— Живея… живея… на улица „Сен Шарл“.
Очите на лейтенант Грей не се отместваха от лицето й и това накара Габи да се почувства ужасно зле. Едва когато той посегна да свали шапката й, тя разбра, че е разкрил маскировката й. Инстинктивно се сниши и се стрелна като светкавица между двамата войници.
— Спрете това момче! — извика лейтенантът, докато Габи се провираше през натрупалата се тълпа.
— Какво е направил, лейтенанте? — запита сержантът, почесвайки озадачено глава.
— Не ме питай, а изпълнявай — отсече лейтенант Грей, впускайки се след тичащата фигура. — Хвани го и разбери къде живее.
Габи не можеше да се отърве от преследвачите си в мрежата от тесни улички. Накъдето и да се обърнеше, виждаше зад себе си или лейтенанта, или някого от войниците. Не се реши да се върне към квартирата на Роб, а нямаше и пари, за да плати задруга квартира, защото уличното хлапе я беше обрало. С нарастваща тревога тя осъзна, че ще бъде принудена да се върне при Филип. Улиците не бяха място за сама жена без приятели и без пари.
Тъкмо бе завила зад един ъгъл и бе спряла, за да си поеме дъх, когато вдигна поглед и прочете висящата насреща й табелка. Улица „Дюмейн“. Спомни си — сестрата на Марсел живееше на тази улица. Но в коя къща? Улицата не беше дълга, само няколко пресечки; Габи си спомни и фамилията — Гаспар. Огледа се и с облекчение установи, че улицата е почти безлюдна. Може би се е изплъзнала от преследвачите си, реши тя, молейки се да е така. Но не беше така, защото точно в този миг на отсрещния ъгъл се показа лейтенант Грей.
— Господи! — извика Габи и зарея уплашен поглед по другата страна на улицата, където бе зърнала една отворена порта. Тя водеше към двор, обграден с висока стена. Габи хукна нататък с надеждата да се укрие, преди лейтенант Грей да я е видял.
Но съдбата се намеси. Габи почти бе стигнала до отворената врата, когато един екипаж внезапно изникна на портата и тя се озова на паважа — зашеметена, натъртена, но жива. Шапката, скриваща разкошната й светла коса, бе отхвръкнала и прекрасните й къдрици се разстилаха около главата й като водопад от сребристи лунни лъчи.
Екипажът се закова на място и кочияшът коленичи до нея, издавайки приглушени кашлящи звуци.
— Какво има, Пито? — чу се глас откъм каретата.
— Едно момче, господине, не, момиче е — поправи се Пито. — Той… тя е ранена.
Пътникът подаде глава от прозорчето.
— Премести го… премести я настрана и да тръгваме — заповяда нетърпеливо.
Тогава сребристият блясък привлече погледа му и той изгледа смаяно неподвижната фигура, просната на земята. Бляскавата сребриста коса обкръжаваше едно толкова познато лице…
— Господи! — възкликна той, осъзнавайки, че в него е втренчен един виолетов поглед. — Габриела? Наистина ли сте вие, Габи, скъпа?
— Марсел! — извика радостно Габи, когато го позна. — Помогнете ми, моля ви!
Тя не разбра откъде се е взел Марсел, но появата му в този момент явно бе дело на провидението.
— Бързо, Пито, внесете я в каретата — заповяда рязко Марсел. На улицата бе започнала да се събира тълпа и от нея се изстъпи един американски офицер.
— Почакайте, сър — извика лейтенант Грей, разбутвайки навалицата около екипажа.
— Моля ви, побързайте, Марсел — изрече уплашено Габи, а виолетовите й очи се изпълниха със страх. — Той иска да ме върне при Филип!
— Карай, Пито — заповяда Марсел на кочияша. — Бързо!
Пито размаха камшика над конете и екипажът потегли рязко, оставяйки зад себе си тълпата и американския офицер. Едва след като Марсел се увери, че не са ги последвали, се обърна към Габи.
— Ранена ли сте, скъпа? — запита той загрижено.
— Само зашеметена и разтърсена, Марсел — увери го тя. — Просто съм благодарна, че дойдохте точно в този момент.
