освежиш паметта си.
Заплахата му беше лишена от смисъл, макар че Ариана нямаше откъде да го знае. Лайън Нормански никога не би посегнал на жена, още по-малко пък на собствената си съпруга, но се надяваше заплахата му да я стресне достатъчно, за да развърже езика й. И щом видя как лицето й пребледня, а тялото й безпомощно се олюля, разбра че е успял. Но той тепърва щеше да узнае колко смела жена е всъщност крехката му съпруга. Ариана бързо се съвзе и възвърна предишния си кураж.
— Набийте ме, милорд, щом така желаете, но никога няма да се закълна във вярност пред вас. Повярвайте ми, не знам какво означава тази бележка. Нямам представа за какво се отнася.
Острите черти на лицето му потъмняха, докато Лайън се бореше да се овладее. Не беше за вярване, че Ариана продължаваше да отрича. Десет удара с камшик щяха да повалят дори силен мъж и можеха да убият крехка жена като нея, но тя явно предпочиташе да понесе наказанието, вместо да предаде саксонския си любовник и да се закълне във вярност на един нормански войн. Ако не излезеше веднага от стаята, трудно щеше да се въздържи да не изпълни заканата си, толкова силен бе гневът му. Проклета да е Ариана и нейното упорство!
— Сигурно ти трябва малко време, за да премислиш решението си — изрече Лайън, щом гневът му се охлади достатъчно, за да говори нормално. Не разбираше ли тази жена, че той предпочита да изследва тялото й с устните и дланите си, вместо да го нашари с камшик? — Ще те оставя да помислиш над наказанието си и да направиш своя избор. По-късно ще се върна да чуя решението ти.
Ариана чакаше със сдържан дъх Лайън да излезе. Тялото й беше отмаляло, главата й бе замаяна от ужас. Неведнъж бе изтърпявала гневните удари на игуменката в манастира, но подозираше, че те ще са нищо в сравнение с грубия камшик от сурова кожа, размахван от мъж със силата и енергията на Лайън. Щеше ли да оживее? Все едно, в момента просто нямаше друг избор. Кажеше ли на Лайън за отровата, несъмнено щеше да си изпроси далеч по-сурово наказание. Или даже смърт. Слава богу, че той не беше намерил скритата стъкленица.
Внезапно Ариана осъзна, че Лайън още не е излязъл и я гледа вторачено.
— Какво… какво има, милорд?
Той не каза нищо, само продължи да я гледа, а в ледено сините му очи горяха дяволски пламъчета. Когато посегна към нея, тя простена и отстъпи назад. Той обаче улови ръката й и рязко я привлече към себе си.
— Ти си магьосница, Ариана. С каква черна магия ме оплете в мрежите си? Заслужаваш най-суровото наказание на света, но вместо това ми се иска да вкуся устните ти, да докосна примамливата ти плът.
Устните му притиснаха нейните. Целувката му не беше нежна, не, беше гневна е неопрощаваща, и все пак отвъд гнева Ариана почувства мекота и жар, които не можеха да я оставят безчувствена. Неспособна да се сдържи, тя разтвори устни за порива на безпощадния му език. Лайън знаеше, че не бива да я докосва, още не, поне докато гневът му не отшуми, но беше безсилен да се сдържи. Когато ставаше въпрос за Ариана, той не съумяваше да се контролира. Тя го докарваше до ръба на лудостта и отвъд него.
Коленете й се огънаха и тя се пристисна към него, за да не се олюлее. Лайън я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Той не си направи труда да я съблече, нито пък себе си. Само повдигна роклята и туниката й до кръста, смъкна бричовете си и се отпусна върху нея. Ариана почувства ръцете му върху себе си — изучаваха най-интимните кътчета от тялото й и вършеха онези познати неща, които я оставяха без дъх и замъгляваха ума й. Опита се да му се противопостави и да се измъкне от хватката на силните му ръце. Предпочиташе да изтърпи ударите на камшика, вместо отново да попадне в плен на непреодолимата му мъжественост.
Той нахлу в нея с бурен и нетърпелив тласък и почувства, че само секунди го делят от екстаза. Мислено се укори, задето гневът и страстта му го бяха довели дотук, бяха отнели волята му и здравия му разум. Любовта не бе предназначена да наказва, но господ му беше свидетел, че не можеше да се сдържи. Безмълвната молитва сякаш го успокои и мигом устните му се смекчиха, а ръцете му се спуснаха нежно по тялото й. Но беше твърде късно. За него краят наближаваше и макар да знаеше, че няма да достави никакво удоволствие на Ариана, вече нямаше сили да го удържи.
