Габи слушаше внимателно, но не можеше да повярва на онова, което казваше Филип, не се осмеляваше да попита как смята той да я освободи. Докато говореше, лицето му оставаше непроницаемо, очите забулени, само един мускул потрепваше около челюстта му, издавайки чувствата му.
— Когато стигнем Мартиника — продължи Филип, сякаш четейки мислите й, — ти си свободна да избереш къде и как искаш да живееш. Можеш да се върнеш с мене в Белфонтен и да бъдеш моя съпруга във всяко отношение, можеш да останеш в градската ми къща в Сен Пиер или… или… да отидеш при Дювал, ако наистина искаш. Аз няма да ти преча.
Габи бе смаяна и озадачена. Да не би той да говори сериозно, запита се тя. Наистина ли би й позволил да живее открито с Марсел, без да й даде развод? Поради очевидни причини тя не можеше да живее заедно с Филип в Белфонтен. Не искаше да се настани и в градската къща, защото там Филип и Амали лесно можеха да я намерят. Трябваше да мисли за детето на Филип, да го пази от Амали, дори от самия Филип. Инстинктивно съзнаваше, че Марсел ще се зарадва да я приеме у дома си, няма да иска нищо от нея, дори ще се грижи за детето й. Но дали тя самата го искаше? В края на краищата, той щеше да очаква от нея нещо повече от обикновено приятелство и предвид обстоятелствата неговите очаквания нямаше да бъдат неоснователни. Тя знаеше, че Марсел я обича. Колко дълго един влюбен мъж може да се задоволи с целомъдрени целувки и прегръдки, в които липсва страст? Когато детето й се роди, той ще иска да стане неин любовник и тя не би могла, не би трябвало да му откаже, защото му дължеше благодарност. Може би, замисли се тя, може би… възможно беше да го обикне, както някога бе обикнала Филип.
Филип се взираше навън в гъстата сива мъгла, докато Габи мислеше и решаваше собственото си бъдеще. Той внимаваше на лицето му да не се изпише неспокоен израз, но дълбоко в сърцето си знаеше какво ще реши тя, защото страшните сенки от миналото изведнъж изпълзяха и започнаха да го преследват.
Виолетовите очи на Габи плашеха Филип, те проникваха в дълбините на душата му. Преди да бе казала какво е крайното й решение, тя се чувстваше задължена отново да заговори за тяхното дете. Дължеше на това невинно създание поне един опит за помирение, трябваше да се опита да го убеди, че не му е изневерила с Марсел. Габи си пое дълбоко и мъчително дъх и запита:
— Ако се върна в Белфонтен и бъда твоя съпруга във всяко отношение, ще намериш ли в сърцето си поне мъничко сили да приемеш и обичаш това дете като собствено?
Дългите гъсти мигли се спуснаха, за да прикрият чувствата й. Габи зачака с разтуптяно сърце какво ще отговори Филип; няколко прости думи, които щяха да променят живота й.
— Да ми прости господ, но не мога! — извика Филип, почти давейки се в собствените си думи, проклинайки гордостта си, която отказваше да й даде благото на съмнението; съмнение, което щеше да го преследва до гроба.
— Аз нося твоето дете, Филип — настоя Габи меко и с тъжен глас. — Не може да е другояче. Ти си бащата на това дете, точно както бе баща и на сина, който изгубих. Докато смяташ, че съм ти изневерила, аз не мога да се върна с тебе в Белфонтен, нито мога да живея като твоя съпруга.
Прекланяйки се пред неизбежното, с тъжни очи, примирен, Филип проговори:
— Ще отидеш при Дювал. — Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.
До този момент Габи не беше сигурна дали ще отиде при Марсел. Но напълно сигурният тон на Филип и тъжното му изражение решиха нещата вместо нея.
— Ако Марсел ме иска, ще отида при него — каза тя и отмести очи от потресеното му лице.
— Разбира се, че ще иска — изрече остро Филип, — на детето му е необходим баща, нали, малката ми?
Габи го загледа мълчаливо. Това ли беше мъжът, който се кълнеше, че няма да я остави да си отиде? Горчивите му думи укрепиха решението й да приеме свободата, която той й даваше, и да изгради своя живот и този на детето си без него.
— Така да бъде — прошепна Габи с едва чут глас.