— Не мога да повярвам, че сте жива! Това е просто чудо. Всички мислеха, че сте се удавили. Къде бяхте през цялото това време и защо не съобщихте на Филип, че сте жива?
— Моля ви, Марсел, не сега — каза тихо Габи. — Още съм твърде замаяна.
— Простете, малката ми, че съм толкова недосетлив — прошепна съчувствено Марсел. — С мене сте в безопасност. Ще ви заведа в дома на сестра си, там никой няма да ви намери. Можете да ми разкажете всичко, когато бъдете в състояние.
След безброй много завои по пресечки и тесни улички — така поне се струваше на Габи — накрая екипажът влезе в един двор. В този миг тя видя табелка с номер 30, закована на внушителната тухлена къща. Почти веднага позна и улицата. В действителност дворът, в който влязоха, беше същият, където тя бе помислила да се скрие. Намираха се на улица „Дюмейн“ номер 30. Габи набърчи съсредоточено чело, но главата толкова силно я болеше, че й бе трудно да свърже този факт с нещо, което бе чула преди няколко седмици.
Каретата спря и Пито скочи от мястото си, за да затвори портата, докато Марсел помагаше на Габи да слезе и я въвеждаше в къщата, представяйки я на една висока и приветлива чернокожа жена.
— Лизет е моята готвачка и икономка. Тя ще се погрижи добре за вас, скъпа — настоя Марсел, когато забеляза, че Габи не се решава да тръгне с жената. — След като си починете, ще поговорим.
Целуна я почтително по бузата и Габи нямаше друг избор, освен да последва Лизет по дългата стълба.
Много по-късно, след като се изкъпа и се облече в рокля, принадлежаща на сестрата на Марсел, Габи се присъедини към Марсел в салона. Запита се къде ли са сестрата на Марсел и семейството й, но Лизет беше учудващо неразговорлива, а когато отговаряше, Габи едва разбираше гърления й френско-креолски говор.
— О, скъпа — приветства я топло Марсел, плъзгайки одобрителен поглед по стройната й фигура, — сега приличате вече на себе си. Роклята на сестра ми ви стои прекрасно.
— Къде е сестра ви, Марсел? Нямам търпение да се запозная с нея и да й благодаря, че ми зае роклята си.
— В момента това не е възможно. Цялото семейство замина на север на продължителна ваканция. — Габи изглеждаше така съкрушена, че Марсел я хвана за ръка и я заведе до един стол. — Какво има, скъпа? Какво казах? Още ли не можете да се съвземете от премеждието?
— Нищо подобно, Марсел. Просто така силно се надявах да намеря място за гувернантка при децата на сестра ви — пророни Габи. — Сега трябва да си търся друго място.
— Не! — възрази Марсел. — Мястото е ваше веднага щом Селест и децата се върнат, а това трябва да стане скоро след като битката за Ню Орлиънс завърши по един или друг начин. Междувременно сте моя гостенка.
— Кога смятате да се върнете в дома си на Мартиника?
— В момента почти никакви кораби не заминават от града — обясни той. — Английската флота е наблизо.
— О, да — въздъхна Габи. — Запознах се с техния командир.
— Какво? — запита Марсел, стреснат от думите й.
— Да, в Баратария, преди няколко седмици.
— Били сте на Баратария с контрабандистите на Жан Лафит? Но как…
— Трябва да започна от самото начало, Марсел — въздъхна Габи, докато се настаняваше удобно, приготвяйки се да разкаже за събитията, довели до този момент.
Започна от бурята, като почти не спомена за действията си, с които бе спасила Филип, и продължи до мига, когато бе налетяла на екипажа на улица „Дюмейн“. Когато замълча, той я изгледа учудено.
— Тези пирати, скъпа, те нали… нали не са ви направили нищо лошо?
— Бях гостенка на Лафит и никой не смееше да ме докосне.
— Дори самият Лафит? Чувал съм, че не пренебрегва никоя красавица. Сигурно е бил омаян от вас — каза Марсел, пробождайки я със зеления си поглед.
— Казах ви — настоя Габи, — бях негова гостенка. Освен това, той има красива любовница, а тя не му
