От този миг нататък събитията се развиха бързо. Тилди отнесе бебето, за да го изкъпе. То изглеждаше невероятно мъничко и крехко в очите на Филип и поради някаква причина също толкова скъпоценно. Как би могъл сега да излезе от живота на Габи, след като бе присъствал на раждането на това малко същество, на неговото идване на бял свят? После всички мисли за детето отлетяха, когато погледна пребелялото лице на Габи.
— Жена ми — изрече Филип едва чуто, с внезапно пресъхнала уста. — Тя дали… дали…
— Държи се. Има кръвоизлив и треска, но ще се оправи. Мога със сигурност да кажа, че ако раждането се беше забавило още малко, нямаше да имате нито жена, нито дете. Но тя е млада и с времето напълно ще се възстанови.
— А бебето?
— Нали го чухте, приятелю? — усмихна се докторът и тупна Филип по гърба. — Той е необичайно здрав за близначе, при това преждевременно родено. Съвършено нормално е близнаците да се раждат по-рано от предвидения срок. Изглежда че този малък приятел е получил доста повече от полагаемата му се храна и е оставил сестричката си твърде крехка и слаба, за да оцелее. Но пък не можем да сме сигурни, че злощастното падане на съпругата ви не е било причина за смъртта на момиченцето.
Тилди се върна, носейки едно малко вързопче, което положи в ръцете на Филип. Стреснат, той загледа съвършено оформеното човече, учуден от неговата яростна борба за живот. Погали с палец меката руса перушинка върху главичката на сина си. Бебето отвори тъмносините си очи и загледа сериозно и съсредоточено баща си. Филип инстинктивно го притисна по-здраво. Не можеше да не забележи, че детето няма нито една черта, която да може да припише на себе си или на Марсел. Негово ли беше? Истината ли бе казал докторът, твърдейки, че близнаците обикновено се раждат по-рано? Или това безпомощно същество беше син на мъжа, когото той мразеше? Не можейки да понесе мъчителните мисли, Филип подаде детето на Габи, която вече се бе съвзела.
— Елате с мене, Филип — подкани го докторът, издърпвайки го от стаята. — Изглеждате ми така, сякаш с удоволствие бихте пийнали едно бренди, и съм сигурен, че у Дювал се намират доста хубави напитки. Тилди ще се погрижи за съпругата ви, ще можете да я видите отново, преди да й дам нещо, за да заспи. Времето и почивката са най-добрите познати на човечеството лекарства.
Слязоха долу и си наляха от превъзходното бренди на Марсел. И двамата бяха изтощени, не отрониха и дума, докато отпиваха мълчаливо от напитките си. След може би цяла вечност, Тилди влезе в стаята, за да осведоми Филип, че Габи е готова за посещения.
Филип се изправи несигурно на крака и уморено се изкачи по стълбите, опитвайки се да подреди разхвърляните си мисли. Какво би могъл да каже на Габи, след като се бе държал така сурово в миналото и след като й бе наговорил толкова обидни думи? Чувствата не му даваха мира. Но една истина стоеше непоклатимо в мозъка му; любовта му към Габи бе съвършено осезаема сила! Крехкото бебе, което бе държал в ръцете си, бе негово, независимо кой го е създал!
Гледката, която го посрещна, когато влезе в спалнята, подейства като наркотик за сетивата му. Габи, на чиято уста цъфтеше прекрасна усмивка, притискаше издутата си от мляко гръд към розовата устичка на сина си, същинска цветна пъпка, а устните му изглеждаха толкова големи, колкото да обхванат готовото да го нахрани зърно. Тя гледаше с любов бебето, което се опитваше да засуче, и след това се обърна към Филип. Той видя, че лицето й бе посърнало и изтощено, прорязано от бръчки на страдание, и сърцето му се разтопи.
— Ти не си мъртъв — възкликна с учудване Габи и виолетовите й очи блеснаха на бледото лице. — Помислих… помислих, че си въобразявам, че си тук с мене. През всичките болки твоят глас ми даваше смелост. Нямаше да се справя без тебе, Филип. Аз… благодаря ти — и от очите й се зарониха сълзи.
— Твоят син е красив, скъпа, точно като майка си. — По гласа му се познаваше, че говори абсолютно сериозно. Толкова много неща искаше да й каже, толкова много имаше да й възмездява. — Благодарен съм на бога, че ме остави в Сен Пиер точно когато ти имаше нужда от мен. — Независимо на чие дете бе помогнал да се роди, това беше едно възнаграждаващо преживяване, което нямаше никога да забрави. Но защо Габи го е мислела за мъртъв? И той запита на глас: — Кой ти каза, че съм мъртъв? Марсел ли?
