отмъстително камшик. Когато най-после осъзна, че той няма да дойде отново, Ариана се отпусна отмаляла на земята.
Ариана нямаше представа колко дълго е лежала на земята, толкова злощастна се чувстваше. Накрая се надигна и започна да се облича. Движенията й бяха бавни и вели, а мислите и емоциите й — замъглени. Все още не можеше да повярва, че изобщо й е хрумнало, макар и за кратко, да отрови Лайън. Та той едва не бе изпил онази чаша с вино! И все пак нямаше да я изпие, защото Надая го бе предупредила.
И веднага щом мислите й се завъртяха около Надая, Ариана я видя, застанала насред стаята. Младата жена се сепна. Но все пак, старицата беше вещица. Можеше да се появява и изчезва, без никой да я чуе или види.
— Добре ли сте, милейди? — запита я Надая. Блестящите й очи се вторачиха в Ариана с плашеща настойчивост.
— Би трябвало да се замислиш за здравето ми, преди да кажеш на Лайън за отровното вино — отвърна хапливо Ариана. — Никога не съм очаквала точно ти да ме предадеш, Надая. Откъде разбра?
— Аз не съм предател, Ариана. Знаеш, че виждам неща, които остават невидими за останалите. На Лайън не му е дошло времето да умре. Крагмер се нуждае от него.
Ариана отново изпита угризения.
— Но аз нямаше да позволя той да умре. Твоите видения не ти ли показаха, че нямаше да позволя на Лайън да изпие виното? Знаеш, че сега той има пълното право да ме убие за онова, което сторих, нали?
— Виденията ми не винаги са достатъчно ясни. Освен това, не бих предупредила Лайън, ако смятах, че има вероятност той да ви нарани. В деня на вашата венчавка ви предупредих да внимавате с Лайън, милейди. Вие обаче не се вслушахте в думите ми. А сега бъдещето на Крагмер зависи от Лайън Нормански. Вашият живот също зависи от него. Дори да го бяхте убила, както искаше лорд Едрик, това нямаше да ни донесе нищо добро. Веднъж да сложи ръце върху Крагмер, крал Малкълм от Шотландия ще предаде и двама ви с Едрик.
— Какво знаеш ти, дърта вещице! — извика Ариана, отказвайки да приеме онова, което и бездруго вече бе подозирала. — Нямам нужда от лорд Лайън да пази мен и земите ми!
— Чуйте ме добре, милейди. Вие имате нужда от Лайън, също както и той се нуждае от вас. Ако отново го предадете, той ще бъде принуден да ви накаже жестоко.
— Спести ми съветите си. Откога си станала такъв непоклатим защитник на съпруга ми? Ти мразиш норманите не по-малко от мен.
— Времената се менят, Ариана, и ние трябва да се променяме с тях. Видях неща, на които няма да повярвате. — Очите на вещицата се изцъклиха, а гласът й загуби обичайния си тон и тембър. — Норманите ще останат по тези земи. Уилям Завоевателят ще управлява с желязна ръка и всеки, който се осмели да се изправи насреща му, ще падне съсечен от могъщия му меч. Той не прощава на враговете си. А вашето бъдеще е с Лайън. Децата ви ще бъдат васали на Уилям Копелето. Така е отредил господ.
Ариана закри устните си с опакото на ръката си, за да потисне изумения си вик. Наистина ли Надая беше права? Наистина ли нейното бъдеще принадлежеше на Лайън? Не! Ами собствените й видения? Едно от тях вече се бе сбъднало. Тя бе имала възможността да избира дали Лайън да живее или да умре, и бе решила да му подари живота. В последния момент, докато той поднасяше отровното вино към устните си, тя бе посегнала да избие чашата от ръцете му. Ариана затвори очи и си припомни спектъра на смъртта, който бе видяла да надвисва над Лайън. Беше почувствала хладния повей на смъртта. Нейната смърт ли предсказваше това видение или тази на Лайън? Но когато отвори очи да попита Надая, вещицата вече я нямаше. Беше си тръгнала толкова безшумно, колкото бе дошла.
