Ариана потръпна.
— Никога не съм била по-изплашена. Беше ужасно — като в деня на страшния съд. И дори по-страшно, защото аз бях съдията.
— В името на господа — отекна гласът на Лайън, — искам веднага да ми кажете какво се случи с жена ми.
Надая вдигна ръце в знак на безпомощност.
— Не е моя работа да, ви казвам, милорд. — Тя изгледа пронизващо Ариана. — Сигурно ще е по-добре да му кажете още сега, милейди. Все едно, той ще узнае рано или късно, когато ви се случи отново.
Ариана изгледа Лайън изпод вежди, а очите й се изпълниха със сълзи. Надая беше права. Това несъмнено щеше да й се случи отново и тогава нямаше да има нужда да му обяснява, че е различна от останалите. А може би дори щеше да я вземе за луда.
— Имам видения, милорд.
Лайън се вторачи в нея с такова изумление, сякаш току-що са й пораснали две глави. Не беше суеверен, но винаги се отнасяше с респект към свръхестественото. Всъщност, необичайното го караше да се бои.
— Истината ли говори тя, стара жено? — обърна се той към вещицата.
— Това е самата истина, милорд. Ариана има чудна дарба. Още от дете виждаше разни неща, преди да се случат. Двете с майка й направихме всичко възможно да скрием това от селяните, за да не я низвергнат като вещица. Виденията я спохождат без предупреждение, като тази вечер.
Лайън се отдръпна предпазливо от Ариана.
— Какво видяхте, милейди?
Устата й пресъхна.
— Нищо важно. — Как можеше да му каже какво е видяла, като и тя самата не го разбираше? Надяваше се Надая да й помогне да го разтълкува. Но първо трябваше Лайън да ги остави сами.
— Нищо важно? — повтори той, без да изглежда докрай убеден.
— Да. Понякога не си спомням добре какво съм видяла. Като сега например. Помня само лепкавата мъгла и тъмни сенки.
Лайън огледа внимателно лицето й, а после кимна, очевидно задоволен.
— Ще те оставя с Надая. И бездруго не вярвам в такива неща.
Ариана изчака съпругът й да напусне стаята. Изпита облекчение, че той не изглежда твърде смутен от странната й дарба.
— Какво ви изплаши толкова, лейди Ариана? — попита я отново Надая, след като останаха сами. — Какво видяхте?
Ариана стана рязко от леглото и закрачи припряно из стаята.
— Самото видение беше плашещо, но още по-страшно ми се струва онова, което би могло да означава. Господи, Надая, нещо сякаш се опитва да ми каже, че животът на Лайън е в моите ръце. Как е възможно това? Нима трябва аз да бъде неговият палач? Вярно е, че не го искам за съпруг и господ ми е свидетел, че мразя всички нормани, но не искам аз да съм този, който да решава дали той да живее или да умре.
Ариана побърза да разкаже на Надая всичко, което си спомняше от странното си видение.
Дълго време вещицата мълча.
— Получила сте знак от самия Господ, милейди. Казвате, че не сте могла да решите дали да пожалите живота на лорд Лайън или не. Може би това е знак, че нещо много силно и непреодолимо ви свързва с Лайън Нормански. А може би идва да ви предупреди, че ви чака опасност, ако го оставите да завоюва сърцето ви.
— Но аз ненавиждам този мъж! — извика разпалено Ариана. — Става ли дума за Лайън, сърцето ми е в безопасност.
— Времето ще покаже, милейди — отвърна замислено Надая.
— О, върви си, ти изобщо не можеш да ми помогнеш — рече сприхаво Ариана. — Що за вещица си, щом не можеш да разтълкуваш видението ми? — Но щом се обърна към Надая, старата вещица вече я нямаше, сякаш се беше разтворила във въздуха.
