и силно се изчерви. Но Онор изненадващо изказа и чувствата на Линет.
— Стига, Линет — заяви тя. — Габи има право да бъде тъжна, но сега, щом е тук, ние ще я държим толкова заета, че няма да има време за мрачни мисли.
— Габи се съгласи да остане за малко при нас — намеси се Марсел, — затова ще имате много време да си клюкарствате. Но сега тя сигурно е изтощена от дългият път от Белфонтен, затова защо не я заведете в стаята й, за да може да се изкъпе и да си почине преди вечеря. Не я уморявайте с приказки — предупреди ги той престорено строго.
Габи се огледа из красивата стая, предназначена за нея, в която я бяха завели сестрите Дювал. Забеляза, че сандъкът й вече е разопакован и една рокля е извадена на леглото. Вана с димяща вода бе поставена до камината. Габи имаше ужасно много причини да бъде благодарна на Марсел. Онор и Линет се наканиха да си тръгнат, но тя ги помоли да останат да си говорят, докато се къпе.
— Разкажи ми за бъдещия си съпруг господин Бонар. Какъв е? — каза Габи на Линет, докато се събличаше.
Не можеше да не си спомни за своя набързо уреден брак и как се бе борила със всички сили да не стане съпруга на студения, надменен чужд човек, когото родителите й бяха избрали за нея.
Сияйната усмивка на Линет говореше много за нейните чувства на бъдеща съпруга.
— Той е толкова красив, Габи — заразказва въодушевено Линет. — Макар че Марсел ми каза, че господин Бонар е приятен човек, аз някак си не можех да си го представя иначе освен красив.
— Тя едва не се разтопи, когато се видяха — изкиска се Онор.
След като хвърли на сестра си остър, макар и изпълнен с обич поглед, Линет продължи плахо:
— Мисля… мисля, че и той ме намира привлекателна — и бузите й красиво се изчервиха.
— Разбира се — усмихна се снизходително Габи, чувствайки се по-скоро като майка на Линет, отколкото като нейна връстничка. — Щеше да е глупак, ако не беше те намерил красива. Но разкажи ми още нещо. Имахте ли възможност да останете насаме?
— Ами… ние… имахме няколко минути насаме — призна Линет, хвърляйки благодарен поглед към широко усмихнатата си сестра.
— И? — настоя Габи, след като стана от ваната и започна да се увива в голяма хавлия.
— Той каза… каза, че вече ме обича и се надява и аз да го обикна. Обеща да се отнася добре с мене. Мисля… мисля… че и аз го обичам — прошепна Линет, смаяна от собствената си дързост.
Спомняйки си заръката на брат си да не уморяват Габи с бърборене, момичетата скоро си тръгнаха, Габи с благодарност се отпусна на леглото и почти веднага заспа. Сънищата я връхлетяха още в мига, когато затвори очи. Видя, сякаш от голямо разстояние, собственото си голо тяло, простряно на студения камък, пъстрата отровна змия, легнала на корема й. Започна да се извива и да се дърпа, смъквайки хавлията от тялото си, но без да се събужда. Разкривени лица плуваха около нея с дяволски усмивки. Там беше и Амали! Съблазнителна усмивка изкривяваше червените й устни, от които капеше кръв. Габи се чувстваше така, сякаш душата бе напуснала тялото й, докато гледаше как змията се спуска по-надолу и по-надолу по тялото й, привързано към олтара, търсейки тайния отвор. Изведнъж в съня и се появи Филип и отхвърли змията настрана, като зае мястото й между треперещите й бедра. Целувките и прегръдките му я подлудиха. После тя се събуди, силно изпотена, но със странно усещане за хлад.
Марсел държеше треперещото й тяло в ръцете си, успокояваше я, говореше й нежно, за да я свести. След няколко минути тя разбра, че той гали с нарастваща интимност голите й гърди и корема й. Със смутен вик тя се дръпна от него и отчаяно затърси да се покрие с пропития от пот чаршаф, който бе отметнала настрана в кошмарите си. Макар че всеки нерв от тялото й се стремеше към възбуждащите ръце на Марсел, Габи разбираше, че връзката й с него не бива да излиза извън границите на приятелството. Нямаше желание да усложнява живота си, като си вземе любовник.
— Не, скъпа — прошепна Марсел, когато усети, че тя се вцепенява и се отдръпва. — Позволи ми да те обичам. Позволи ми да ти покажа какво е нежността.
