на устните й.
— Не говорете, докато не си възвърнете силите, скъпа. Веднага ще пратя за лекар.
— Не, Марсел! — отвърна Габи, опитвайки се да стане. — Тъкмо идвам от кабинета на доктор Рено!
— Вече сте били на лекар?
— Да, Филип настоя да ме придружи дотам още щом слязохме на брега заради… заради моето… положение — заекна плахо Габи. Розовите петна по бузите бяха първият цвят, който Марсел видя на бледото й лице, откакто я бе заварил застанала пред вратата.
— Филип знае, че носите детето му? — извика смаяно Марсел.
Защо Габи беше дошла при него? Сен Сир със сигурност нямаше да я остави да му се изплъзне сега, когато носеше неговият наследник, помисли той.
— Филип знае, че съм бременна — прошепна Габи толкова тихо, че Марсел трябваше да се наведе, за да я чуе. — Но… но… о, Марсел — изхлипа Габи, хващайки го за ризата, за да скрие главата си на гърдите му. — Той не иска да повярва, че детето е негово!
— Боже господи! И кой според него е бащата?
Габи вдигна забулените си в мъгла очи и Марсел бе шокиран и разгневен, виждайки божата и страданието във виолетовите им дълбини. Дори без да му казва, той знаеше отговора. Но думите на Габи само го потвърдиха.
— Филип вярва, че сме били любовници и че вие сте създали детето ми, преди да напусна Мартиника на борда на „Южна звезда“.
— Ако това беше вярно, щях да бъда най-щастливият мъж на света, скъпа — каза нежно Марсел. Никога досега не бе говорил по-сериозно. Как би обичал дете, родено от Габи и създадено от него! Изведнъж той стисна челюсти, юмруците му се свиха и очите му се превърнаха в студени зелени изумруди.
— Какво ви направи този глупак, след като е решил, че детето, което носите, не е негово? Да не ви е набил? Да не ви е морил от глад? По вида ви може да се съди, че с вас са се отнасяли зле. Да не би… кажете ми, Габи, всичко ми кажете — настоя Марсел със стиснати зъби. — Колкото по-скоро разбера истината, толкова по-скоро ще го извикам на дуел и ще го убия. А когато останете вдовица, ще се оженим.
— Марсел, моля ви, чуйте — изрече плахо Габи. Поради някаква необяснима причина тя не искаше Филип да умре. — Когато разбрах, че ще имам дете, казах на Филип, мислех, че ще се зарадва. Но реакцията му ме зашемети. Той не искаше да повярва, че съм му останала вярна.
— Проклет глупак! — изруга Марсел. — Тогава ли започна да се държи лошо с вас?
Габи си спомни за Норфък и потръпна.
— Не, напротив — призна тя, все още учудена от странното поведение на Филип, след като я бе намерил в дома на Дейзи Уилсън. — Допреди това бях едва ли не затворничка на борда на „Наветрен“. Филип ми взе дрехите и ме принуди да му се подчинявам. Мисля, че беше решил или да пречупи волята ми, или… или да ме убие.
— Сега знам, че не мога да го оставя жив! — изръмжа Марсел. — Колко ли сте изстрадали! Но вие казахте, че той се е променил след Норфък. В какво отношение?
— Да, промени се. Но не преди аз отново да се опитам да избягам. Нямаше как да остана при него и да позволя той да третира собственото си дете като копеле. Затова слязох от кораба, докато Филип беше на брега. Само че… само че…
— Какво има, скъпа? — Като видя колко е измъчено лицето на Габи, Марсел трябваше да добави: — Кажете ми само ако искате.
— Всичко, което стана в Норфък, още ми е неясно, объркано ми е в главата. Бих предпочела сега да не говоря за това.
— Разбира се, скъпа, няма да ви принуждавам.
Окуражена от внимателното отношение на Марсел, Габи продължи:
— Няма нужда да казвам, че Филип ме намери и ме върна на кораба. Не знам защо, но бях болна и още не съм се възстановила.
