— Разбира се, че не! — отвърна уверено тя, макар вътрешно да не изпитваше увереност. Лайън Нормански беше загадка, беше един цял неузнаваем свят. Не приличаше на никой друг мъж, който бе срещала досега. Ариана си спомни ясно ръцете му, толкова силни и същевременно така нежни върху тялото й. И макар да му беше дала безброй причини, той никога не й беше посегнал или нагрубил.
Едрик се усмихна доволно.
— Така си и мислех. — Без да откъсва очи от нея, той бръкна в джоба си и извади мъничка стъкленица, пълна със сивозеленикава течност. После хвана ръката й, положи стъкленицата върху дланта й и сви пръстите й около нея.
— Какво е това? — Запита Ариана, вторачена в мътната зелена течност, с надеждата да не е това, което си мислеше. Уви, думите на Едрик само потвърдиха страховете й.
— Отрова — отвърна меко той. — При това много силна и бърза. Нужни са само капка или две.
— Отрова?! — едва процеди Ариана, едновременно шокирана и отвратена. — И защо ми е?
Едрик я изгледа невярващо.
— Милейди… Ариана, помислете си само колко уязвим ще е Уилям, ако великият лорд Лайън не стои зад гърба му! Без силната ръка на Лайън, Нортумбрия няма да удържи набега на шотландците. Помислете си само какво ще означава това за нас!
Ариана понечи да пъхне стъкленицата обратно в ръцете на Едрик.
— Аз… не мога. Наистина не мога.
Едрик тръсна глава и отново сви пръстите й около стъкленицата.
— Задръжте го. Вие сте саксонка. Сърцето ви ще ви подскаже какво да сторите.
— Не мога!
— Но трябва, Ариана. Спомнете си за баща си и братята си, които бяха убити от жадните за кръв нормани. Помислете за земите си и за това как ви бяха отнети, или за годините, които прекарахте между четири стени. И осъзнайте, че смъртта на Лайън ще ни помогне за извоюваме независимостта на Англия.
Ариана не можеше да мисли. Не можеше дори да диша. Думите на Едрик бавно проникваха в съзнанието й, но предизвикваха само объркване. Тя бавно се отдръпна от него, после се обърна и се втурна тичешком към замъка. Но колкото и да се опитваше, не можеше да изхвърли думите на Едрик от ума си.
Исусе! Той искаше от нея да отрови Лайън. Мислите се лутаха отчайващо в съзнанието й, докато изкачваше стълбите към стаята си. А после, когато напълно вцепенена се отпусна на леглото си, тя разтвори дланта си и видя, че все още стиска стъкленицата с отровна зелена течност.
Не, не можеше да го направи. Наистина не можеше.
5
Ариана огледа нервно дървената ракла с дрехите си, сякаш погледът й можеше да проникне през дървото и да зърне скритата сред тях стъкленица. Изпитваше неописуем страх, че Лайън също би могъл да я види. Откакто Едрик я беше напъхал в ръцете й преди три дни, животът й се бе превърнал в същински кошмар. Изпитваше угризения, задето предава народа си, като отказва да изпълни молбата на Едрик, но нямаше куража да убие Лайън. Независимо дали й харесваше или не, той беше неин съпруг, и в действителност никога не бе я наранил.
През последните три дни Лайън се прибираше късно и бързаше да се отпусне в леглото, изморен от тежкия труд. След като цели пет години не бе полагал грижи за земите си, сега имаше много неща за вършене, които отнемаха цялото му време и енергия. Но въпреки умората, всяка нощ той посягаше към нея и сякаш черпеше сили от извивките на тялото й, докато бавно и методично я водеше към върха, където и тя го желаеше също толкова отчаяно, колкото и той нея.
И всеки път Ариана се бореше с емоциите, които я връхлитаха, бореше се да му устои, докато тялото й не я предадеше и не се отпуснеше под ласките му. Лайън знаеше, че ще надделее и се наслаждаваше на властта, която имаше над нея. А след това омразата и отчуждението се завръщаха и Ариана страстно се кълнеше, че това никога няма да се повтори.
