палави морски нимфи. Възхитена усмивка се изписа по лицето на Габи.
— Трябва винаги да се усмихвате, скъпа — прошепна Марсел, а топлото му дихание облъхна лицето й. — Надминавате дори най-ярката звезда в небето.
По лицето на Габи плъзна лека руменина. Присъствието му, макар и приятно, я смущаваше, особено поради нарастващата интимност, която той демонстрираше спрямо нея.
— Посещавали ли сте Белфонтен? — запита тя, надявайки се да разпръсне магията на луната и нощта.
— Отдавна, но вече не съм желан гост там — отговори той с непринуден тон.
— Познавахте ли Сесили?
И тя се вгледа в него, за да не пропусне реакцията му. Директният й въпрос изненада и стресна Марсел.
— Какво знаете за Сесили? — запита той, като присви очи с подозрение.
— Само това, което Филип ми каза — призна тя. — Знам, че е била негова съпруга и че е мъртва.
— Каза ли ви как е умряла?
Очите на Габи блестяха, огромни под лунната светлина. Той едва чу отговора й.
— Каза… каза… че той я е убил. — Страхът не позволяваше на думите да излязат от гърлото й.
— Боже господи! — възкликна разтревожено Марсел. — Ако ви е казал така, значи това трябва да е истината. Точната причина за смъртта й не бе съобщена публично, но според слуховете тя е била удушена.
Габи трепна, хващайки се за гърлото, и на Марсел му се дощя да си бе отхапал езика, преди да изрече нещо, което да я уплаши още повече. Надявайки се да уталожи страха й, той я привлече в прегръдките си и когато тя не протестира, дръзко прокара ръце по копринената й коса и положи ръка на кръста й. Почувства я как трепна от допира му и инстинктивно я привлече още по-близо, усещайки как тялото й, покорно и огъващо се, се опира до неговото. Изведнъж го връхлетя огромен прилив на нежност към беззащитното момиче в ръцете му. Искаше само да я закриля вечно.
— Марсел — започна плахо Габи, — Филип намекна, че вие имате нещо общо със смъртта на Сесили.
Тя знаеше дълбоко в сърцето си, че ако Марсел има някакво отношение към смъртта на съпругата на Филип, не би могла да приеме приятелството му.
— О, по дяволите! — избухна Марсел. — Дори не бях там, когато е умряла. Бях само приятел с нея, както и с вас. Когато бясната ревност на Филип стана непоносима, тя дойде при мене и аз я приех в дома си. Филип дойде почти веднага и я накара да се върне в Белфонтен.
— Какво стана после?
Марсел замълча драматично, поглеждайки нагоре, сякаш търсеше отговора в небето.
— Той й забрани да напуска Белфонтен под какъвто и да е предлог и непрекъснато й се натрапваше, докато тя не зачена. Погрешно мислеше, че детето ще я укроти, ще я привърже повече към него.
— Какво стана, след като тя забременя? Защо я е убил?
— За мое съжаление не знам нищо за обстоятелствата около смъртта й. Тъй като Сесили бе дошла при мене, когато се нуждаеше от закрила, съпругът й ме смята пряко отговорен за събитията, довели до смъртта й. Повярвайте ми, скъпа — каза той с лице, което би могло да мине за въплъщение на невинността, — виновен съм само задето подкрепих горкото момиче в момент, когато имаше нужда. В деня на страшния съд Филип Сен Сир трябва да застане пред божието правосъдие, а не аз.
— Благодаря, Марсел — каза Габи, — че ми казахте това. Как бих могла да живея с подобно чудовище? Вашите думи ми дадоха смелост. Когато дойде време, ще знам какво да направя.
— Елате при мене, когато имате нужда — предложи невъзмутимо Марсел. — Ще ви помогна, каквото и да искате да направите.
— Желанието ми е да напусна съпруга си — заяви разгорещено Габи. — Аз съм добре образована и мога да си печеля хляба. Ще напусна Мартиника и ще си намеря място като гувернантка някъде, където Филип няма да ме намери. Ако можете да ми помогнете да намеря такова място, ще ви бъда вечно признателна.