— Сигурна ли сте, че Сен Сир не е направил нещо, което да ви навреди? Нали не ви е изоставил без грижи, докато сте била болна? — запита остро Марсел, представяйки си живо как Габи лежи болна и безпомощна пред гнева на Филип.
— Не! — отрече Габи, спомняйки си за синините и ухапванията по своето безпомощно тяло, нанесени й, докато е била в безсъзнание, но не искаше да разкрие на Марсел колко жесток е бил Филип. — Докато бях болна, Филип беше нежен и внимателен.
— Ха! Трудно ми е да го повярвам! — изфуча Марсел.
— Вярно е, Марсел, макар че тогава и на мене ми беше трудно да го повярвам. Тогава той ми каза, че няма да ми пречи, ако все още искам да го напусна.
— Филип е казал това? — По лицето на Марсел се четеше открито недоверие. — Намекна ли, че може да се разведе с вас?
— Не! Каза съвсем ясно, че никога няма да се съгласи на развод, че ако избера да… да живея с вас, то ще бъде, без да има развод.
— И вие все пак избрахте мене при тези обстоятелства, скъпа? — извика Марсел и сълзи се събраха в очите му, когато я прегърна. — Никога няма да съжалявате за своето решение, обещавам. Винаги ще ви обичам и ще ви закрилям.
— Почакайте, Марсел! — възкликна Габи, изплъзвайки се от прегръдката му. — Има нещо, което трябва да разберете. Не мога да мисля за времето след раждането на моето дете, не обещавам нищо за съвместното си бъдеще с вас.
— Сега вашето дете е мое поради това, че баща му го изостави — подчерта Марсел. — А когато нашето дете се роди, аз ще ви заведа до Франция и лично ще подам в съда молба за развод.
— И ще направите това за мене?
— За нас, скъпа, за нас. Нима не знаете? Не се ли досещате? Аз ви обичам, обичам ви. Влюбих се във вас още в деня, когато за пръв път ви видях на борда на „Наветрен“ като младоженка, нещастна в брака си. Още тогава се надявах някой ден да бъдете моя. Скоро това ще стане действителност.
Тогава, завладян от перспективата за скорошното сбъдване на най-необузданите си мечти и от горещ прилив на желание, Марсел притисна лице между гърдите на Габи и нежно целуна гладката й плът. Ръцете му се плъзнаха към корема й и той с любов погали растящото вътре дете, което щеше да обича като свое.
— Напълно вярвам, че говорите сериозно, Марсел — каза Габи с растящо учудване. — Вярвам, че ще обичате детето на Филип като свое.
— Нашето дете, скъпа — поправи я той. — Защото аз вече поемам своята отговорност. Няма да се поколебая да пазя вас двамата дори с цената на живота си!
— Вярвам ви, Марсел — изрече уморено Габи. — Но аз по никакъв начин не мога да мисля сега за бъдещето. Объркана съм, измъчена съм и крайно изтощена. Точно сега ми е необходимо вашето приятелство.
— Моят дом е ваш, скъпа. Не искам нищо от вас, не очаквам заплащане, само искам да се радвам на вашата компания и да отгледам вашето дете. А сега — изрече той рязко, смутен от признаците на умора, отпечатали се върху лицето й — е време да си лягате. — Вдигна я с лекота в силните си ръце и я отнесе в стаята за гости, полагайки я нежно на леглото. — Ще пратя Тилди да ви помогне.
Едва тогава Габи осъзна, че роклята й е разкопчана чак до кръста. Но когато видя накъде е насочен пламналият поглед на Марсел, лицето й стана пурпурно пред замечтаните му очи и ръцете й сграбчиха корсажа, за да се прикрие.
— Извинете ме, скъпа — помоли смутено Марсел, — трябваше да освободя дрехата ви, когато припаднахте.
— Разбирам, Марсел — прошепна Габи, изчервявайки се силно.
— Искам да знаете, че никога няма да се възползвам от вас или да направя каквото и да било, което да унищожи чувствата ви към мене. Независимо колко силно ви искам, никога няма да ви се натрапвам насила, както е правил в миналото Филип.