— Преди да ти позволя да тръгнеш по собствения си път — продължи Филип с каменно лице, — ще те помоля само за две неща. — Габи не му отговори и го изгледа недоверчиво. — Най-напред, още щом стигнем в Мартиника, настоявам да те прегледа доктор Рено. — И тъй като Габи не възрази, той продължи. — Второ, докато сме женени, ще продължа да те издържам. Ще уредя да теглиш от моя банков влог, когато имаш нужда от пари. Няма да позволя на Дювал да издържа моята съпруга.
Габи се замисли над думите му. Нямаше възражения относно прегледа на доктор Рено; за издръжката, която той й предлагаше, също не възрази. Нямаше толкова много да зависи от Марсел, ако разполагаше със собствени пари, а и на детето на Филип нямаше да липсва нищо.
— Съгласна съм, Филип — изрече тя уморено, учудена от лекотата, с която бе получила свободата си.
— Значи нямаме какво друго да разискваме, скъпа. Вероятно няма да те виждам често през остатъка от пътешествието. Морякът Лавил ще се грижи оттук нататък за твоите нужди, докато стигнем Мартиника. Сега само те моля да си почиваш, да възстановиш силите си и… и… — Не можа да продължи, чувствата му бяха твърде близо до повърхността, твърде болезнени. Обърна се внезапно и излезе от каютата. Габи впи поглед в гърба му, докато не изчезна, наранена, озадачена, объркана… и със странно усещане за лекота.
Верен на думата си, Филип не направи опит да се срещне с Габи през следващите седмици. Тя нямаше представа, къде спи той и това не я интересуваше. Поне не измъчваше тялото й с постоянните си любовни набези, не искаше повече от това, което тя бе склонна да му даде. Бе последвала съвета му и прекарваше дълги часове в леглото, възстановявайки здравето си, а понеже пътешествието беше скучно, тя се развличаше, хранейки се така добре, че дори морякът Лавил, който бдеше над нея като квачка, изглеждаше доволен.
Колкото по на юг отиваха, толкова по-меко ставаше времето и Габи излизаше на палубата колкото за да се раздвижи, толкова и за да прогони скуката. Понякога усещаше как някой я наблюдава по време на разходката й, обръщаше се внезапно и срещаше забуления поглед на Филип, напрегнат, но непроницаем. Когато това се случеше, той кимваше кратко и изчезваше.
Така минаваха дните. Макар че Габи си почиваше, хранеше се и редовно се разхождаше, все пак си оставаше отчайващо слаба; Огромните виолетови очи като че ли поглъщаха всичко друго на бледото й лице. Не беше болна, но усещаше нещо странно — сякаш някаква отрова подяждаше слабите й сили. Не само я преследваше чувството, че нещо не е наред с нея и детето й, но усещаше и някаква огромна празнота, сякаш от живота й бе изчезнала всякаква светлина.
В последната нощ на борда на кораба Габи реши да се оттегли веднага след вечеря. Искаше сутринта стане рано, за да види още от далече Мон Пеле и белите плажове около Мартиника. Сега за нея Мартиника бе домът и тя се радваше, че се връща там.
Почти разсеяно се приготви за лягане. Въздъхна, свали ризата през главата си и започна да изучава в огледалото леко издутия си корем, мислейки как ще изглежда след няколко месеца.
Изведнъж вратата се отвори и Филип влезе със също толкова стреснат израз като Габи, неволно нарушавайки интимния момент. Гледката на безупречно бялото й тяло го накара почти да загуби ума и дума.
— Ужасно си привлекателна, скъпа — проточи той и пламъкът на желанието блесна в пепелносивия му поглед.
— Филип! Какво правиш тук — ахна Габи и трескаво се спусна да си търси пеньоара из малката каюта.
— Дойдох да си взема нещата — каза той с глас, пресипнал от желание, — но като те видях така… Господи, не съм от желязо!
Габи отстъпи една крачка назад пред пламтящия му поглед, изгорена от палещата жажда, която се излъчваше от твърдото му тяло. Тя несъзнателно прикри с ръце изпъкналия си корем, сякаш за да запази детето си от неговата страст. Той мигновено се озова при нея и привлече треперещото й тяло в обятията си.
— Габи, скъпа, искам те! Позволи ми да те любя още веднъж, за последен път!
В ушите на Габи това прозвуча като молба на удавник, който проси спасение. Това не беше същият мъж, който я бе вземал така брутално, бе я унижавал и потискал. Този странен мъж се държеше така, сякаш наистина имаше нужда от нея. Каква игра разиграваше сега, запита се тя, макар че плътта й се стремеше