Изразителното лице на Марсел доби замислено изражение.
— Сестра ми Селест живее в Ню Орлиънс със съпруга и децата си. Имат голяма къща на улица „Дюмейн“, а децата вече се нуждаят от гувернантка. Ще й пиша и когато бъдете готова да заминете, ще намеря начин да ви кача на кораб, без Филип да разбере. Дори бих могъл да замина за Ню Орлиънс с вас, скъпа, за да не бъдете сама.
Габи не бе сигурна дали иска Марсел да замине с нея, но високо оценяваше усилията му в нейна полза, за да изрази несъгласие.
— Сега трябва да вървя, Марсел, преди Филип да се е събудил и да е открил, че ме няма — настоя тя, внезапно осъзнавайки колко време е била извън каютата.
Тръпки я побиха, когато помисли, че трябва да се върне в леглото на един убиец.
— Да, разбира се, ще е най-добре, скъпа. Не бива да събуждаме подозренията на съпруга ви, ако искаме да опазим нашата малка тайна.
И преди тя да може да протестира, Марсел сведе глава и леко докосна устните й, а допирът му бе така нежен, че след като я пусна, тя не беше сигурна дали ръцете му са се докоснали до гърдите й, или просто така й се е сторило. След това той изчезна в мъглата, надигаща се от морето.
Габи затаи дъх, влизайки обратно в каютата, и бавно го изпусна, когато видя, че Филип спи дълбоко. Влезе под завивките и се дръпна колкото можеше по-далече от него. Но той някак усети движението й и я притегли плътно към себе си.
— Колко си студена, малката ми — измърмори той в просъница. — Не се дърпай. Как да те стопля, като бягаш от мене?
Накрая Габи се предаде и се сгуши в него, а топлината на тялото му я приспа.
Силно чукане по вратата и високи, възбудени гласове ги изтръгнаха от съня им. Габи се надигна и притисна одеялото към гърдите си, докато Филип бързо навличаше панталоните си, за да отвори вратата. Пред нея стоеше възбуденият и разстроен камериер, кършеше ръце и издаваше несвързани възклицания.
— Капитанът, господин Сен Сир — избъбри той. — Ужасно, ужасно. Моля ви, елате бързо. Капитанът…
Габи не чу нищо друго, защото Филип затвори вратата зад себе си. След миг се върна в каютата със сурово, непроницаемо изражение; напълно владееше емоциите си. Обърна се към нея едва след като се облече:
— Заключи след мене и не пускай никого вътре — нареди той с рязък тон.
— Какво има, Филип? — запита Габи с растяща тревога. — Да не се е случило нещо на капитан Жискар?
— По-късно — отсече той. — Направи каквото ти казвам.
И излезе. Габи заключи вратата, както бе наредил Филип, и се сгуши пак в леглото, чудейки се какво ли може да означават обърканите думи на камериера. Не й оставаше нищо друго, освен да го чака да се върне.
Филип се качи на палубата, следвайки камериера, и веднага го изпревари по пътя към мостика, където голяма група мъже се бяха скупчили около едно неподвижно тяло, проснато на палубата в локва кръв. Филип ги разбута и спря до неподвижната фигура. Веднага разбра, че капитан Жискар е мъртъв. Първият помощник, опитен моряк на име Мерсие, бе коленичил до капитана и тъжно поклащаше глава.
— Какво се е случило, Мерсие? — запита леко задъхан Филип. Анри Жискар му беше като брат, но скръбта щеше да почака.
Нещастие, господин Сен Сир — отвърна разтърсеният първи помощник. — Ужасно нещастие. Капитанът явно е станал рано тази сутрин и е дошъл на мостика преди мене. Може би ако бях дошъл миг по-рано, той щеше сега да е жив.
Дръпнете се, Мерсие — помоли го Филип.
Коленичи до тялото на капитана и най-напред огледа страшната рана на врата, а после и отломъка, който я бе причинил.
