Усмивката на Ник освети стаята.
— Много ще ми е приятно. Сега върви, синко, ще поговорим по-късно.
Когато момчето излезе, той каза навъсено:
— Поне някой е щастлив от женитбата ни.
— Савана също се радва.
— А ти? Ами ти, Еме? Ориентира ли се в чувствата си? В небесата ли ще бъде сключен бракът ни или в ада?
— Във взаимното споразумение — отвърна тя тихо.
— Виждам, че не си си променила мнението — изрече рязко Ник. — Нито пък аз. Няма да ти се натрапвам. Отбих се да ти кажа, че ще се оженим вдругиден. Трябва да бъдем в кметството в два часа следобед. Ще дойда да те взема. — Подаде й пачка банкноти. — Купи каквото е необходимо за церемонията. Сега, ако ме извиниш, имам да върша работа.
Гласът му беше толкова далечен, толкова студен, че Еме не можа да потисне тръпката, която пробяга по гърба й. Защо не можеше да си признае, че просто обича един янки, че иска Ник в леглото си за цял живот? Отговорът беше прост, но същевременно сложен. Защото проклетата й южняшка гордост не й го позволяваше. Мразеше Ник по-отдавна, отколкото мразеше янките.
— Ник, почакай!
Той се обърна.
— Да не съм пропуснал нещо?
— В хотела ли ще живеем?
— Временно. Ще наема една къща веднага щом сегашните наематели се изнесат. Напълно обзаведена е и мисля, че ще ти хареса.
— Не обичам Вашингтон.
— Знам. Но точно сега нямаме друг избор. Краят на войната вече се вижда и скоро ще бъдем свободни да живеем където поискаме.
— Югът още не е победен — заяви упорито Еме.
— Уилмингтън падна преди два дни, по-голямата част от крайбрежието на Северна Каролина е в ръцете на федералните войски — възрази Ник. — Дезертьорството от армията на Ли, особено от войските му в Северна Каролина, е стигнало катастрофални размери. Повечето от тези мъже се връщат по домовете си, за да защитават и издържат семействата си, но някои преминават на наша страна, където знаят, че ще намерят храна и подслон. Не е тайна, че войниците не могат да се бият, докато семействата им бедстват и гладуват.
— Линкълн трябва да се гордее със себе си — изрече Еме с хаплив сарказъм.
— Еме, тази война не я измислихме ние. Не можеш ли поне веднъж да забравиш войната и да бъдеш това, което си? Никога не съм искал да ти бъда враг.
— Ще бъда твоя съпруга, какво повече искаш?
Той се вгледа в лицето й. Напрегнатият му зелен поглед проникваше дълбоко в душата й.
— Искам да ми позволиш да ти дам щастие, скъпа. Искам да те обичам, да бъда част от тебе, да ти бъда съпруг във всяко отношение. Но ако не ми кажеш, че искаш същото, ще живеем като двама чужди хора в една къща. Това ли искаш?
Мълчание.
Лицето му потъмня.
— Еме?
Отново мълчание.
Без да я погледне, Ник се обърна, излезе и затръшна вратата.
Когато дойде денят на сватбата им, Еме разбра колко е разсърден Ник. Вместо да дойде лично, изпрати карета да ги вземе и да ги закара в кметството.
— Сърди се на себе си, скъпа — забеляза Савана, докато пътуваха към кметството.
Еме изглеждаше прекрасно в хубавия зимен костюм, поръбен със заешки кожи. Когато Ник я видя, едва не отстъпи от решението си да бъде дистанциран, докато тя не признае, че го обича. Независимо колко много я искаше, беше решен, че ще я изчака тя да дойде при него, преди да се любят отново. Не знаеше как би могъл да оживее дотогава, но щеше да го направи. Ако този брак трябваше да просъществува, наложително беше Еме да признае чувствата си и да се откаже от омразата, която беше хранила към него през всичките тези години. Бяха постигнали доста в това отношение след посещението на Реджина Блекуел във „Високите дъбове“.
Женитбата не беше единственият план на Ник за бъдещето им. Беше задвижил и други планове, за да покаже на Еме колко много я обича. Налагаше се да изчака с тях, но като гледаше как се развиват военните действия, струваше му се, че няма да чака много.
Церемонията, за щастие, беше кратка. Еме изрече обета си, подтикната съвсем мъничко от Ник, докато Бранд и Савана ги наблюдаваха отстрани. Бранд се усмихваше от ухо до ухо, а старата бавачка изтри една сълза, изплъзнала се от ъгъла на окото й. В края на церемонията Ник бегло докосна студените устни на Еме в такава непорочна и мимолетна целувка, че тя помисли, че си е въобразила мигновеното притискане на устните му до своите. После той веднага я закара до хотела, като каза, че има спешна работа.
— Не ме чакай, Еме — изрече, докато я качваше в каретата. — Може да не се прибера довечера в хотела.
Тя се смая. Не можеше да повярва, че Ник наистина не смята да сподели леглото й. Като го знаеше колко е страстен, помисли, че няма вероятност да пренебрегне съпружеските си права, независимо какво твърдеше.
— Къде ще спиш?
— Това интересува ли те? Готова ли си да ми се подчиняваш във всяко отношение? Можеш ли да забравиш Борегар Тревър и факта, че съм янки?
Тя веднага се дръпна.
— Искаш твърде много от мене.
— Не, скъпа. Искам само да бъдеш честна пред себе си, поне веднъж, и да признаеш, че ме обичаш, въпреки че си конфедератка, а аз съм янки.
— Не… не мога.
Той кимна.
— Утре ще дойда да видя Бранд. Не искам да мисли, че татко му го пренебрегва.
Даде знак на кочияша и каретата потегли.
Еме се загледа право пред себе си, отчаяно искайки да се обърне и да го погледне, но се страхуваше, че той ще предположи, че го вика. Забила поглед пред себе си, тя се запита дали Ник ще празнува довечера сватбата им и с кого.
На следващия ден Еме реши да излезе, когато Ник дойде да се види с Бранд. Като видя, че Савана си има някаква работа, тя се измъкна незабелязано от хотела, без да казва на някого къде отива. Знаеше, че Савана ще й се скара, че избягва Ник, но ужасно я беше страх да го погледне в лицето и да се сблъска с обвинението в зелените му очи.
Докато бродеше безцелно из града, Еме спря пред една витрина за да разгледа изложените рокли. Денят беше студен и ветровит. Тя се уви по-плътно в наметалото си, все така загледана във витрината. Изведнъж до нейното отражение в стъклото се появи още едно и тя се извърна, търсейки да види чие е лицето, което беше видяла отразено във витрината. Беше й познато, установи тя. Но за свое съжаление не можеше да се сети чие е. Когато се извърна отново към стъклото, отражението беше изчезнало.
Разтърсена от преживяното, Еме продължи по пътя си. Тъкмо се беше запътила към хотела, когато един мъж се появи внезапно край нея.
— Върви и се прави, че няма нищо!
Еме пребледня, поглеждайки към мъжа, който я беше хванал за лакътя. Гар Пиндър! Какво правеше тук, във Вашингтон?
— Мислех, че си в затвора.
— Няма затвор на света, който да може да ме удържи — изрече Пиндър. — След като прекарах известно