Когато чу името на Марсел, Габи излезе от унеса си и тайно се усмихна. Марсел бе очаквал раждането на детето толкова нетърпеливо, колкото и тя. Не можеше да бъде по-грижовен, дори ако беше истинският баща. Колко щеше да се радва да научи за раждането на сина й.
— Какво има, скъпа? — запита Филип, заинтригуван от нейното изражение. — Защо се усмихваш така нежно?
Габи бе толкова изтощена, че едва можеше да разбира какво я пита Филип. Събирайки остатъците от изчезващата си сила, тя пророни тихо:
— Марсел толкова ще се гордее с нашия син. — Това бяха последните й думи, преди да заспи.
Сивите очи на Филип потъмняха, думите й пронизаха сърцето му като стоманена кама, без да оставят никакво съмнение, че той е помогнал да се роди копелето на Марсел! Но като погледна мъничкото безпомощно същество, не можа да намери в себе си омраза към него, не можа да изпита омраза и към Габи, защото той и само той я бе тласнал в леглото на Марсел толкова сигурно, колкото сигурно бе погубил любовта, която някога тя бе изпитвала към него.
Навеждайки се, за да положи нежна целувка на успокоените й устни, той прошепна:
— Обичам те, обичам те, скъпа, сбогом.
И излезе, решен да се оттегли от живота на Габи, на Марсел и на техния син, макар че не можеше да се застави да го направи според изискванията на закона.
През дните, необходими на Габи, за да се съвземе от раждането, Мон Пеле само от време но време издаваше някакъв грохот и това успокои обитателите на Сен Пиер. Те продължаваха да се занимават, както обикновено, с работите си, без да обръщат много внимание на капризния вулкан.
Когато получи съобщението на Тилди за раждането на сина на Габи, Марсел побърза да се върне в Сен Пиер, за да бъде с жената, която обичаше. Лекарят го бе осведомил зараждането на близнаците и за смъртта на момиченцето, подчертавайки колко важно е било присъствието на Филип по време на дългото и трудно раждане. Марсел не можеше да си намери място, докато не разбра, че Филип се е върнал в Белфонтен почти веднага след раждането; страхуваше се, че съпругът на Габи може да си я поиска обратно. Но след прибързаното му заминаване Марсел можеше само да предполага, че Филип все още упорства в заблудата си, че не той е баща на детето, и следователно няма да си иска обратно нито съпругата, нито новородения си син.
Марсел веднага обикна момченцето. Обичаше невероятно много здравото бебе, което Габи бе нарекла Жан в чест на Жан Лафит, чиято смелост и сила пред житейските неприятности бяха извор на възхищение за нея. А и името изглеждаше подходящо за момче, преживяло невероятни трудности и оцеляло въпреки всичко.
Ако Габи бе наранена или огорчена от бягството на Филип, тя реши да не го показва. В действителност привидно като че ли приемаше това, че съпругът й се бе отдалечил от нея и от бебето, смяташе, че той си живее щастливо в Белфонтен с Амали. Габи се бе доверила на Марсел, бе му разказала всичко за тайното посещение на Амали и за причината за нейното падане. Случката го изпълни с ярост. Той искаше веднага да иде в Белфонтен и да разкаже на Филип за жестоката постъпка на Амали, която едва не бе струвала живота на Габи, но Габи не му позволи; предпочете да прекъсне всякакви връзки със съпруга си или с неговата любовница. В объркания й ум всичко, което се бе случило с нея, бе в резултат на действията на тези двама любовници. Как или защо той се бе появил така неочаквано в деня на раждането на Жан — това си оставаше тайна, но изчезването на Филип почти веднага след раждането доказваше, че не се интересува от нея. Но дали, разсъждаваше тя объркано, в делириума на болката и страданията не беше просто сънувала нежните му любовни думи?
Оттук нататък нищо не можеше да отнеме на Габи радостта да прегръща малкия си син. Понякога тя тъгуваше за малкото момиченце, което се бе оказало твърде крехко, за да оживее, но през повечето време се радваше на сина, комуто добрият господ бе позволил да живее и да изпълни живота й с доволство и щастие, каквито от дълго време не бе изпитвала.
Марсел беше невероятно привързан към малкия Жан. Обикновено го намираха да стои да люлката на бебето, омаян от неговите движения и отзвуците, които издаваше. Едно от най-любимите му удоволствия беше да присъства на кърменето, когато бебето сучеше от пълната гръд на Габи, а той си представяше
