Викинг

страх го беше да помръдне, за да не забие тя камата в гърлото на Фиона.

— Пусни я, Брита — каза Торн с глас, изпълнен със заплаха. — Ти искаш мене, а не Фиона.

— Фиона е моята защита — озъби се Брита. — Знам, че няма да постъпиш милостиво с мене, затова се погрижих да напусна бойното поле, ако започнем да губим. Един дракар, снабден с всичко необходимо, с моряци и екипаж ме чака във фиорда. Вземам Фиона с мене. Тя е моята гаранция, че ще си отида по живо, по здраво.

— Пусни я и ще ти позволя да се качиш на дракара — предложи Торн.

— Не. Вещицата остава с мене. Тя е моето злощастие още откакто я видях. — Брита дръпна Фиона към фиорда, все така притискайки камата към гърлото й.

— Ще я освободиш ли, когато стигнеш фиорда? — извика Торн след нея.

— Може би — каза лукаво Брита. — Не се опитвай да ме следваш. Ако те видя зад себе си, ще убия вещицата.

Докато говореше, Брита се отдалечаваше, влачейки Фиона. Когато изчезна сред дърветата, Гарм, Арен и Туролф се втурнаха след нея. Торн ги спря с една дума.

— Не! Брита е в отчаяно положение и е много опасна жена. Няма да се поколебае да убие Фиона, ако тръгнем след нея. Аз тръгвам сам. Стойте тук и довършете битката.

— Битката е спечелена — каза Туролф — Роло е мъртъв, а хората му скоро ще идат при него във Валхала. Победата е наша.

Вниманието на Торн бе насочено към мястото, където Фиона и Брита бяха изчезнали в гората. Той почти не чу думите на Туролф. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен.

Интуитивно разбра, че щом Брита качи на дракара Фиона, той вече няма да я види. Собственият му дракар беше закотвен наблизо, но на борда му нямаше нито провизии, нито готов да го управлява екипаж.

— Тръгвам след тях — каза той с мрачна решителност. — Никой няма да ми вземе Фиона.

Фиона с все сили се мъчеше да се освободи от Брита, но не постигна нищо. Викингската жена буквално я влачеше по горската пътека и Фиона само можеше да мести краката си, за да остане права. Знаеше, че ако падне на земята, Брита ще я убие.

— Побързай — подканваше я Брита, бодейки я с камата, за да подчертае думите си. — Твоят любовник няма да стои мирен. Без съмнение вече е по петите ни.

— Пусни ме — замоли я Фиона. — Той ще те остави да заминеш на спокойствие, ако не ми направиш нищо.

Суровият смях на Брита беше изпълнен с презрение.

— Ако мислиш така, значи не познаваш Торн Безмилостния. Не забравя и не прощава.

Пътеката, по която вървяха, беше добре отъпкана, използвана често от хората от домакинството на Роло, както и от пътници. Тя водеше право към фиорда и към мястото, където беше закотвен дракарът на Брита.

Вратът на Фиона кървеше от множеството малки убождания, когато стигнаха фиорда. Тя видя плиткия кораб да се полюшва леко върху вълните и сърцето й затуптя от страх. Знаеше, че щом се качи на борда, животът й е в опасност.

Моряците, които Брита беше наела, ги видяха и се разтичаха. Спуснаха въжена стълбичка в дълбоката до коляно вода и един мъж слезе долу, за да я държи на място.

Брита накара Фиона да нагази в ледената вода.

— Качвай се — нареди тя.

— Не! Вече не ти трябвам. Послужи си с мене. Върви, докато е още възможно.

Брита разбра, че Фиона говори истината.

— Да, вече не ми трябваш — съгласи се тя. — Не трябваш и на Торн.

Торн изскочи от гората точно когато Брита вдигна камата си, за да я забие в сърцето на Фиона.

— Не-е-е-е! — откъсна се от гърлото му вопъл, който се разрази в смразяващ кръвта крясък.

