските колиби там отзад. Не е кой знае какво, но сме на топло и под покрив.
— О, господи, толкова съжалявам, Савана, така ужасно съжалявам. Кога се случи това?
— Тъкмо след като онази жена ви откара в Атланта.
— Благодаря ти, че си опазила Бранд. Сигурно не ти е било лесно. Как се справяше?
Не искаше да мисли за Еме. Не сега, не и когато раната беше още толкова прясна.
— Изхарчихме парите, които ни оставихте, а като свършиха… — Тя замълча и наведе глава, поглеждайки към палеца на крака, който се подаваше от парцалите, с които беше омотала краката си, след като обувките й съвсем се прокъсаха. — Не е право, капитане, не е право моето дете да страда.
Той помисли, че старата негърка говори за Бранд.
