— Няма защо да се тревожиш за Бранд, Савана, ще ви отведа във Вашингтон и там ще се грижат добре за вас. Макар че Еме така и не си призна, винаги съм знаел, че Бранд е мой син.
Савана изведнъж се разяри.
— Никъде не отивам без Еме. Нито пък Бранд. Тя ще ме удуши, ако отведете детето.
Сълзи изпълниха очите на Ник и той побърза да ги изтрие с опакото на дланта си.
— Еме не би искала синът й да гладува. И аз я обичах, Савана, но трябва да мислим за Бранд. Ще се справим някак си.
— Ще се справим, но не съм толкова сигурна за Еме — отвърна мрачно Савана.
Забележката й стресна Ник. Помисли няколко секунди и изведнъж разбра какво е искала да каже. Сърцето му подскочи радостно и той сграбчи Савана за раменете, а огънят в зелените му очи я накара да се свие изплашено.
— Какво говориш, Савана? Помислих, че ми каза, че Еме е умряла.
— Умряла ли? Божичко, как ще е? — Тя вдигна очи към небето. — Не е умряла, капитане, просто я няма тука.
— Къде е отишла?
Хватката му накара Савана да изпъшка.
— В Атланта. Казвах й, аз, че там няма работа за нея, обаче тя се зарече, че няма да ни остави да умираме от глад. Не че иска да го прави. Или да й харесва. Не-е. Гладувахме, капитане, и тримата. Нямаше друг начин.
— Какво разправяш, по дяволите?
— Ник! Върна се! Знаех си, че ще дойдеш, обаче мама все говореше, че никога няма да се върнеш във „Високите дъбове“.
Ник сграбчи детето, което влетя в прегръдките му. Изстена болезнено, когато усети колко отслабнало е малкото телце, ребрата му се брояха под изтънялата кожа. Колко ли мъки са изтърпели в негово отсъствие, помисли Ник в пристъп на вина. Закле се, че отсега нататък нито Еме, нито Бранд ще изпитат глад или лишения. А когато научеше къде работи Еме, щеше да отиде при нея и да остави съдбата си в нейни ръце.
— Къде е майка ти, синко? — запита той, след като пусна Бранд.
— В Атланта. Донесе ни храна и лекарства и пак замина.
— Болен ли си бил?
— Имаше възпаление на дробовете — отвърна Савана. — Еме не можеше да го гледа как се мъчи. Затова го направи.
— Какво е направила?
Ник започваше вече да губи търпение.
— Не мога да го кажа.
— Тя е при госпожица Мона — изчурулика Бранд. — Чух я, като казваше на Савана, че щяла да работи в уличен дом.
Ник едва не се задави.
— Какво?
— О, божке — изстена Савана, разтърсвайки скръбно глава. — Еме ще побеснее, ако разбере, че детето ни е чуло какво приказваме.
Ник се навъси. Досега Бранд не го беше виждал толкова разсърден, дори когато Еме беше избягала от „Високите дъбове“ и я беше заключил в стаята й за наказание. Личицето му се сви болезнено, но той храбро се помъчи да преглътне сълзите.
— Нещо лошо ли казах?
Ник се наведе и взе детето на ръце.
— Не, синко, не си казал нищо лошо, не се сърдя на тебе. Просто се тревожа за майка ти. Вземи да надникнеш в дисагите ми — донесъл съм ти подаръци.
— Подаръци? За мене? — В очите му затанцува любопитно пламъче. — Не помня кога последно съм получавал подаръци. А, сетих се — когато ти ми издяла конче.
Пламнал от нетърпение, Бранд се измъкна от ръцете на Ник, хукна към Скаут и започна да рови в дисагите. И докато издаваше радостни възклицания, откривайки едно след друго неочакваните съкровища, Ник продължи разговора си със Савана.
— Кога отиде Еме при госпожица Мона? — Гласът му сякаш всеки момент щеше да секне.
— Преди една седмица.
Тих стон се изтръгна от устните на Ник.
— Имаш ли вест от нея?
— Не. Донесе достатъчно храна, колкото да имаме за две или три седмици, и каза, че нямало скоро да си идва.
— Защо, по дяволите, не се опита да я спреш?
— Помъчих се. Господ знае, че се помъчих, но нали я знаете Еме колко е упорита! — Наистина, Ник знаеше това много добре. — Надяваше се да си намери почтена работа, обаче не можа. И не можеше да остави Бранд да гладува. Точно така щеше да стане, ако не беше отишла при госпожица Мона.
— Събери си нещата и тези на Бранд. Скоро ще се върна.
С лице, застинало в гневна маска, Ник се извърна рязко и се приближи към коня, в чиито дисаги още се ровеше Бранд. Момчето тъкмо беше пъхнало в устата си една ментова пръчка. Ник никога не беше виждал такова блажено изражение.
— Трябва да тръгвам, синко, но скоро ще се върна с майка ти. После всички отиваме във Вашингтон.
— Ще заминем от „Високите дъбове“?
— Само временно. — Той се обърна към старата жена. — Грижи се за момчето, Савана. — После, като си спомни за подаръка, който й беше донесъл, извади пакета от дисагите и го пъхна в ръцете й. — Това е за тебе.
— Не се карайте на Еме — предупреди го старата бавачка, размахвайки пръст пред лицето си. — Тя направи каквото трябваше.
Ник се качи на седлото.
— Не ми чети конско, Савана. На Еме трябваше да се скараш. Когато я намеря, ще се опитам да се въздържа. Ако това ще ти бъде някаква утеха, обещавам, че няма да й направя нищо лошо.
Отдалечавайки се от имението, почувства, че не е сигурен дали ще може да спази това обещание. Толкова беше ядосан на Еме, че можеше като нищо да извие хубавото й вратле. Като си представеше, че някакви мъже щяха да я мачкат и да се възползват грубиянски от нея, му прилошаваше. Макар да осъзнаваше, че го е направила заради Бранд, не можеше да не се вбесява. За бога, та той я обичаше!
Еме се огледа в огледалото, но видя насреща си една непозната жена, която изобщо не приличаше на нея. Жената, която я гледаше от огледалото, имаше пълни устни с цвета на узряла слива и напудрени с руж бузи. Очите й бяха обградени с черна линия, клепачите — подчертани с леки отсенки, които им придаваха чувствен изглед. Беше облечена в прозрачна вееща се роба, която не скриваше почти нищо от тялото и. Тънка риза, стигаща високо над коленете, разкриваше дълги, стройни крака, почти целите й гърди и подчертаваше тънката талия.
Макар че госпожица Мона цяла седмица я беше тъпкала с храна, това почти не й се беше отразило. Само дето хлътнатините под скулите и ключиците бяха изчезнали. Тялото й още беше болезнено слабо, но въпреки това напълно женствено, с всички необходими извивки и трапчинки. Обувки с висок ток допълваха тоалета й.
Най-големият й страх беше, че няма да може да направи това, което се очакваше от нея.
Колкото повече наближаваше времето, когато трябваше да слезе по стълбите и да се присъедини към момичетата на госпожица Мона, толкова по-голяма паника я обземаше. Беше се опитала да не мисли за това, което щеше да стане тази вечер, но само смъртта можеше да я накара да забрави факта, че в мига, когато позволеше на някой мъж да легне с нея, това щеше да я превърне в курва.
Мисли за Бранд, повтаряше си тя. Мисли, че спасяваш живота на двама души, не за глупавата си
