позволява да кръшка. — Габи се засмя, като си спомни как проблясваха черните очи на Мари, когато Жан погледнеше към някоя друга жена. — А и умът му бе зает с по-сериозни неща — допълни тя замислено.
— Какво знаете за плановете му? — запита Марсел, силно заинтересуван.
— Малко; с изключение на това, че не приема сериозно англичаните.
— Значи възнамерява да помогне на американците? — запита настоятелно Марсел. Нещо в интонацията му стресна Габи и тя си пожела въпросите му да престанат, но той продължи. — Този армейски капитан, който ви е довел в Ню Орлиънс, казахте, че е носел писма до генерал Джаксън?
— Да, вероятно, но аз не знам нищо за съдържанието им.
— Значи този капитан Стоун е бил ваш… покровител, след като сте напуснали Баратария?
— Той… той намери къде да ме настани, докато Филип напусне Ню Орлиънс.
— Ваш любовник ли е? — пророни Марсел, приковавайки я на място с изумрудения си поглед. Когато тя не отговори и щом видя смущението и, бързо добави: — Няма значение, скъпа, вашето мълчание е по- красноречиво от думите ви. За жалост не сте се научили да скривате това, което е в сърцето ви. — Сведените й очи го накараха да се разсмее. — Хайде, хайде, не бъдете толкова свенлива. Кой може да ви обвини? Не и аз със сигурност.
— Моля ви, Марсел, нека говорим за други неща — каза Габи, а смущението зачерви бузите й.
— След като ми обясните защо изоставихте капитан Стоун — отвърна Марсел.
— Генерал Джаксън го прати на мисия, да купува боеприпаси и пушки за армията.
Марсел замръзна.
— И къде отиде? — запита той рязко.
— Струва ми се, в Начес — отговори Габи. — Един агент съобщил за укрити оръжия в склад някъде в околностите на града.
— Сам ли отиде?
— Не, с няколко души. Не знам колко точно. — Интересът, който Марсел проявяваше към мисията на Роб, смути Габи.
— Кога замина?
Когато Габи не отговори веднага, Марсел сграбчи болезнено китката й.
— Кога замина? — запита отново, този път по-настоятелно.
— Преди две седмици! — изпусна дъх Габи. — Какво има, Марсел? Защо толкова се интересувате от Роб? Причинявате ми болка!
Той пусна китката й и моментално стана нежен и загрижен.
— Простете, скъпа, но позволих на чувствата да завладеят разума ми. Ядосах се, като си помислих, че сте останали самичка в непознат град, след като вашият капитан е заминал. Но сега сте под мое покровителство и аз ще бъда за вас всичко онова, което е бил капитан Стоун — завърши той многозначително.
Марсел, благодарна съм ви, че ми се притекохте на помощ, но това е всичко. Никога не можем да бъдем нещо повече от приятели. Сериозно възнамерявам сама да си печеля прехраната и когато сестра ви се върне, няма да имам нужда от ничие покровителство.
— А любовникът ви? Какво ще стане с него? Обичате ли този капитан Стоун?
— Аз… не знам — вдигна рамене Габи. — Но чувствата ми към него, каквито и да са, не могат да променят нищо. Той заслужава жена, която да му бъде истинска съпруга и да му роди законни деца. — Тя замълча, припомняйки си последните им съвместни мигове. — Трябва да призная, че никога не съм срещала и вероятно няма да срещна мъж по-мил, по-нежен и по-изпълнен с обич.
— Ще се опитам да поправя това положение — промърмори Марсел, — стига само да ми дадете някакъв шанс.
Габи се зарадва, че Пито избра точно този момент, за да обяви, че вечерята е готова, защото появата му я спаси от затруднение. Това, което бе станало между нея и Роб, бе нещо изключително, но тя нямаше намерение подобно нещо да се случва с всеки мъж.
В края на превъзходната вечеря Марсел й съобщи, че трябва за кратко да излезе, но ще се върне, преди тя да си е легнала. Остави я в салона в компанията на няколко хубави книги, които, както се надяваше, щяха да я забавляват в негово отсъствие.
