истина. Габи нарочно бе убила сина му! Той въздъхна, пусна ръцете й и й позволи да продължи с нежните си милувки.
— Позволете ми да ви обичам, господин Филип — измърка успокояващо Амали. — Нека излекувам болката ви.
Той усети кадифената й кожа до своята.
Страстта му пламна и изведнъж Филип отчаяно пожела Амали. Притисна се до нея, сякаш се давеше.
— Твоята любов никога не се променя, скъпа моя — изрече той накъсано, връщайки се несъзнателно към изневярата на Габи с Роб. — Ти никога няма да ме предадеш.
Устните му намериха нейните, тялото й оживя, ръцете й започнаха да го галят, намирайки го готов за нея повече от всякога. Скоро златистата й плът покори Филип и нейните въздишки заглушиха гласа на съвестта му.
Трудно беше на Габи да приеме загубата на детето си. Усещаше някаква огромна празнота. Знаеше, че докато е била в треска, Филип е бил непрекъснато при нея, но когато се върна в съзнание, почти не го виждаше. А когато той се появеше в стаята, изглеждаше далечен и разсеян. Накрая, тъй като не можеше повече да понася мрачното му мълчание, Габи нарочно заговори по темата, която и двамата избягваха.
— Детето момче ли беше или момиче? — попита тя с тъжен нисък глас.
— Син — отвърна с каменен глас Филип. — Погребан е в семейната гробница, ако това те интересува. — Гласът му бе безстрастен, без никакво чувство. Габи захлипа, но това не смекчи сърцето на Филип. — Защо, Габи? — запита той. — Защо се случи това?
— И смееш да ме питаш, Филип? — отвърна тя, смаяна от дързостта му. — И ти със сигурност имаш вина.
Гневът му пречеше да разсъждава.
— Не аз се втурнах презглава в джунглата, носейки дете в себе си! — избухна Филип в невъобразим гняв. — Ти си изцяло отговорна за убийството на моят син!
— Значи наистина се смяташ за невинен, нали, Филип? — възрази Габи и виолетовите й очи се забулиха в мъгла. Тя да е убила собственото си дете?!
Като видя помръкналото й лице, Филип омекна, но обвинителният поглед не изчезна от очите му. Габи трепереше от слабост. Филип като че ли не изпитваше никаква вина за това, което се бе случило онзи следобед, когато тя бе прекъснала пламенната му любовна сцена с Амали. Доколкото знаеше Габи, Филип и Амали бяха продължили да се срещат зад гърба й още от деня, в който тя бе пристигнала в Белфонтен. Бе разбрала, че увлечението на Филип по Амали е неимоверно силно.
Примирението я накара да проговори.
— Няма значение кой е виновен, Филип — каза тя уморено. — И двамата трябва да живеем със собствената си вина.
— Ти отиваше при Марсел — обвини я Филип.
— Аз… нямах къде другаде да ида — прошепна тя тъжно.
Лицето на Филип се вкамени, един малък мускул на брадичката му помръдна, но той не каза нищо, усещайки, че насилието може всеки момент да го завладее. Като знаеше какво е в състояние да направи, когато излезе извън кожата си, той разбра, че в този момент раздялата би била най-доброто лекарство за неустойчивата им връзка. На него му трябваше пространство, време да мисли, време да се съвземе от гнева и болката си. Една раздяла щеше да даде и на двамата възможност да се излекуват. Имаше неща, които и двамата трябваше да забравят… и да простят. Може би по-късно щяха да възобновят живота си оттам, където бяха спрели. Времето замъгляваше старите спомени, лекуваше старите рани. И колкото по-рано й кажеше своето решение, толкова по-лесно щеше да бъде за двамата, помисли той. Филип се изкашля.
— Дойдох да се сбогувам.
Габи пребледня и очите й се откроиха на неподвижното лице.
— Да се сбогуваш?