Ариана закрачи нервно из стаята. Стомахът й гладно се обаждаше, сякаш да й напомни, че не беше обядвала, а вече беше време за вечеря. Замисли се дали да слезе долу и да вечеря с Лайън или да си поръча поднос с храна в стаята. Най-сетне, въоръжена с целия си кураж, реши да опипа почвата. Лайън не бе споменал, че й е забранено да излиза от стаята си, а проклета да беше, ако останеше да чака позволение от него, за да се движи свободно в дома си.
Ариана си пое дълбоко дъх и, с разтуптяно сърце, отвори вратата и надникна в коридора. Шепот на гласове привлече вниманието й към тъмния ъгъл, където два силуета стояха притиснати в интимна прегръдка. Когато се разделиха, тя не остана никак изненадана да види Терса и сър Белтан. Ариана затвори безшумно вратата и зачака да се отдалечат.
Броени минути по-късно Терса влезе в стаята й.
— Милейди, моля да ми простите, задето ви причиних неприятности.
Ариана свъси вежди.
— Вината не е твоя, Терса.
— Не трябваше да ви предавам посланието на лорд Едрик. Но как е разбрал лорд Лайън? Вие ли му казахте, че аз…
— Не съм, Терса, успокой се. Въобще не съм споменавала името ти. Лорд Лайън научи от… Всъщност, няма значение как е научил.
Терса видимо се отпусна.
— Както и да е. Съжалявам, че ви предадох бележката. Не беше честно от моя страна. Лорд Лайън винаги е бил добър с мен.
Ариана изсумтя презрително. Нима всички в тази къща, освен нея самата, бяха запленени от съпруга й?
— Не се бой, Терса. Никога не бих те замесила — каза тя и си спомни думите на Лайън, че ще наказва всеки в този дом, който се опита да го предаде. — Внимавай да не го ядосваш. Опасно е.
Терса облиза нервно устни, огледа се подозрително и запита:
— Трябва много да сте го ядосала. Не знам какво пишеше в онази бележка, но лорд Лайън нареди да сложат страж пред вратата ви. Белтан ми каза, че той ще ви пази през деня, докато лорд Лайън е зает. Нали не ви е наранил, милейди? — Загриженият поглед на момичето се плъзна по тялото й, търсейки синини или някакви други следи от нараняване.
Ариана си спомни камшика, с който Лайън бе обходил пипнешком тялото й, и отново се запита защо не я бе набил. В крайна сметка, беше си го заслужила. Дори да я беше убил, нямаше кой да го упрекне за това.
— Лорд Лайън не ме е наранил, Терса. Но не знам какво ме чака за в бъдеще. Той вече ми няма доверие.
— Сигурно много ви обича — пророни замечтано прислужницата. — Баща ми би убил майка ми, ако узнаеше, че се среща тайно с друг мъж. Лорд Лайън е много благороден човек.
— Да ме обича? — Ариана горчиво се разсмя. — Между нас с Лайън няма и капчица любов, Терса. Да вървим, не смятам да умра от глад, само защото Лайън е поставил стража пред вратата ми.
Лайън се взираше горчиво в полупразната си халба с бира. Осезателно чувстваше отсъствието на Ариана до себе си. Не й беше забранил да напуска стаята си, но се съмняваше, че тя ще има куража да се появи с салона за вечеря.
Господи! Тя се опита да го убие! Нямаше значение това, че се опита да му попречи да изпие отровното вино в последния момент. Имаше значение само това, че желанието беше налице, подхранвано от мъж, който нямаше търпение да заеме неговото място в леглото й, веднага щом успееха да се отърват от омразния й съпруг. Този човек беше по-лош и от самия дявол. Ето защо Лайън щеше да рискува неодобрението на Уилям — да обсади Блекхийт и да убие коварното саксонско копеле.
Внезапно в салона се разнесе шепот. Лайън пресуши халбата си на един дъх и вдигна поглед точно навреме, за да види влизащата Ариана. Никой друг, освен Белтан, не знаеше, че тя се бе опитала да го отрови, но всички подозираха, че е извършила нещо непростимо, щом Лайън бе поставил стража пред стаята й. Собствените й хора се бояха за нея, а неговите верни рицари просто не знаеха какво да мислят.
Ариана почувства любопитните погледи, които я проследиха, докато прекосяваше салона и заемаше мястото си до Лайън. Тя дори не трепна, но докато се наместваше на стола, държеше погледа си фокусиран върху нещо неопределено в далечината.