Когато Лайън се върна в общата им спалня по-късно вечерта, Ариана вече спеше. Тя не се събуди, докато съпругът й събличаше безшумно дрехите си и внимателно се отпускаше на мекото легло до нея. На оскъдната светлина от единствената свещ в помещението, той изучаваше с поглед меките черти на лицето й и се питаше що за жена беше взел за съпруга. Лайън Нормански не вярваше във вещици и свръхестествени явления, но по гръбнака му пробягваше ледена тръпка, щом си помислеше за умението й да вижда неща, преди да са се случили. Това не се приемаше за нормално. Трябваше да запази дарбата й в тайна, ако не искаше съпругата му да бъде изгорена жива на клада като вещица.
Обезпокоен от всичко онова, на което бе станал неволен свидетел, Лайън се опита да заспи, но сънят се изплъзваше от очите му. Въпреки странностите и грешките й, той все още желаеше Ариана. Тя беше вироглава, непокорна и често му говореше неща, от които кръвта му кипваше. В замяна на това обаче тя притежаваше несравнима красота, чувствена натура и кураж, за който много мъже биха й завидели. Вярно, че не беше мечтаната съпруга, но затова пък беше жена, за която всеки би мечтал.
Колкото повече я опознаваше, толкова повече Лайън се убеждаваше, че не го е излъгала, че наистина само се е срещала тайно с Едрик и двамата не са стигнали по-далече. Разбира се, мнозина биха възприели и това като смъртен грях, защото тя все пак беше омъжена жена и нямаше право да се среща с никой мъж в тъмни доби, без какъвто и да е придружител. Според Лайън, това можеше да означава само едно нещо. Ариана все още искаше Едрик и горчиво съжаляваше, че друг, а не той е станал неин законен съпруг. Това не беше никак изненадващо. Едрик беше истински саксонец, докато той самият беше норман — мъжът, който бе похитил страната й и избил цялото й семейство. Нищо чудно да бе пронизал баща й и братята й със собствения си меч, разпознавайки в тях единствено врага.
Ариана въздъхна и се притисна към него в съня си. Лайън простена, а слабините му мигом се втвърдиха. За бога, беше женен от цели пет години, а все още не беше консумирал брака си! Помнеше, че се беше зарекъл да не я люби, докато не се увери, че не носи в утробата си копеле, но той беше мъж, не беше монах. Да люби жена си беше негово право и задължение — и той я желаеше!
Сякаш по собствена воля, ръцете му обгърнала талията й и я придърпаха в извивките на тялото му. Ариана се сепна в съня си, очите й рязко се отвориха.
— Какво… Какво правите? — извика слисано тя, докато ръцете му я повдигаха и внимателно я отпускаха върху стегнатото му тяло. Лайън почувства как мекият й бюст се притисна в мускулестите му гърди. Бедрата му, опрени в нейните, бяха твърди като гранит. Всичко по него беше болезнено твърдо — ръцете, устата му и онази типично мъжка част от плътта му, която пулсираше неумолимо. Мъжествените черти на лицето му бяха като изсечени с брадва. Гъстите, черни къдрици на косите му падаха примамливо по шията му и на Ариана внезапно й се прииска да зарови пръсти в тях. Скулите му бяха като изваяни, челюстта му — арогантно издадена напред, а очите му — замъглени от страст.
И именно тези сини очи, прозрачни като късчета лед, и опасно примамливи на фона на тъмното му, решително лице, я привличаха даже повече от мъжествената му, предизвикателна външност. Само с един кратък поглед тези очи можеха да смразят или да възпламенят всекиго. Погледът му в този момент, топъл и проникновен, казваше повече от всякакви думи.
— Ти си моя съпруга.
Ариана преглътна с усилие.
— Да, знам това.
— Все още не сме имали първа брачна нощ. След цели пет години това е мой дълг и отговорност. А аз не съм от търпеливите. — Той вторачи поглед в устните й, така неустоими на бледата светлина от свещта. Обзе го първично желание.
Очите на Ариана се разшириха от изненада, когато почувства твърдата му мъжественост, опряна в бедрата й.
— Но вие казахте…
— Промених решението си, Ариана. Желая те. Но ако открия, че си обезчестена, веднага ще те върна в манастира.