— Така, както се чувствам сега, няма да е добре и за двама ни, ако остана тук. Леля Луиз и Жерар напълно могат да се грижат за тебе в мое отсъствие.
— Къде… къде ще идеш?
— След два дни „Наветрен“ заминава за Ню Орлиънс и някои пристанища в Северна Америка. Имам намерение да бъда на борда, когато отплава.
Габи искаше да запита дали Амали ще го придружи, но гордостта й забрани. Вместо това тя кимна, без да продума, уморена и изтощена.
— Когато се върна, здравето ти ще се е възстановило и двамата ще бъдем по-подготвени да разискваме различията помежду си. В този момент една кратка раздяла изглежда най-доброто.
Тя бе смутена от хладното държание на Филип, но разбра, че няма нито волята, нито силата да спори с него.
— Сбогом, Филип — изрече тя с глас, лишен от всякакво чувство. Той изчезна, преди да успее да чуе сърцераздирателния й плач.
12
Макар че тялото на Габи оздравя, в сърцето й се загнезди тежест. Тя се боеше да зададе въпроса, който изгаряше езика й — дали Амали е отишла на „Наветрен“ заедно с Филип? Не беше я виждала от онзи съдбовен ден, който се рееше в мислите й като лош сън.
Безпокоеше се също така и от странния барабанен звук, който отекваше цяла нощ, докато тя лежеше в самотното си легло. Откакто бе заминал Филип, не мина нито една нощ, без барабаните да я събудят. Габи долавяше в тях нещо заплашително, макар леля Луиз да я увери, че ритъмът помага на робите се отърсват от тежките си мисли. На Габи обаче тези звуци изглеждаха заплашителни. Спомни си как я бяха стреснали в нощта, преди да открие изневярата на Филип и да загуби детето си. Дори и посещенията на Онор и Линет не успяваха да я ободрят.
Един ден, почти месец след заминаването на Филип, намръщеният Жерар въведе в приемната Марсел. Съвършено ясно беше, че робът никак не уважава човека, когото Филип така отмъстително мразеше. Жерар ги остави сами, след като отправи предупредителен поглед към Габи. Ясно беше, че възнамерява да стои наблизо.
— Наистина съжалявам, Габи — каза Марсел, когато седна до леглото й. — Знам какво означаваше детето за вас.
— И за Филип — добави Габи с глас, в който се долавяше съжаление.
— Да, и за вашия съпруг — съгласи се неохотно Марсел. — Вярно ли е, че сте яздили към Льо Шато, когато се е случил инцидентът? — запита той и пое изтънялата й ръка.
— Да, Марсел — призна Габи със сведени очи.
— Искате ли да ми разкажете? Не мога да разбера защо съпругът ви е решил да замине на такова дълго пътуване точно когато имате най-много нужда от него. Аз съм ваш приятел, скъпа — подчерта Марсел, — можете да ми кажете всичко; аз ще ви разбера и ще ви помогна, стига да съм в състояние.
Сълзи избликнаха от очите на Габи и потекоха като дъждовни капки по бледите й бузи. Какъвто и да беше Марсел, той беше неин приятел. Марсел извади кърпичката си и нежно попи сълзите на Габи, после седна обратно на стола и зачака тя да се овладее.
— Бях се запътила към Льо Шато, към вас, Марсел, единствения приятел, който имам освен вашите сестри, когато конят ми се вдигна на задни крака и ме хвърли.
Марсел ахна смаяно.
— Но какво се е случило, та да ви накара да се качите на кон във вашето състояние и да препускате през джунглата?
Той усещаше, че Филип има нещо общо с безразсъдната й постъпка.
— Амали! — въздъхна Габи и потисна един стон. Зелените очи на Марсел блеснаха, но той не каза нищо. — Когато се върнах в Белфонтен, намерих Филип и Амали… в леглото си и те… те се любеха! — От очите й се отрони нова сълза. — Не виждах нищо друго освен тялото й, което се притискаше към Филип,
