мебелировка и безвкусните тапети. Стовари я безцеремонно на меката покривка на леглото, отиде към вратата, заключи я и се върна, за да се надвеси над нея. Лицето му приличаше на буреносен облак, тъмно и заплашително.
— Къде, по дяволите, ти е отишъл мозъкът, че си тръгнала да работиш в публичен дом? Толкова ли ти харесва да се търкаляш с по няколко мъже на нощ? Изтрий си лицето, приличаш на курва.
— Не смей да ме съдиш, копеле такова! Нямаш представа какво ме е довело тук или защо съм го направила.
— Имам известна представа — каза Ник и изражението му се смекчи. — Но от това не ми става по-лесно да преглътна тая работа. Защо не ме потърси? Можеше да питаш в щаба, да помолиш да ми пратят телеграма. Или да оставиш писмо.
— Ако става дума за майор Танър, по-добре недей. Отидох при него, но той не пожела да ме изслуша.
— Помоли ли го да ти помогне да се свържеш с мене? Каза ли му, че синът ми е болен и гладува? Обзалагам се, че не си споменала името ми.
— Синът ти! Никога не съм ти казвала, че Бранд е твой син.
— Не си, но сега ще ми кажеш. Бях извънредно търпелив с тебе, Еме, но дойде време да ми кажеш истината.
Той я изгледа така, че тя веднага разбра — вече няма смисъл да се преструва.
— Да, по дяволите, Бранд е твой син! Сега доволен ли си?
Ник се усмихна.
— Ужасно съм доволен.
— И какво ще направиш сега? Не мисли, че ти и твоята Реджина ще отглеждате сина ми, защото няма да ти го дам.
— Какво общо има Реджина с тая работа?
— Тя ти е годеница. Или вече сте се оженили? Беше твърдо решена да те има.
— Няма да се женя за Реджина Блекуел. И ще отгледам сина си.
Еме ахна. Точно от това се страхуваше. Ник щеше да й отнеме сина и тя никога повече нямаше да го види.
— Не можеш да вземеш Бранд, Ник. Моля те, не виждаш ли, че ако ми го отнемеш, това ще ме убие?
— Ще поговорим по-късно за Бранд. Първо ми кажи какво те накара да търсиш работа в… в…
— В публичен дом — довърши изречението Еме, тъй като на него явно му беше трудно да произнесе тези думи. — Направих каквото трябваше, за да спася Бранд и Савана. Бранд беше болен. Двамата имаха нужда от храна и лекарства. Сключих сделка с Мона и възнамерявам да спазя моята част.
— Като спиш с мъже?
Силна червенина плъзна нагоре по шията на Еме.
— Правим каквото трябва заради тези, които обичаме.
— Господи, Еме, прииска ми се да те напляскам, като чух какво си направила. Още не съм сигурен дали няма да го направя, затова се въздържам да те докосна, както забелязваш, след като влязохме в тази стая. Казах ти, че ще се върна в Атланта. Знаеш колко много означаваш за мене.
— Но не чак толкова, че да споменеш, че си сгоден — нападна го тя.
— Наистина, не се сетих за това. Когато те открих, Реджина вече нямаше никакво значение за мене. И без това смятах да разваля годежа при първа възможност, но по време на война човек не може винаги да прави това, което иска.
Той се отпусна на леглото до нея, почувствал внезапна умора. Сега не го интересуваше какво е правила или с кого. Никога нямаше да я упреква за миналото, само бъдещето им имаше значение. Колко ли мъже е имала за една седмица, запита се той все пак. Дори един да беше, пак щеше да е много, дочу тъничко вътрешно гласче. Но Ник бързо отстрани противната мисъл.
— Какво те кара да смяташ, че ще интересувам от някоя синя куртка? — нападна го Еме. — Вашите войници съсипаха родния ми край разориха хората, изнасилваха и убиваха, рушаха и опожаряваха. Мразя те, мразя и всичко свързано с тебе. Защо просто не ни оставиш на мира?
