— Не ми харесва тая работа, дете.
— Не виждам друго решение, Савана.
Макар че си придаваше безстрашен и решителен изглед, Еме усещаше как сърцето й се свива от страх. Но тя беше готова да направи всичко, за да намери храна и лекарства за Бранд и Савана.
Студеният вятър подмяташе боклуци по опустелите улици на Атланта, когато Еме влезе в града. Конят я беше докарал дотук благополучно, но тя сериозно се съмняваше, че ще успее да се върне с него във „Високите дъбове“. Откакто настъпи зимата, не беше получавал достатъчно храна и състоянието му беше лошо. Ребрата му се брояха, залепнали под изтънялата кожа.
Цивилни почти не се срещаха на улицата, макар да беше ранен следобед. Еме се опита да не обръща внимание на мъжете, които я оглеждаха любопитно, но й беше трудно да отминава с пренебрежение подвикванията и двусмислените забележки. Нямаше представа, че в Атланта са останали толкова малко жени с изключение на проститутките.
За огромно свое разочарование тя установи, че повечето магазини са затворени. В онези, които все още работеха, продавачите я отпращаха със снизходителни усмивки, когато кажеше, че си търси работа.
— И госпожица Мона ли ви отказа? — запита един собственик на магазин.
— Госпожица Мона ли? — учуди се Еме. — Съжалявам, но не я познавам.
Когато мъжът се ухили многозначително, сякаш не й беше повярвал, тя се обърна и излезе с озадачено изражение.
Следващият собственик на магазин беше далеч по-откровен.
— Да не сте някое от момичетата на госпожица Мона?
— Не, а трябва ли?
— Зависи. Доста хубавичка сте, но не каквато бих очаквал да намеря в… нали разбирате… в публичен дом. Сега това е единствената работа за жени в Атланта. Много момичета от добри семейства се принудиха да идат на работа при госпожица Мона. Освен това, всички цивилни се евакуираха от Атланта.
Еме избяга от магазина, разбирайки какво означават странните погледи на войниците по улицата. Мислеха я за курва!
Дълбоко замислена, тя поведе коня, опасявайки се, че ако го яхне, той може да падне под нея. Потръпна, когато студен повей се вмъкна под полата й. Спря пред една от малкото оцелели сгради, в която влизаха и излизаха войници. Пред нея нямаше друга възможност, освен да моли янките за помощ. Гордостта беше много по-малко важна, от живота на сина й. Трябваше да намери храна и лекарства за Бранд и ако янките можеха да й помогнат, тя щеше да им е благодарна.
Изправила тесните си рамене, Еме отвори вратата и влезе вътре. Лъхна я приятна топла вълна и тя остана за момент неподвижна, завиждайки на войниците, които не правеха нищо друго освен да седят край огъня и да греят гърбовете си. Минаха няколко мига, преди да я забележи един ефрейтор, седнал пред отрупано с книжа бюро.
— Мога ли да ви помогна, госпожице?
Еме събра смелост и изрече:
— Бих искала да говоря с началника ви.
— Имате ли среща?
— Не, току-що пристигнах в Атланта. Но животът на едно малко дете зависи от срещата ми с него.
— Съжалявам, госпожице, но майор Танър е много зает. Не сте ли чули, че всички цивилни са евакуирани от Атланта? Предлагам да се върнете откъдето сте дошли.
— Не и преди да се срещна с майор Танър.
Тя вирна предизвикателно брадичка и кехлибарените й очи се присвиха упорито. Погледна затворената врата вдясно от бюрото и се запита дали ще може да мине покрай ефрейтора, без той да я спре. Другите двама мъже в стаята не казаха нищо, в погледите им се четеше и нещо друго освен любопитство.
Не й трябваше много време да се реши. Мина край ефрейтора и рязко отвори вратата.
— Какво означава това?
Ефрейторът се появи на прага зад нея.
— Съжалявам, майоре, опитах се да кажа на тази млада дама, че сте зает, но тя настоява да говори с вас.
Майор Танър изгледа гневно Еме и тя инстинктивно разбра, че няма да получи никаква помощ от този навъсен офицер.
— Много добре, ефрейтор Литъл, ще говоря с нея.
Ефрейтор Литъл кимна, излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си. Майор Танър обърна ледените си сини очи към Еме и тя потръпна.
— Е, млада госпожице, дано да е нещо важно. От дома на госпожица Мона ли сте? Или от някой друг дом в града?
Еме, изчервена, заекна:
— Н-не, не съм от публичен дом. Живея със сина си и прислужницата си в едно имение близо до Атланта, в една робска колиба. Домът ми беше изгорен от вашите войници.
— Съжалявам, госпожице, но това какво общо има с мене?
Еме изфуча сърдито:
— Заради вас, янките, синът ми гладува! Трябват му лекарства, а нямам пари, за да купя.
Майор Танър прояви благоприличието да се изчерви.
— Ако се опитам да осигуря храна за всяко семейство, чиято къща е била изгорена, няма да остане нищо за хората ми. Господ знае, че имаме съвсем малко храна за през зимата. Сега времената са трудни, трябва да оцелявате както можете. Сега бъдете така добра да излезете оттук.
— Вие не разбирате! Без храна и лекарства синът ми ще умре. Ще вземете ли това на съвестта си?
Танър вдигна очи към нея и Еме помисли, че вижда някакво състрадание в сините му очи. Но това беше само за миг, после над лицето му сякаш се спусна някаква завеса, скривайки от погледа му ужасите на войната.
— Обърнете се към госпожица Мона, ако търсите работа. Сигурен съм, че ще ви вземе, ако й обясните положението си. Ако не желаете такава работа, по-добре напуснете бързо града. Сега за цивилните не е безопасно в Атланта.
Устните на Еме се изпънаха в тънка черта.
— Къде да намеря госпожица Мона?
Изражението му не се промени.
— В края на Пийч Стрийт. Няма как да не я забележите, това е единствената останала къща в квартала.
Еме се загледа в оградата около голямата, порутена къща на госпожица Мона на Пийч Стрийт. Не можеше да откъсне очи от оградата. Изглеждаше толкова обикновена на една улица, където повечето къщи бяха безнадеждно съсипани. Боята на места беше почти олющена, някъде липсваха цели дъски, но иначе изглеждаше толкова нормална сред целия хаос, че Еме за миг забрави защо стои тук и се взира в една проста дървена ограда.
— Е, скъпа, ще влезеш ли или цял ден ще стоиш на студа и ще зяпаш оградата ми?
Еме трепна силно, откъсната от съзерцанието си, и погледна към жената, която й махаше с ръка от прага на къщата. Беше висока и пищна, облечена в доста елегантна брокатена рокля. Косата й имаше най- странния оранжев цвят, който някога беше виждала.
Еме преглътна буцата, заседнала на гърлото й.
— Вие ли сте госпожица Мона?
— Самата тя, скъпа. Вътре е по-топло, не искаш ли да влезеш?
Еме кимна утвърдително, отвори вратата и тръгна по алеята. Поколеба се за миг, преди да стигне до вратата.
— Не се плаши, скъпа. Щом си стигнала чак дотук, не чакай, ами влизай.
— Да — съгласи се Еме и влезе, последвана от госпожица Мона. — Благодаря ви.
Наистина, здравето и животът на Бранд бяха по-важни от гордостта й. Преди да тръгне от „Високите дъбове“, се беше заклела, че ще направи всичко необходимо, за да намери пари за храна и лекарства. И имаше намерение да спази клетвата си.