Колкото и да се опитваше Габи да се съсредоточи върху думите, в ума й се гонеха милиарди мисли. Защо Марсел толкова силно се интересува от мисията на Роб в Начес? Филип ще я търси ли в стария квартал на града? Знаеше, че не може да се върне в пансиона „Паталба“, защото рискуваше да я открият. Засега щеше да остане при Марсел и след като Роб се върне, щеше да се свърже с него. Знаеше, че той ще се разстрои, когато разбере, че я няма, но тя щеше по някакъв начин да му прати известие. В края на краищата умората и късният час я надвиха и тя задряма, седнала в издутото тапицирано кресло.
Беше почти полунощ, когато Марсел се върна в къщата на улица „Дюмейн“. Събуди Габи и започна да се извинява:
— Съжалявам, скъпа, но работата ми отне повече време от предвиденото. Сигурно сте замръзнали да седите тук — възкликна той, като я видя да потръпва. — Елате, ще ви изпратя до стаята ви.
Обгърна раменете й и я поведе нагоре по стълбите. Когато стигнаха нейната стая, той отвори вратата и я последва вътре, преди тя да бе успяла да протестира. Вгледа се с копнеж в нея, но не се опита да я докосне.
— Изникна нещо неочаквано, затова трябва да тръгна утре сутрин — каза той извинително. И продължи бързо, когато чу смаяното възклицание на Габи. — Мисля, че няма да се бавя, най-многото две седмици. Но вие не бива да се тревожите. Пито и Лизет ще се грижат добре за вас и ще гледат да не ви липсва нищо, докато аз се върна.
— Всичко ще бъде наред — отвърна Габи. В действителност бе облекчена, че няма да го има, защото добре съзнаваше чувствата му и не искаше да го наранява, след като се бе показал толкова внимателен. — Но не ми се иска да ви се натрапвам. Може би трябва да се върна в квартирата на капитан Стоун — настоя тя.
— Не! Не! — протестира Марсел. — Филип сигурно вече е разбрал, че сте някъде в стария квартал, и ще прерови всичко, докато не ви открие. В края на краищата, вие още сте негова съпруга. Само си спомнете за Сесили и ще разберете, че трябва да останете тук.
— Разбира се, имате право, Марсел — съгласи се Габи, когато си помисли за възможната алтернатива.
— Тогава ще ви пожелая лека нощ, скъпа. И сбогом, докато се върна. Помнете, не вярвайте на никого освен на Пито и Лизет.
И тогава той я изненада, като я привлече в прегръдките си и я целуна с такъв копнеж, че я остави без дъх.
— За да ме вдъхновява по пътя ми — поясни с жадна усмивка. И излезе.
8
Когато Филип получи съобщение да отиде в щаба на генерал Джаксън, той интуитивно усети, че това има връзка с Габи. Бяха минали два месеца, откакто тя бе паднала през борда в онази ужасна буря, и въпреки обявената награда от пет хиляди долара нямаше никакви сведения за нея. Филип често бе чувал, че морето никога не изхвърля мъртъвци, и сега повярва, че е така. Дори не можеше да я погребе както трябва. Но беше сигурен в едно — че никога няма да се ожени отново. Първо Сесили, сега и Габи. Със сигурност някакво проклятие тегнеше над него и над жените, които обичаше. Не искаше да навлича смъртна присъда на още някоя жена, като се ожени за нея. Горката невинна Габи. Бе умряла, спасявайки живота му. Още я виждаше пред себе си с предизвикателно вирнатата й упорита малка брадичка и виолетови пламъци, проблясващи в очите. Възхищаваше се на силата на волята й, на пламенния й дух и непоклатима гордост. Когато го разгневяваше, той искаше да я превие. Усмивка повдигна ъгълчетата на устата му. Макар да знаеше, че никога няма да може да я укроти, копнееше да вземе в ръце нежното й гъвкаво тяло.
В месеците, последвали смъртта й, той осъзна, че я обича. Защо не бе можал да й го каже, преди да бе станало толкова късно? Защо се бе държал като такъв упорит, безчувствен глупак? Марсел имаше право. Беше се проявявал като ревнив съпруг на борда на „Наветрен“, опитвайки се да пази своята собственост. Но