Очите на Ник блеснаха в ярък зелен огън.
— Ти не ме мразиш, скъпа. Имаме дете, забрави ли?
— Как да забравя? Години наред живях в страх, че някой ден ще научиш за Бранд и ще ми го отнемеш. Беше самонадеяно от моя страна да мисля така, като се има предвид, че ти явно не се интересуваше какво е станало с мене, след като си прибра дълга на честта, който ти дължах. Но това се случи. Срещнахме се отново в не толкова прекрасни обстоятелства, бих казала, и сега ти искаш да ми вземеш Бранд. Как ще ми обясниш това?
— Съдба, скъпа. Трябвало е да стане. Точно както любовта помежду ни. Няма да ти отнема сина. Ти, Бранд и Савана идвате с мене във Вашингтон.
Еме се надигна.
— Какво! Как ли пък не! Никога няма да стъпя в този град. Колкото до любовта помежду ни, защо не си признаеш, че изпитваш само страст към мене? Искаш да отида с тебе във Вашингтон само защото искаш сина си, не защото имаш чувства към мене.
— Грешиш, скъпа. Да, искам Бранд, но не без тебе. Признавам, че изпитвам страст към тебе, но не е само това. Ако се страхуваш, че един ден ще започна да мисля лошо за тебе, защото… защото си дошла тук, бъди сигурна, че никога повече няма да говоря за това. Не ми харесва, но приемам, че си го направила от отчаяние и безизходица.
— Колко галантно от твоя страна — озъби се Еме. — Но съвсем ненужно. Не съм спала с никого, откакто Реджина те отведе от „Високите дъбове“.
Радостта се надигна на талази в него и сърцето му преля от щастие. Твърде хубаво беше, за да повярва. Еме беше вече цяла седмица при госпожица Мона. Как е възможно да не е спала с нито един мъж? Тя видя доволното му изражение, но веднага съзря и помрачаващото го безпокойство.
— Не очаквам да ми повярваш, но самата истина е, че госпожица Мона не ме караше да бързам. Каза, че трябва първо да си почина и да се поохраня. Цяла седмица ме тъпка с всякаква храна, а днес трябваше да бъде дебютът ми.
— Трябваше? — повтори Ник. Дяволчето в зелените му очи затанцува победния си танц. — Е, аз пръв ще прекарам една нощ с тебе. Люби ме, Еме. Отдай се на страстта ни, каквато няма втора на света. Утре заминаваме за Вашингтон, а тази нощ ни принадлежи!
— Как ли пък не!
17
— Сега замълчи и ме целуни!
Еме изстена смутено. Нима Ник не разбираше? Тя нямаше да отиде никъде с него. Нито пък щеше да му даде сина си. Той не беше човек, с когото би искала да преживее живота си. Освен това, Ник я искаше само заради Бранд. Тя не беше глупава. Нямаше начин той да докаже, че Бранд е негов син, нали?
— Защо продължаваш да се държиш така?
Той я изгледа втренчено и тя трепна вътрешно от този поглед.
— Няма пак да ми се изплъзнеш, Еме. Защо ти е толкова трудно да повярваш, че си много важна за мене?
Тя отмести очи, видимо разтърсена. Колко лесно можеше да лъже този мъж!
— Не се мъчи да ме покровителстваш, Ник.
— Това ли мислиш, че правя? Помисли пак, скъпа. Дойдох в Атланта веднага щом се освободих, за да отведа тебе и сина ни във Вашингтон. Ще се оженим веднага щом уредим необходимите неща. Седмици наред се измъчвах, като мислех за тебе и Бранд. Какво правите в тази опустошена от войната земя… може би гладувате или дори нещо по-лошо.
В стаята се възцари неловко мълчание. Ник продължи да се взира в лицето й. Наклони глава към нея. Еме се опита да го избегне, но той я хвана и я задържа обърната към него. Тя се вгледа в устата му, спомни
