предпазя себе си и съпруга си. — Вече не й се струваше странно, че иска да предпази Лайън.
— Съпругът ти чака отвън.
— Лайън е тук?
— Той те откри. Обещах му да го повикам, когато дойдеш на себе си. Боя се, че вече става нетърпелив.
Сякаш да докаже думите й, в този момент Лайън отвори вратата и надзърна в стаята.
— Как е тя, Надая?
— Добре съм, милорд — превари вещицата Ариана.
— Помни думите ми, Ариана — прошепна Надая, докато се плъзгаше безшумно покрай Ариана. — Пази се от тъмната жена.
Лайън затвори плътно вратата зад възрастната гледачка, преди отново да се обърне към Ариана. Той огледа внимателно лицето й, и от погледа му не убягнаха бледността й и честото надигане на гърдите й.
— Изглеждаш зле. Какво стана?
— Нищо, милорд.
Той обаче явно не й повярва.
— Пак си имала видение, нали? Какво видя?
Вместо отговор, Ариана рязко се извърна и вторачи поглед в камината. Пламъците заиграха неуловимо по лицето й, и Лайън се усети безпомощен да откъсне поглед от неземната й красота. Стори му се недосегаема като мъглата и загадъчна като фея от приказките. В този миг храбрият рицар се почувства уплашен от свръхестествената й сила „да вижда“ неща, които предстоят. Той тръсна глава, за да изхвърли смущаващите мисли от съзнанието си. Ариана беше просто жена, крехка и слаба като всички останали.
Тя прехапа долната си устна, докато обмисляше напрегнато отговора си. Щеше ли Лайън да й повярва, ако му кажеше, че в кралския двор ги дебне опасност? Съмняваше се. Беше твърде самоуверен, за да повярва на женска интуиция. И все пак… видението й беше толкова реално, а опасността — толкова близка…
— Кажи ми, Ариана, какво видя? — В гласа му се долавяха неумолими нотки. Той нямаше да се откаже, докато не узнаеше какво е видяла.
Ариана се обърна и го погледна в очите.
— В кралския двор ни грози опасност, милорд. Там ни очаква смъртен враг.
Лайън огледа напрегнато лицето й, без да изглежда убеден в думите й. Всъщност, едва се сдържаше да не се разсмее.
— И кой е този враг, Ариана?
Тя извърна очи.
— Ами… не знам.
— Твой враг ли ни чака или мой?
— Аз… мисля, че мой. Или може би и двама ни грози опасност, не знам. Умолявам ви, милорд, не отивайте в Лондон. Кажете на крал Уилям, че не можете да присъствате на срещата. Кажете му, че трябва да се погрижите за реколтата. Кажете му каквото и да е. В Лондон ще се сблъскаме със самия дявол.
Лайън изсумтя, видимо развеселен.
— В Лондон ни очакват само приятели. Хора, с които съм живял и съм се бил рамо до рамо години наред. Моят крал също ни очаква в Лондон. Няма никакъв дявол, няма опасност.
— Но Уилям не е мой крал — отвърна настойчиво Ариана. — Тогава идете без мен. Не искам да се смесвам с норманите. Моето видение…
— Твоето видение е само продукт на въображението ти, Ариана. Няма нищо страшно в Лондон. Освен — добави той със зловещо изражение, — ако не си предупредила лорд Едрик, че заминаваме. Какво е замислил той пак?
Ариана подскочи като ужилена. Сигурно си го заслужавам, помисли си тя.
— Не, милорд, защо ми е да предупреждавам лорд Едрик? Обвинявате ме несправедливо.
Лайън закрачи напред-назад из стаята, а Ариана го наблюдаваше тревожно, обезпокоена от липсата му на доверие в нея. Беше облечен с панталон и туника, а нозете му бяха обгърнати от меки кожени ботуши. Набъбналите мускули на бедрата му й напомняха за неговата сила и мъжественост, а мощната извивка на раменете му намекваше за непоклатима воля и решимост. За миг Ариана осъзна как изглежда Лайън в очите на другите жени и й хрумна, че в кралския двор сигурно ги очаква не един враг. А и Надая вече я бе предупредила за друга жена.
