чувах техните стенания и въздишки. Исках само да избягам от тази гледка, да не виждам страстта на Филип към неговата любовница. Аз… аз нямах къде другаде да ида освен в Льо Шато и най-бързият начин беше да яздя. Но това, в което Филип е прав, е, че напълно пренебрегнах опасността за нероденото си дете. Безразсъдната ми постъпка ми струва не само живота на детето ми, но тя ми отне и съпруга.
— Ах, скъпа — започна да я утешава Марсел, — какъв ужасен удар е бил нанесен на вашите крехки чувства. Вие сте твърде сурова към себе си.
— Истината е, че Филип трябва да понесе своя дял от вината, защото допусна страстта му към Амали да влезе между нас, но именно аз яздех онзи кон.
— Филип какво мисли? — запита меко Марсел.
— Той ме държи отговорна заради смъртта на детето ни! — С огромно усилие тя потисна пристъпа на истерия, който се надигаше в гърдите й. — Според Филип моята безразсъдна постъпка е убила нашето дете, а не неговата връзка с Амали. Сега в сърцето му няма място за прошка, но и в моето няма.
— Скъпа — продължи Марсел, — много сте страдали заради Филип. А сега той ви изостави.
На Габи й се стори, че долавя някаква надежда в гласа му.
— О, сигурна съм, че възнамерява да се върне, когато напълно възстановя здравето си и мога да понеса гнева и обвиненията му — каза Габи мрачно. — Но в момента съм сигурна, че се наслаждава на свободата си, точно както съм сигурна, че Амали е с него.
— Искате да кажете, че я е взел на борда на „Наветрен“? — намръщи се Марсел. — Той не би постъпил така.
— Разбира се, не мога да бъда сигурна, че Амали е с него, но познавам съпруга си, знам, че никак не би му харесало да прекарва дългите нощи в морето съвсем сам в леглото. Но можете да бъдете сигурен в едно — един ден той ще се върне. Като негова съпруга аз съм единствената жена, която може да му даде наследник. Да, той ще се върне дори само за да остави семето си в мен.
Гласът й трепереше от едва сдържан гняв.
— Как да ви помогна? — запита загрижено Марсел.
— Вие вече ми помогнахте с това, че дойдохте и ме изслушахте — усмихна се тя през сълзи.
— Винаги ще бъда тук за вас, Габи — отвърна Марсел. Нейното доверие към него го трогна повече, отколкото бе склонен да си признае.
В този момент внушителната фигура на леля Луиз се изправи на прага.
— Госпожа Габи сега трябва да си почива — изрече тя с авторитетен тон. — Вие трябва да си вървите.
Дори Марсел да не бе помислил да се подчини на заповедта на едрата жена, трябваше само да погледне зад гърба й към Жерар, готов да го изхвърли, ако не послуша заповедта. Той се надигна, поднесе тънката ръка на Габи към устните си и каза многозначително:
— Аз ще бъда наблизо. Ако не съм в Льо Шато, значи можете да ме намерите в Сен Пиер. Почивайте си, оздравявайте, защото трябва да бъдете в достатъчно добро състояние, за да присъствате на сватбата на Линет. Тя разчита да дойдете.
Тя със съжаление го загледа как се отдалечава.
Времето минаваше бавно за Габи, от Филип нямаше никаква вест. Тя и не очакваше. Беше възстановила напълно силите си, вече можеше да се разхожда свободно, но под внимателния поглед на Жерар. Не бе проявила желание да напуска плантацията и не знаеше дали иска да иде на сватбата на Линет. Никак не й харесваше мисълта да отиде там сама, без Филип но знаеше, че Онор и Линет ще бъдат много разочаровани, ако не отиде. Знаеше, че скоро трябва да вземе решение.
Всяка вечер барабаните й поднасяха странната си серенада. Габи си спомняше думите на Филип за местната магия вуду, за почитането на божествената змия. Колкото и да се опитваше, не можеше да се освободи от чувството, че ще се случи нещо необикновено. Нещо, което ще засегне и нея. Всяка сутрин се събуждаше с усещането, че е надвиснала беда.
Една нощ Габи лежеше будна в леглото си, вслушана в барабанните звуци, които навлизаха през отворения прозорец. Изведнъж тя замря уплашена, дивите звуци започнаха да сипят болезнени удари по ушите й. Макар че отчаяно искаше да стане и да затвори прозорците, тя усети, че е изпаднала в летаргия, сякаш се беше парализирала. Някакъв странен звук накара косата на тила й да настръхне. Тъмни сенки се изправиха пред отворените прозорци. Страхът стисна гърлото, й когато сенките се материализираха в застрашителни фигури, влизащи с нечута стъпка през прозореца. Когато Габи се свести, беше прекалено късно да вика или да се опита да промени нещо.