Но то се повтаряше, нощ след нощ.
Потънала в мислите си, Ариана се сепна, когато Терса влезе в спалнята, а погледът й припряно обходи стаята. Щом видя, че господарката й е сама, момичето пъхна сгъната бележка в ръката й. Ариана изгледа изпитателно слугинята, после внимателно разгъна бележката.
— Откъде взе това?
— Едно хлапе го пъхна в ръката ми на двора. Никога преди не съм го виждала. Каза, че е за господарката и побягна.
— Благодаря ти, Терса. Свободна си.
— Да, милейди. — Терса направи дълбок реверанс и напусна стаята, а Ариана зачете посланието.
Бележката съдържаше само едно изречение. „Не ме предавайте“. Не беше подписана, но в единия ъгъл бе изписан инициалът „Е“. Едрик!
Ръцете й се разтрепериха, а погледът й се стрелна към раклата, където бе скрила отровата — толкова примамлива и така смъртоносна. А в следващия миг без всякакво предупреждение вратата се отвори и Лайън нахлу в стаята. Ариана бе толкова изумена да го види в спалнята по това време на деня, че изпусна бележката, и докато тя се спускаше към земята и кацаше плавно до краката му, на лицето й се изписа ужасена гримаса. Лайън присви очи и вторачи поглед в мъничкото листче в краката си. Ариана се спусна да го вземе, но той се оказа по-бърз.
— Какво е това, милейди? — попита хладно той и набързо прегледа бележката. Щом разбра от кого е, очите му се заковаха презрително в нея.
— Н-нищо, милорд — заекна Ариана, която безуспешно се опитваше да намери някакво правдоподобно обяснение.
— Наричаш нищо послание от своя любовник? — Той размаха бележката пред лицето й, а лицето му се смрачи. Беше тръгнал към дома си в безоблачно настроение, с намерението да изведе съпругата си на езда, а сега едва се сдържаше да не се нахвърли върху й. — Инициалите ми подсказват, че трябва да е от лорд Едрик.
— Той не ми е любовник — тръсна глава Ариана, но не намери сили да отрече, че бележката е от Едрик.
— Нито пък някога ще бъде — отвърна ядно Лайън. — Какво иска Едрик от теб? Какво сте замислили вие двамата?
— Нищо… съвсем нищо, милорд.
— Можеш ли тогава да ми обясниш какво означава тази бележка?
Ариана преглътна мъчително и поклати вяло глава.
— Не мога, милорд.
— Не можеш или не искаш?
— Все едно. Набийте ме, ако желаете, но нищо не мога да ви кажа. Бележката е толкова непонятна за мен, колкото и за вас — излъга тя, макар и не особено убедително.
Лайън вторачи свирепо поглед в нея. Ариана беше негова съпруга. Как се осмеляваше Едрик да се опитва да му я отнеме? Ако не беше крал Уилям, още сега щеше да иде в Блекхийт и да прониже коварния саксонец от гръкляна до слабините.
Ариана стоеше пред него, с широко отворени очи, и излъчваше невинност и детинска простота, сякаш му се надсмиваше. Нима го смяташе за глупак? Тя отлично знаеше за какво се отнася бележката, но беше готова по-скоро да изтърпи тежко наказание, отколкото да му каже. Тя дори нямаше представа как огромните й зелени очи, замъглени от страх и решимост, го омайваха, предизвикваха го, караха тялото му да се гърчи от желание. Как можеше да остане безучастен при вида на крехкото й телце, с гордо изправените й рамене, малките й, заоблени гърди и изящни ръце, свити в юмруци край бедрата й? Господи, как желаеше тази жена! Желаеше лъжливата малка вещица!
— Ще ти дам последен шанс, Ариана — изрече глухо той. — Кажи ми какво означава бележката и ми се закълни във вярност, и няма да те накажа. Ако продължиш да ме лъжеш и да престъпваш съпружеските ни клетви, ще изтърпиш жестоко наказание. Десет удара с камшик вероятно ще те накарат да размислиш и да