Ръцете му се плъзнаха по нежната вътрешна повърхност на бедрата й, а устните му започнаха да дразнят вече щръкналото зърно.
— Не, Марсел — произнесе задъхано Габи, сблъсквайки ръцете и устните му. — Вие се възползвате нечестно от мене. Аз съм толкова уязвима, толкова пресни са раните ми. Прекалено много неща ми се случиха, мислите ми са объркани. Умолявам ви да спрете. Умът ми е прекалено изтощен, за да разсъждавам трезво. Нямам желание да си вземам любовник, но вашето приятелство за мене е по-скъпо от всичко на света в този момент. Ако… ако това не е достатъчно за вас, ще бъда принудена да си отида.
— Ти ме искаш, скъпа, чувствам го във всяка фибра от възхитителното ти тяло — настоя Марсел, отказвайки да се признае за победен.
— Тялото ми не може да не отговори на ласките ви, Марсел, но умът и сърцето ми говорят друго. Няма да ме вземете против волята ми, нали, Марсел?
Молбата, която се четеше в разширените й виолетови очи, беше твърде много за Марсел. Никога не бе усещал такава нежност към жена, никога не бе желал толкова много да се люби с жена, колкото сега с Габи. Трудно му беше да признае, но красивата, наранена млада жена в ръцете му означаваше за него толкова много, колкото и собствените му сестри. Той нерешително пусна Габи и дори учуди сам себе си, помагайки й да увие отново хавлията около стройното си тяло.
— Нали всичко ще бъде наред? — запита той, преди да си тръгне.
— Да, наред е… сега — отвърна плахо Габи.
— Нищо и никой няма да ви нарани, докато съм тук, за да ви защитавам — обеща сериозно Марсел.
Никога в живота си не бе говорил по-сериозно. Би убил всекиго, дори и Филип, който явно малко се интересуваше от красивата си жена и още по-малко я ценеше.
Сватбата на Линет бе възхитително събитие, всички се радваха еднакво и на младоженеца и на булката. Линет бе очарователна, ярката й хубост бе като рамка на мъжествената красота на Пиер Бонар. Уважението на Габи към Марсел нарастваше всеки път, когато Пиер Бонар се наведеше покровителствено към усмихнатата си невеста по време на безкрайно дългата сватбена служба. Марсел би могъл да избере някакъв стар или грозен младоженец или някой студен и властен човек като Филип за своята плаха сдържана сестра. Но вместо това той бе избрал мъж, който, изглежда, ценеше качествата на Линет. Само ако можеше Филип да бъде поне наполовина толкова предан, колкото Пиер Бонар, помисли си горчиво Габи. Нищо не бе останало от нежния внимателен мъж, в когото се бе превърнал Филип, когато разбра, че тя носи детето му.
Тя се появи за малко на сватбения прием. Линет и Пиер вече бяха тръгнали към кораба, който щеше да ги отведе в новия им дом във Франция, и след като пожела дълъг и щастлив живот на младата двойка, Габи дискретно се оттегли.
В следващите дни Онор показваше по всевъзможни начини благодарността си към Габи, че е останала с нея и е запълнила празнината след заминаването на Линет. Онор не можеше да знае, че и нейното присъствие действа благотворно на унилия дух на Габи. Младостта и жизнерадостният дух на Онор разсейваха кошмарите на Габи, виденията й за олтара на Дамбала и отровната змия.
Накрая дойде денят, когато Габи не можеше повече да отлага отпътуването си за Мартиника. Страстните умолителни погледи, които й отправяше Марсел, не оставяха никакво съмнение, че той повече няма да се задоволи с чисто приятелски отношения помежду им. Тя започна да се страхува и че Филип ще се появи и ще я накара да се върне в Белфонтен. Само тази мисъл бе достатъчна, за да я накара да вземе решение.
Тя каза на Марсел, че е решила вече да замине.
— Нали бяхте доволна тук, скъпа? — запита Марсел, на когото нейното решение никак не се хареса.
Габи се загледа замислено в силуета на Мон Пеле, преди да отговори. Усещаше планината като дремещ гигант, готов да избухне всеки момент, точно като Филип. Въздъхна тежко:
— Бях много щастлива, Марсел. В действителност бях толкова щастлива, че забравих, че Филип може да се върне всеки момент и да ме накара да ида с него в Белфонтен точно както е постъпил със Сесили преди толкова години. Убеден съм, че никога няма да отпрати Амали, а при тези условия аз никога не бих