Някой грубо натъпка един парцал в устата й въпреки отчаяната й съпротива. Две тъмни фигури се наведоха над нея, тя усети, че силни ръце я вдигат от леглото; мирис на мускус изпълни ноздрите й, после не видя нищо друго, защото нахлузиха някакъв груб чувал на главата й. Колкото и да се бореше, не можеше да попречи на похитителите да я прехвърлят през прозореца и да я понесат нанякъде в ухаещата на цветя нощ. Те я понесоха към все по-засилващия се звук на барабаните.
Страшни картини се носеха в съзнанието й, докато похитителите я отнасяха към някакво неизвестно зло. Бе чувала за въстанали, роби които убиваха белите, но мислеше, че робите в Белфонтен са доволни. Габи инстинктивно разбра, че каквото и да се случи, то ще има връзка само с нея.
Стигнаха. Барабаните замълчаха и на тяхно място се извисиха стотици пеещи гласове. Габи по-скоро усети множеството изпотени тела, които се притискаха към нея. Остра миризма нахлу в ноздрите й. Тя замръзна, когато почувства, че я спускат надолу и гърбът й опря в студена твърда повърхност. След миг чувалът бе махнат от главата й. И тя разбра, че ще я принесат в жертва на Дамбала! Лежеше на каменен олтар върху издигнат подиум, стотици неподвижни погледи бяха вперени в нея. Сцената бе толкова странна, толкова недействителна, че Габи мислеше, че всеки момент ще се събуди от този ужасен кошмар.
Загледа ужасено стройната фигура на Амали, която излезе пред събралите се, носейки в протегнатите си ръце смъртоносна пъстра отровна змия. Габи цялата се сви. Никой не можеше да й помогне. Явно тълпата роби бе изпаднала в някакъв амок, подклаждан от жаждата на Амали за кръв… за нейната кръв. Габи впери омагьосан поглед в змията; в същия миг барабаните подновиха гърмежа си, робите се закълчиха, сякаш изпаднали в транс, заскачаха около олтара, целите лъснали от пот, и запяха „Дамбала! Дамбала!“
Амали даде знак и двама тъмнокожи мъже застанаха при главата и краката на Габи; хванаха ръцете и краката й, вързаха ги с кожени върви към пръстени, завинтени в камъка, и й отнеха всяка възможност да се движи. Все още със запушена уста, Габи наблюдаваше с разширени от ужас очи как Амали се приближава, хваща яката на нощницата й и я разкъсва. Като видя оголената бяла кожа, тълпата нададе вик. Скоро двойките една след друга започнаха да се строполяват на земята и да се отдават на лудо съвкупление, а барабаните трещяха в ритъма на треперещите им тела.
Сърцето на Габи биеше до пръсване; тя затвори очи, не искаше да вижда това, което не можеше да разбере, молеше се този ужасен кошмар да свърши. Изведнъж се разнесе шушукане, после внезапно настъпилата тишина бе нарушена от гласа на Амали. Робите отвърнаха на думите й с нови викове, заразмахваха ръце, приковали очи към голото тяло на Габи, блеснало като алабастър под лунната светлина. Пеенето им отекваше като гръмотевичен трясък в ушите й: „Дамбала! Дамбала! Дамбала!“
Докарана до ръба на лудостта, с приковани към Амали уплашени виолетови очи, Габи видя как момичето, увило змията около шията си, пристъпи към олтара. Амали прокара острия си като бръснач нокът между гърдите на Габи; бликналата тънка струйка кръв потече към пъпа й. Габи премига от внезапната болка, но Амали още не беше свършила. Въздишка се изтръгна от тълпата, когато Амали измъкна кърпата от устата на Габи и намаза устните й с кръвта, която й бе пуснала. Габи разбра, че смъртта й е близка, запищя, задърпа се, не можейки да се освободи от кожените върви. Амали сложи змията на корема й и се дръпна настрана; сардонична усмивка разкриви красивото й лице. Ледено ручейче страх пропълзя по гърба на Габи, студени тръпки разтресоха цялото й тяло, дъхът й излизаше накъсано, почти като ридание.
Молейки се за безсмъртната си душа, Габи загледа в ужас как змията пълзи по треперещия й корем. Котешките очи на Амали блеснаха зловещо, тялото й се заизвива съблазнително под ускоряващия се барабанен ритъм, предвкусвайки смъртта на жената, която бе застанала между нея и любимия й мъж. Огромен мускулест роб, чиято черна кожа блестеше влажна на светлината на огъня, я хвана през кръста, хвърли я на земята и легна върху нея. Тя жадно улови издутия му орган и го привлече към себе си, в извиващото се в тръпки тяло.
Скована от страх, Габи почувства как змията пълзи надолу по неподвижното й тяло. После нададе