Тялото й се напрегна, докато бедрата му пошляпваха ритмично в нейните, а езикът му превземаше устата й. В този миг тя изпитваше слаба утеха от мисълта, че той никога няма да узнае колко й се иска да му отвърне със страст, колко живо се чувства тялото й при допира на ръцете му. А после почувства как той се скова и сякаш замря, и разбра, че вече е твърде късно за нея. Лайън не искаше да я люби, искаше да я накаже и унизи. И тази мисъл й причиняваше същата болка, както яко я бе ударил.
Господи, как мразеше това норманско копеле!
Но достатъчно ли го мразеше, за да налее в чашата му отрова?
В този момент ненавистта я заслепяваше достатъчно.
Лайън изля горещото си семе в нея и веднага се изтърколи от тялото й. Беше утолил физическата си нужда да я притежава, но не бе изпитал истинска наслада от акта. Чувстваше се омерзен и засрамен от онова, което току-що бе сторил. Не беше искал да стане така. Искаше да я види топла и задъхана под себе си, жадуваща да изпита ласките му, с разтворени устни и потна плът. Уви, сега беше твърде късно за съжаление. Ако си дадеше вид, че се разкайва, Ариана щеше да го вземе за слабост и никога нямаше да успее да въведе ред в брака си. Не, не биваше да изразява съжаление или да изпитва милост. Щеше да я остави да мисли, че това е било само прелюдия към побоя, който й бе обещал.
Лайън се изправи, вдигна и закопча бричовете си и отново вторачи поглед в Ариана. Уплашеното й изражение за пореден път го накара да изпита разкаяние, но той бързо се овладя.
— Скоро ще се върна да узная отговора ви, милейди. Закълнете се във вярност към мен и ми обяснете какво означава тази бележка, и веднага ще забравим всички неприятности. Ако обаче продължите да мълчите, ще ви накарам да съжалявате за упорството си.
След като не последва отговор от нейна страна, Лайън рязко се обърна и излезе от стаята. Надяваше се да я е стреснал достатъчно, за да изтръгне истината от нея, защото господ му беше свидетел, че не би могъл да нарани нежната й плът.
Все още просната на леглото, Ариана остана вторачена във вратата. Ръцете й краката й бяха безпомощно отпуснати, а роклята й се диплеше в безпорядък около кръста й. Тялото й гореше, а душата й изгаряше от омраза. Господи, как само мразеше норманското копеле! Този път Лайън Нормански я бе унизил отвъд границите на поносимото. Само да можеше, щеше да го убие… Да го убие…
Ариана замръзна, внезапно спомнила си за стъкленицата с отрова, която все още стоеше скрита в раклата й. Да убие Лайън? Да, той заслужаваше да умре. След малко щеше да се върне и брутално да я пребие. Десет удара с камшик! Тя едва ли щеше да понесе повече от пет. А после той щеше да стане единственият господар на Крагмер и да има свободата да си вземе жена по свой избор. Това ли искаше Лайън? Затова ли смяташе да й нанесе десет удара с камшик, вместо да се спре на някое по-меко наказание?
Тя се надигна вяло от леглото, а в замъгленото й съзнание отекнаха думите на Едрик: „Не ме предавайте“. Като в някакъв транс, Ариана се запъти към раклата. Очите й бяха съвсем празни, докато повдигаше капака и търсеше с поглед стъкленицата. Намери я лесно, а после я вдигна към светлината и се вторачи в мътната течност с животински ужас. Кой би могъл да си помисли, че нещо толкова невинно на вид би могло да причини нечия смърт?
Ариана се обърна и обходи с поглед стаята. Очите й се спряха на каната с вино, която Терса бе донесла по-рано. Лайън имаше навика да си налива по чаша вино всяка вечер. Понякога дори настояваше и тя да му прави компания. Като замаяна, Ариана се запъти към каната. Движеше се като в сън. Ръцете й и цялото й същество се разтрепериха, докато отваряше мъничката стъкленица и я надвесваше над виното.
Не, не можеше да стори това! Без значение каква дълбока ненавист изпитваше към норманския си съпруг, Ариана не можеше да отрече, че нещо дълбоко и неизразимо я свързваше с Лайън. Някакво чувство, което се луташе между омразата и любовта. Между ада и рая. Чувство, което не можеше да назове. Лайън я измъчваше до безпаметност и й доставяше повече удоволствие, отколкото някога бе познавала.
Но той щеше да я пребие с камшик, нашепваше й едно мъничко дяволче дълбоко в нея. Може би дори щеше да я убие.
Тя го мразеше. Лайън заслужаваше да умре заради онова, което току-що й беше причинил. Беше използвал единственото си мъжко оръжие, за да я унизи.