— Аз не се плаша лесно, Ариана — рече накрая той. — Мога да надвия всяка опасност, която ни чака в Лондон.
— Ами аз, милорд? — попита меко тя. — Какво ще стане, ако опасността засяга мен?
Усмивката на Лайън не беше никак дружелюбна.
— Смяташ, че не мога да те предпазя ли?
— Не се съмнявам, че умеете да боравите отлично с оръжия, милорд, но дяволът е неуловим. Него не можете да го надвиете с оръжия.
— Говориш с недомлъвки, Ариана. Всеки враг може да бъде надвит със силна ръка. И ако не беше толкова уплашена от видението си, щеше да схванеш логиката в думите ми. Аз не вярвам във видения, нито пък в каквито и да е спиритични феномени. А сега е време да си лягаме. Потегляме призори.
Лайън се съблече набързо и се пъхна в леглото. Ариана остана да стои с гръб към него. Тя чу как леглото проскърца от тежестта му и най-после се обърна да го погледне.
— Има ли нещо, с което мога да променя решението ви?
— Не — отвърна Лайън, видимо отегчен от темата. — Трябва да се подчиня на Уилям. — После решително й обърна гръб. Боеше се, че ако види гола меката й плът, ще изгуби контрол. Тялото му отчаяно копнееше да я люби, но разумът му се противеше да мисълта да люби жена, която искаше смъртта му.
Дали наистина щеше да го спре да отпие от отровното вино, запита се Лайън за пореден път. Зависи колко желаеше Едрик. Лайън вече знаеше отговора на този въпрос: достатъчно, за да убие съпруга си. Чувстваше се като последния глупак. Ариана вече с нищо не можеше да го изненада. Тя мразеше норманите, а него самия ненавиждаше. Искаше да го види мъртъв и несъмнено щеше да успее, ако вещицата не беше се намесила.
Лайън почувства лекото полюшване на леглото, когато Ариана се отпусна до него и се отдръпна колкото е възможно повече от тялото му. Толкова по-добре, помисли си той и се приготви да спи. Не можеше да се позволи да желае някоя жена до слабост. И ако изпитваше някакви чувства към нея, никога нямаше да й позволи да ги узнае, макар да не можеше да ги изтрие от съзнанието си. Струваше му се невероятно, че мъж с неговата силна воля и непоколебимост е в състояние да желае тази коварна жена.
Безсмислените й брътвежи за опасност, която ги очаква в Лондон, го отегчаваха. Той не вярваше във видения. Вярваше в силата, куража и способността да се бориш за оцеляването си. Вярваше в Уилям и в Англия. А най-много вярваше в самия себе си.
Топлината на тялото й, така близо до неговото, го измъчваше. Тази топлина сякаш го преследваше, без значение колко далече от нея се отдръпваше. Хрумна му, че би могъл да се махне от това легло и да потърси спокойствие другаде. Но можеше също да вземе това, което му принадлежи и да използва Ариана за онова, за което е предназначена. И както бог е повелил.
Той посегна към нея и я привлече в обятията си.
Устните му намериха нейните. И преди Ариана да се е разбудила напълно, тялото й се надигна да посрещне неговото.
Тя вече му бе отвърнала почти насън и сега беше твърде късно да се противопостави на порива на тялото си, на устрема на плътта си, на болезнения копнеж, който близостта му извикваше у нея. Искаше да го отхвърли. Да лежи пасивна към неговия допир и съвършено неподвижна, без значение как я докосва Лайън.
Но безкомпромисната ласка на устните му я пленяваше и я караше да тръпне в очакване. Докосването му я изпълваше с водовъртеж от неописуеми емоции, подмамваше я в приказни светове, където само Лайън можеше да я отведе.
Той докосна най-уязвимото кътче от тялото й и тя извика от вълнение, изгубила битката, която така и не