Викът му разсея Брита за част от секундата, достатъчна, за да се възползва Фиона от нея. Докато Брита издигаше камата нагоре, ръката, с която държеше Фиона, леко отпусна хватката си. Фиона се дръпна изведнъж и се освободи, сниши се и се хвърли в тъмната ледена вода.

Студът я прониза, но й помогна да запази спокойствие. Тя се гмурна надълбоко и започна да се отдалечава от кораба, оставайки толкова дълго под водата, че дробовете й щяха да се пръснат. Когато най-накрая излезе на повърхността и си пое дъх, видя Брита да се катери по стълбичката. След миг платната бяха разгънати и корабът с Брита на борда се оттласна от брега. Греблата заработиха, помагайки на дракара да потегли с отлива към открито море. Тогава тежката ризница на Фиона я дръпна под повърхността и тя видя живота си да преминава мигновено пред очите й.

Торн изтича в паника към брега. Погледът му се плъзна по синьо черната вода, търсейки любимата му. Водата беше толкова студена, че той се усъмни, че някой може да оживее в нея. После я видя как излиза на повърхността за един кратък момент, преди тежестта на ризницата да я дръпне надолу. Вече бе свалил собствената си ризница и хвърлил оръжията си, тичайки към плитчината. Беше облечен само с туниката и подплатената риза, когато се хвърли във водата и заплува към мястото, където последно бе видял Фиона.

Нека оживее, помоли се на глас Торн, умолявайки собствените си богове за нейния живот, като със силни удари на ръцете се оттласкваше през ледената вода. Изпълнен с тревога, когато не видя Фиона да се издига отново на повърхността, той се уплаши да не би неговите богове да са го забравили и отправи пламенна молба към християнския бог на Фиона, обещавайки да стане християнин, ако той спаси живота й.

20

Фиона потъна като камък, повлечена от течението, което я подхвана и завъртя като песъчинка. Беше й студено. Ужасно студено. Потребността да диша, само преди миг толкова силна, вече не й изглеждаше важна, защото биенето на сърцето й се забави и почти спря. Тя знаеше, че смъртта е наблизо, и се изненадваше, че не е усетила зловещото присъствие на този тъмен дух, надвиснал над нея.

Фиона нямаше чувството, че умира. Но поради сковаващия костите й студ тя не усещаше почти нищо. Знаеше, че трябва да се опита да се спаси, и внезапно й хрумна, че трябва да свали ризницата си. Усилията едва ли си струваха, но тя започна да се бори с тежката плетена ризница. Помисли за Торн и колко много искаше да бъде с него. Започна да се бори по-усилено, толкова близко до безсъзнанието, че изтръпналите й ръце и пръсти просто отказваха да действат. Изведнъж чу успокоителен глас.

Не ти е време, дете.

Тогава едни ръце, които не можеше да види, издърпаха ризницата от нея и тя започна да се издига нагоре през тъмната, непрогледна вода, нагоре към светлината.

Торн не можеше да я открие. Тя бе останала толкова дълго под водата, че той се уплаши, че вече е мъртва. Гмуркаше се отново и отново в непрогледната дълбина, докато студът започна да отслабва рефлексите му и да отнема силата му, но още не искаше да се предаде.

Тогава като по чудо почувства копринени кичури коса да се пъхват в ръката му. Косата на Фиона. Той я стисна и заплува нагоре, докато накрая главата й се показа на повърхността. Тя като че ли не дишаше. Но той, без да съзнава откъде, бе намерил сили да свали бронята й. Това бе спасило живота й, защото Торн никога нямаше да я открие, ако бе потънала на дъното на фиорда.

Фиона изведнъж усети топлина, почувства слънчевите лъчи по лицето си, но не можеше да вдъхне първата глътки живителен въздух. Люшкаше се между живота и смъртта, осъзнавайки къде се намира, но без да може да реагира.

— Жива ли е? — запита Туролф тревожно.

— Не, мъртва е — каза Гарм, твърдо убеден, че животът окончателно е напуснал неподвижното тяло, извлечено от фиорда.